Колин Фалконър
Разпъната от тайни (17)

17.

Дартмът парк

Карън Джеймисън живееше в един мезонет на юг от гробището на Хайгейт, на първия етаж на безлична триетажна къща на „Дартмът парк авеню“. От улицата се откриваше гледка към „Сейнт Пол“ и далечните небостъргачи на Барбикан; от прозореца на Карън се виждаше само изрисуваната със спрей бетонна спирка на автобус 135 за гара „Арчуей“.

Карън Джеймисън бе двайсет и няколко годишна и работеше като секретарка в една застрахователна компания в центъра на Лондон. Беше привлекателна, дори предизвикателна — късата й черна пола показваше голяма част от бедрата й, разкопчаните горни две копчета на блузата й позволяваха да се види черният й дантелен сутиен. Бедният Ти Джей не знаеше къде да гледа по-напред. Младата жена говореше с груб лондонски акцент и носеше боядисани в черно изкуствени нокти. Също няколко евтини бижута. За три години Гари Брадшоу бе вдигнал доста летвата на предпочитанията си. Кимбърли Мейсън очевидно беше от много по-висока класа.

Фокс се огледа. Апартаментът беше под наем, пълен с всевъзможни непотребни вещи. Зад мрежестите пердета събираха прах пластмасови цветя във ваза, на стената висеше безвкусен плакат за борби с бикове — евтин сувенир от Ибиса. Имаше и няколко снимки в рамки на домакинята в компанията на някакъв мъж, една в ресторант, друга — на някакъв плаж. Явно сега имаше постоянен приятел. Фокс се надяваше да е по-добър от Гари.

— Искаме да поговорим за Гари Брадшоу — обяви Фокс и се настани на един стар кретонен диван.

— Този мръсник. — Домакинята кръстоса крака, вероятно за да улесни Ти Джей. — Какво е направил пак?

— Разследваме убийството на една млада жена от Хайгейт. Съвсем наблизо. Вероятно сте чули.

— Да не смятате, че той го е извършил?

— Не знаем със сигурност. Имали са интимна връзка.

— Бедната кучка. Той мен едва не ме уби.

— Затова сме тук — намеси се Ти Джей. — Затова искаме да говорим.

Тя скръсти ръце.

— Мръсник.

— Преди три години е получил присъда за нападение срещу вас — поде Фокс.

— Да. Това е самата истина.

— Как се случи?

— Излизах с един друг пич. Разбирате ли, с Гари не ходехме сериозно. Нито бяхме сгодени, нито нищо. Така или иначе той разбра.

— И?

— Дойде в апартамента ми, където живеех тогава, и се разкрещя. Нарече ме курва и така нататък. Казах му да се маха. Тогава направо побесня.

— Тогава ли ви нападна?

— Да. — Очите й потъмняха при неприятния спомен. — Обърнах му гръб за минутка, мислех да звъня на вашите хора. Тогава го направи.

— Какво е направил? — подкани я Ти Джей.

— Приближи се зад гърба ми и ме хвана за врата.

— Опитал е да ви удуши?

— Да. Предполагам.

Фокс се спогледа с Ти Джей. Значи не се заблуждаваха. Техният човек беше непоправим престъпник. Психопат.

— И какво?

— Разтърси ме. Помислих, че ще ме убие. Без майтап. После ме блъсна в стената и започна да ме налага. Виждате ли това? — Тя показа малък белег около окото си. — Той го направи. Месеци наред не можех да виждам хубаво. И знаете ли колко му дадоха? Три месеца. Излежа само шест седмици. Можеше да ме убие. Казах на съдията, че този човек не е със света, ама той не искаше да ме чуе. Глупав дърт пръч.

— След това виждали ли сте го?

— Съдията ли?

— Гари.

— Знам, че още живее някъде наоколо. На два пъти го мяркам на улицата. — Тя замълча, замисли се. — Значи този път го е направил. Знаех си, че така ще стане. Ще го опандизите ли? Защото ще повтори.

— Още нямаме достатъчно улики — обясни Фокс.

Карън направи кисела физиономия.

— Така си и мислех. Толкова сте безполезни.

Докато караха по „Дартмът парк авеню“, думите на Карън продължиха да ехтят в ушите на Фокс. „Ние не сме безполезни — помисли си тя — просто нямаме достатъчно доказателства, за да вкараме този мръсник зад решетките. Трябва ли нещастието да сполети някого другиго, за да го направим?“