Колин Фалконър
Разпъната от тайни (14)

14.

Шосе М26 около Кобам

Фокс хвърли бегъл поглед на сержант Ник Кроуфорд, седнал до нея. Изглеждаше прекалено нежен за истинско ченге. Кожата му беше гладка като лакиран абанос, усмихваше се добродушно и говореше като девънширски селянин.

Седеше напълно неподвижно, с ръце, отпуснати върху коленете. Дланите му бяха огромни, сякаш бе сложил в скута си две дълбоки чинии. Можеш да съдиш за човека по ръцете му, обичаше да казва майката на Фокс. Ноктите на Ник бяха безупречно изпилени, кожичките — безупречно изрязани. Не като Хъниуел, който ги изгризваше до живеца; нито като Ти Джей, който ги човъркаше до кръв.

За разлика от Ти Джей той не носеше кожени якета; а и не намирисваше на бананова каша и на малки деца като Хъниуел. Безупречният му вид я смущаваше. Караше я да се замисли за вида на колата си: върху таблото се валяха обелки от дъвки, на пода — кутия от кока-кола, от празната кутия от китайска храна някъде под седалката на шофьора се разнасяше лека, но натрапчива миризма на печено пиле.

Стори й се да чува баща си: „Ти си мърлячка, Мадлен. Чудесно момиче си и те обичам, но си мърлява. Не можеш ли да се постараеш да заприличаш поне малко на сестра си“.

Не можеше да определи кое в Ник я смущава толкова. Не беше неин тип, пази боже. Нали така? Пък и той вече си беше спечелил репутация на женкар. Откакто Ти Джей го забелязал в „Кралската глава“ с някаква блондинка, Кроуфорд бе станал мишена за глупашки, ако не расистки шеги по отношение дължината и диаметъра на половия му орган. Ти Джей го наричаше дори в присъствието на Ник „Бремето на чернокожия“. Или „Гордостта на Африка“.

Вече не валеше и надвисналите над Лондон кълбести облаци сякаш възнамеряваха да задушат града под тежестта си. Фокс отвори прозореца си, по гърба й бяха започнали да се събират капки пот. Надяваше се ефектът на дезодоранта против изпотяване да се задържи до края на пътуването им.

— Какво мислиш за този случай? — попита тя.

Ник вдигна рамене:

— Изглежда, убиецът е искал да ни заблуди, но не е бил особено находчив. Аматьорска работа.

Акцентът от Западна Англия изобщо не подхождаше на външния му вид. Все едно известен говорител от новините да води рапърско шоу.

— Имаш ли някаква теория? — продължи тя.

— Предполагам, че я е удушил в кухнята, където открихме кръвта. След това я е замъкнал в мазето, разпънал я е на масата и е подредил всичко с восъка и другите неща, за да ни обърка. Трябва да помислим върху мотивите.

— Човек, който върши такива неща, надали се ръководи от някаква логика.

— И това ми мина през ума, може би си имаме работа с някакво рядко извращение. Гавра с труп, така му викам аз. Садистофилия, това ли е вярното определение?

По М26 както винаги имаше задръстване. Най-дългият паркинг в Европа, така го наричаха някои. Още десет години, и автомобилите щяха да станат излишни.

До Съри щеше да се стига по-бързо пеша.

 

 

Родителите на Кимбърли Мейсън живееха в стара къща край изход 10 близо до Кобам. Фокс зави по „Уизли къмън“. По предното стъкло заръсиха капки, в същото време по радио „Капитал“ съобщиха, че ако все така вали, финалите за жени на „Уимбълдън“ можело да бъдат отложени за неделя.

— Как се справят Мейсънови? — осведоми се Фокс.

Ник вдигна рамене:

— След моргата той се държи доста хладно с мен. Предполагам, че го е срам. Жена му направо е откачила. Откакто са й съобщили за смъртта на дъщеря й, е все под упойка. Още не съм имал случай да говоря с нея.

— Май работата не ти допада.

— Не.

— Разкажи ми за тях.

— Ами, шефке, както знаеш, той е работил в „Шел“. Пенсионирал се преди десетина години, но имам чувството, че в този бизнес хората не печелят чак толкова, колкото се говори. Има хубава къща, вярно, но я е наследил от страна на съпругата си. Кимбърли се родила доста късно, затова го приемат толкова тежко. Единствено дете им е. Като ги слуша човек, тя е била единственият смисъл на живота им. Била е добра дъщеря, общо взето.

Продължиха в мълчание. След известно време Ник каза:

— Той все задава въпроси, иска да знае подробности.

— Какво си му казал?

— Само колкото е необходимо. Жал ми е за тях. Толкова неща не знаят за нея, въпреки че, струва ми се, имат известни подозрения с какво се е занимавала. А сега това. Изведнъж се появяваме ние, започваме да ги засипваме с безброй въпроси, да се ровим и личния й живот. — Той вдигна рамене. — Не знам, няма какво повече да й навредим, но най-лошото тепърва им предстои; не им стига скръбта, ами трябва да преживеят и срама. Не е справедливо.

Ник беше прав. Ако знаеха всичко за нея, щяха да приемат смъртта й по-лесно, но да живеят с подозрения и въпроси… Защо не ни казахте?… Въпроси, които никога нямаше да получат отговор, но които щяха да правят скръбта още по-мъчителна всеки път, когато семейство Мейсън погледнат някоя снимка на дъщеря си.

— Сигурно всеки си има тайни — отбеляза Фокс. — Можем само да се надяваме да ги запазим поне до смъртта си.

— Ти имаш ли тайни, шефке?

— Не — отвърна бързо тя. — А ти?

Той поклати глава.

— Е, това разбива теорията ми на пух и прах.

След няколко минути навлязоха в павирана алея, минаха покрай едно езеро с патици и покрай табела с надпис: „Милуотър. Стаи под наем“. Спряха пред голяма къща със стари греди и покрити с мъх колони. Бившият обор бе преустроен в гараж. Отвън стоеше черен мерцедес. Отблизо по вратите и джантите му личеше ръжда. Аристокрация, която опитва да води достоен живот, въпреки финансовите затруднения. Останки от Стара Англия, които едва оцеляват в новото време. На светлинни години от стремежите на Френското маце.

— Гръм и мълния — изруга Фокс, докато слизаше от колата си. — Как е стигнала дотам оттук?

 

 

Всекидневната беше претрупана с всевъзможни вещи, разнородна смесица: Марсел Пруст и Жан-Пол Сартр до Харолд Робинс и Артър Хейли, древни китайски вази до евтини африкански сувенири, семейни снимки до картини от деветнайсети век. Проядена от молци глава на благороден елен висеше над камината, в която сега се помещаваше по-удобна за ползване газова печка.

Джордж Мейсън носеше облекло на провинциален благородник: зелен вълнен пуловер с кожени кръпки на лактите, тъмни кадифени панталони. Напълно беше възстановил сериозния си вид, както бе споменал Ник. Сега изглеждаше засрамен, сякаш със скръбта към дъщеря си бе нарушил някаква важна морална норма. Майката, както наричаше госпожа Мейсън, била на горния етаж, все още на успокоителни. Предложи им чай. Ник, който вече се чувстваше като у дома си в къщата, предложи той да го направи и отиде в кухнята.

Мейсън се отпусна в едно кресло, Фокс се настани върху стар нефритенозелен диван. Мейсън изглеждаше смъртно болен, с хлътнали бледи бузи като стар пергамент.

— Странно нещо е това паметта — каза той. — Тази сутрин се събудих с чувството, че започвам съвсем обикновен ден. Тъкмо смятах да окося ливадата, когато си спомних, че Сладкишчето вече го няма.

Сладкишчето — т.е. Френското маце. Детето и възрастната жена. Колко път бе изминала през тези двайсет и осем години.

— Открихте ли кой го е извършил? — попита той.

Фокс поклати глава:

— Още не, господин Мейсън. Разследването е в самото си начало.

Това явно нито го изненада, нито разочарова. Често в скръбта си хората си мислят, че ако полицията не е арестувала никого в рамките на двайсет и четири часа, не върши нищо.

Ник донесе чайник, три чаши и две малки сребърни канички със захар и мляко върху един поднос.

— Не е нужно да го правим точно сега — започна Фокс — но възникнаха някои въпроси. Относно живота на Кимбърли. Мислим, че може да е важно.

Той сякаш не я слушаше.

— Смятахме, че е изживяла вече лудите си години. Мислехме, че всичко е свършило.

На стената висеше една снимка: момиченце в училищна униформа, с липсващи предни зъби. Фокс си помисли, че може да е някоя внучка, после си спомни, че Мейсънови нямат други деца. Даде си сметка, че това е снимка от ученическите години на Френското маце.

— Като беше по-млада, взимаше наркотици — продължи Джордж Мейсън. — В университета. Разбира се, сигурно не знаем и половината от това, с което се е занимавала. Човек все се старае, но никога не е достатъчно.

Замълча, погледна ръцете си. Фокс запази мълчание, предпочете да го остави той да говори.

— Майка й получи нервна криза, когато Кимбърли беше на осемнайсет. От притеснения, нали разбирате. Половината от живота ни е минал в тревоги по нея. Бяхме си въобразили, че този период е вече минал.

— За какво се тревожехте, господин Мейсън?

По погледа му личеше, че се чуди какво е известно на полицията.

— Има ли нещо в живота й, което не е искала да става достояние на други хора? Да е искала да запази нещо в тайна?

— Много неща.

— Какви?

— Стига увъртания, инспекторе. Какво знаете, което не ми е известно на мен?

Фокс отпи от чая си. Какъв по̀ английски начин да обсъждаш убийство?

— Положението, в което бе открита дъщеря ви, господин Мейсън, ни кара да предполагаме, че си е имала определени… необичайни… сексуални взаимоотношения.

Джордж Мейсън затвори очи.

— Господи. — Прокара ръка по лицето си. — Какви… взаимоотношения?

— Садомазохистични. Предполагаме, че се е занимавала с такива действия… — Фокс се поколеба, накрая изплю камъчето: — … на професионална основа. Знаехте ли за това?

Той поклати глава като човек, който опитва да прочисти мозъка си от някакъв натрапчив и неприятен шум. Пое си дълбоко дъх, изкашля се.

— Мили боже!

Фокс мразеше тези разговори. Можеше да гледа трупове по цял ден, беше видяла предостатъчно: загинали от свръхдози наркотици и катастрофи, докато работеше като патрулиращ полицай; после жертви на всевъзможни убийства — наръгани с нож, удушени, пребити. Всичко това бяха само парчета мъртво месо, както обичаше да се изразява предишният й шеф, Маренко.

Скръбта бе онова, което не можеше да понесе. Когато се сблъскаше в душевната болка на другите, тя се криеше зад стандартната полицейска процедура, зад заучени фрази, зад думи на престорено съчувствие.

Малко хора страдат като Джордж Мейсън. Тук не ставаше дума просто за смърт; жестокият начин, по който Кимбърли Мейсън се беше простила с живота, бе нещо различно. Дори Фокс и Ник Кроуфорд не се бяха сблъсквали с подобен случай в професионалната си практика. За семейство Мейсън смъртта на дъщеря им бе не по-малко странна, отколкото ако я беше изяла мечка в лондонското метро. Крайно неразбираема.

— Понякога се питам дали животът нямаше да е много по-лесен без тях. Без децата, имам предвид. — Джордж Мейсън поклати глава. — Това ще убие Джийн.

Говореше съвсем безизразно. Тези нещастия наистина убиват хората, помисли си Фокс.

— Не можеш да живееш вместо тях — продължи той. — Бог ми е свидетел, опитахме всичко. Тя спечели стипендия за Оксфорд, можеше да прави каквото поиска. Беше умно момиче. — Той вдигна очи към Фокс, погледна я, сякаш я мразеше заради онова, което е научила, заради онова, което е видяла. — Знам какво си мислите, но тя беше порядъчна жена.

В очите му имаше нещо предизвикателно.

— Не сме тук, за да обсъждаме личния живот на дъщеря ви. Искам просто да открием кой й е причинил това.

— Сега може и да не я съдите. Но ако стигне до вестниците. Ако се стигне до съд. Знаете какво ще се случи. — Сякаш му идеше да потъне в земята от срам. — Какво ли си мислите за нея?

— Не сме тук, за да я съдим, господин Мейсън — каза тихо Ник; състрадателното му изражение изненада Фокс.

Мейсън вдигна ръка.

— Не ми казвайте подробности. Не искам да ги знам. Спестете ми го. — Обърна се към Ник. — Вчера сутринта, когато този млад човек дойде, аз го затрупах с въпроси. Той беше достатъчно внимателен, за да ми ги спести. Сега, като размислих, съм му благодарен за това.

Фокс запази мълчание. Нека му даде време да се опомни.

— Все премислям и премислям, но трябва да призная, че тя винаги е била непозната за нас. Човек се чуди дали е можел да промени нещата. Разбирате ли?

Фокс не отговори. Тя нямаше деца, може би никога нямаше да има. Какво можеше да му каже?

— Не се самообвинявайте — успокои го Ник. — И недейте да обвинявате дъщеря си. Тя не е заслужила съдбата си.

Мейсън обаче сякаш не го чу.

— Винаги е била бунтарка — продължи; зашепна едва-едва, така че се наложи Фокс да напрегне слух, за да го чува. — Беше… как да се изразя… малко извратена. Не в сексуалния смисъл. Правеше неща, които… трудно ни беше да ги разберем. Като беше на седемнайсет, се подстрига… — Той махна, за да покаже, че косата й е била съвсем къса. — Боядиса си косата в пурпурночервено, сложи си вериги, обеци на носа и веждите. Пънк, така се наричаше. Как изглеждаше само. Боже мой. — Потърка лице с юмруци в опит да превъзмогне спомените за поведение, което изобщо не можеше да разбере. — Беше умна, страшно умна. Можеше да постигне каквото поиска, но само след година напусна Оксфорд, върна се в Лондон. Един господ знае с какво се е занимавала. Тогава започнах да се опасявам, че може да се случи нещо подобно. Тогава бях подготвен за всичко. И двамата бяхме подготвени.

Той потри длани, сякаш опитваше да изтрие някаква мръсотия.

— Но постепенно преживяхме този период и през последните три-четири години мислехме, че ще започне нормален живот. Намери си почтена работа, посредническа фирма. Изглеждаше, че й допада. Тя обичаше да работи с хора, да бъде център на вниманието. — Мейсън се усмихна тъжно. — Преди две години й помогнах да основе самостоятелна фирма. Мислех, че се е взела в ръце, осигурих й капитала, ипотекирах къщата. Наистина си мислехме… — За пръв път, откакто бяха дошли, гласът му изневери; по лицето му се изписа пълно объркване. — Наистина си мислехме, че всичко ще се оправи.

— Кога я видяхте за последен път? — попита Фокс.

— Само преди седмица. Всяка неделя идваше на обяд… освен миналата, разбира се.

— Не се ли разтревожихте, като не се появи?

— Не й беше за пръв път да пропуска среща без предупреждение. Търсихме я, разбира се, но всеки път се включваше телефонният секретар. Решихме, че е канена на друго място.

— Някога споменавала ли ви е, че има приятел?

Той поклати глава.

— Всичко, което си спомните, ще ни бъде от полза…

— След известно време човек се научава просто да си мълчи. Джийн искаше внуци, но и двамата избягвахме да засягаме темата за… личния й живот. Внимавахме да не я дразним. Може би подсъзнателно сме подозирали, че всичко е само фасада.

Фокс кимна.

— В неделите разговаряхме за различни неща. Тя, разбира се, ни казваше само онова, което искаше да чуем: че бизнесът върви много добре, за филмите, които гледала, такива неща. След това се връщаше в Лондон и истинският й живот си оставаше тайна за нас. Тъжно, нали? Бяхме постигнали обаче това негласно споразумение. И бяхме доволни. При тези обстоятелства това бе най-доброто, което можехме да направим.

Той я погледна предизвикателно, сякаш очакваше тя да му възрази.

— Съжалявам. Ще направим всичко възможно, за да заловим виновника.

Той запази мълчание, заслушан в тиктакането на часовника върху камината. Накрая каза:

— Ще ми се да можех да ви помогна повече.

Фокс погледна часовника си и кимна на Ник:

— По-добре да се връщаме в Лондон. Благодаря, господин Мейсън, осъзнавам колко ви е трудно да говорите за тези неща.

— Ще дойда утре — увери го Ник. — Ще се старая да ви държа в течение на разследването. Ако имате нужда от помощ за погребението…

— И двамата сте много мили.

Джордж Мейсън ги изпрати до изхода. Когато Фокс прекрачваше прага, постави ръка на рамото й.

— Това ще стигне ли до вестниците? — попита.

— Не, ако има възможност да се избегне.

Той стисна юмруци.

— Не е страдала, нали? Сигурни ли сте?

— Удушена е. Има и по-малки травми, но са предизвикани след смъртта.

— Бяхте ли там? Видяхте ли я с очите си?

Фокс кимна:

— Сержант Кроуфорд не беше. Друг детектив от екипа присъства на огледа.

Реши да не споменава за тълпата криминолози.

За момент й се стори, че Мейсън ще припадне, но той отново запази самообладание, стисна устни. Джордж Мейсън бе готов да гледа хората в очите, независимо какво се говори за него или за дъщеря му. Гордостта щеше да му помогне да превъзмогне скръбта. Може би нямаше голям смисъл, но благодарение на нея щеше да оцелее.