Илка Бирова
Магията на планината

Обичам да ходя в планината, макар че не съм от най-сериозните планинари, които изкачват върхове. Доволна съм и когато просто вървя по някоя горска пътека и откривам китна полянка или нова красива гледка. От това „батериите“ ми отново се зареждат със здраве, сили и добро настроение. Най-хубаво е да бъдеш в планината с приятели, тогава душата ти пее. Но разбрах, че е хубаво и когато си сам, защото можеш на спокойствие да останеш сам със себе си. В такива мигове усещаш някаква вълшебна сила. Тя струи от дърветата и скалите и те обгръща — помага ти да си върнеш равновесието и да се чувстваш хармоничен.

Забелязала съм, че хората в планината стават по-добри, по-спокойни и по-отворени един към друг. Приятно е, когато при среща непознати се поздравяват или заедно палят огън в някой заслон, за да се сгреят. Повечето хора в планината общуват истински и добронамерено, дори с непознати. С радост си спомням такива случки.

Една от тях беше на моя рожден ден преди години. Имахме уговорка с приятелки да отидем заедно на Витоша. Беше слънчев пролетен ден. Реших, че няма нищо по-хубаво от това да посрещна празника си на чист въздух, сред напъпили храсти и дървета. На мястото на срещата, освен мен, чакаше непознато момиче. Стояхме известно време една до друга и накрая се заговорихме. Тя чакаше приятеля си, а аз — моите приятелки. Скоро те ми се обадиха, че се е появило нещо непредвидено и няма да дойдат. А приятелят на момичето дойде, макар и след час, защото се беше успал. Какво да се прави: в днешното забързано време се случват такива неща. Важното е да можеш да чакаш и да не губиш надежда.

Младите хора се оказаха много симпатични и веднага намерихме общ език. Пътят ни беше в една и съща посока. Вървяхме заедно и се радвахме на земята, която се пробуждаше. Когато стигнахме горе, се сгряхме в една планинска хижа. Там почерпих моите спътници и всички присъстващи за рождения ми ден. Изпитах непозната дотогава, радостна тръпка. За първи път споделях празника си с непознати в планината. И нито за миг не се почувствах самотна.

Наскоро отново имах приятна планинска среща. В деня на влюбените двама млади ме попитаха къде е пътеката за Драгалевския манастир. Аз ги поздравих за хубавия празник и им показах посоката. Момчето и момичето ми благодариха със сияйните си усмивки и стана така, че продължихме заедно по заснежения път към храма. Приятно ми беше да виждам любовта помежду им, да си разказваме забавни истории и да се смеем. Всъщност ние почти нищо не знаехме едни за други — бяхме различни хора от различни поколения и срещата ни беше за кратко. Но това нямаше значение, ние открихме общото помежду ни. Бяхме радостни, защото общувахме със сърцата си.

Сигурна съм, че за такива душевни срещи е „виновна“ планината. Това е нейната магия: там не се чувстваш самотен, дори и да си сам.