Артър Милър
Фокус (7)

Шеста глава

— Лорънс… — подхвана.

Нюман сключи длани върху бюрото. Шефът никога не се беше обръщал към него на малко име.

Гарган престана да се чеше. Погледна подчинения си само веднъж, на минаване край бюрото побарабани с пръсти по плота. Нюман забеляза, че шефът е наклонил глава и леко се е извърнал, сякаш си гледа през рамото — заемаше тази поза винаги, когато размишляваше напрегнато. Заговори, без да я промени:

— Господин Лорш предприема известна реорганизация. — Уморено подсмръкна и добави: — Няма да навлизам в подробности, но, изглежда, ще се наложи да се преместиш в ъгловия кабинет.

— В канцеларията на Хоган ли?

— Именно. Вицепрезидентът смята, че е по-рационално двамата с Хоган да… — Едва сега той погледна Нюман. — Да се размените.

— Да разменим длъжностите си ли?

— Ами да. Нещо такова.

Нюман кимна, че разбира, и зачака.

— Вероятно знаеш, че Хоган получава по-малко от теб, но няма да ти намалим заплатата. Ще остане същата като досега.

Нюман кимна.

Знаеше, че от него се очаква да каже нещо, ала думите му се изплъзваха. Чудовищността на случващото се го задушаваше.

— Допуснал ли съм някаква простъпка, заради която…

— О, не, не. Не го приемай като понижение, Лорънс… — Гарган любезно се усмихна, лицето му изпод косата, старателно разделена на път по средата, заприлича на бяла тиква.

— Хоган работи в компанията по-малко от пет години… — Мили Боже, какви ги дрънкаше? От коя отдавна запечатана кухина в тялото му изригваше толкова яростен гняв? — Не знам как да се изразя, господин Гарган…

— Разбирам, Лорънс, но…

Никога през живота си не беше прекъсвал шефа, но сега го направи:

— Мисълта ми е, че няма да изпитвам удовлетворение от длъжността на Хоган. В крайна сметка той не е нищо повече от обикновен чиновник…

— Грешиш. Работата му е много отговорна.

— Но защо? — (И защо беше толкова сигурен, че парфюмът и бедрата на Гъртруд Харт бяха причина за неочаквания му изблик на ярост? Господи, как изобщо се беше осмелил да говори на шефа по този начин? Стори му се, че подът под краката му се разлюля.) — Защо, господин Гарган? Не си ли изпълнявам съвестно задълженията? Взех си очила, току-що назначих служителка, от която ще сте доволни, освен това…

Гарган се изпъна — беше много по-висок от подчинения си. Нюман млъкна и машинално се изправи на крака — отгоре на всичко беше разгневил началството. Какъв ужас!

— С Лорш сме на мнение, че е в интерес на всички да работиш в канцеларията на Хоган. Не те притискаме, но е препоръчително да се преместиш там до началото на следващия месец.

В гласа на Гарган прозвуча ясната камбана на властта. Той се врътна и си излезе, последван от ехото й.

Нюман се отпусна на стола зад бюрото и се загледа в общото помещение, изпълнено с прилежно работещи момичета, загледа се в затворената врата на Хоган. След толкова години вярна служба на компанията го принизяваха до най-обикновен писарушка. Чиновник без всякакъв авторитет, без правото да командва, без телефон… Превръщаха го в копие на Хоган…

След толкова години вярна служба.

Скочи на крака, сълзите, които се насилваше да сдържа, го задушаваха; дълбоко си пое въздух, бавно седна отново. Невъзможно бе решението да е окончателно, не и след толкова време. Няколко думи и всички деликатни неща в живота му бяха разбити на парчета — остъклената му канцелария, царството му, изпълнено с бюра, зад които седяха момичета, зависещи единствено и само от него. Не, невъзможно бе решението да е окончателно.

Отвори лявото чекмедже на бюрото, извади огледалце и се загледа в отражението си. Лицето му лъщеше от пот. Носът му изглеждаше закривен като човка. Той се изправи и отново се втренчи в огледалцето, този път от различен ъгъл. Не ще и съмнение, гледката беше неприятна.

Но не чак толкова. Не и след толкова години. Краката му се раздвижиха сякаш по своя воля, докато се усети, той прекоси канцеларията на госпожица Келър и след секунда се озова пред началника си.

Онзи го погледна и се изправи. Нюман вирна глава, сякаш да не нагълта водата, която се надига около него, и заяви:

— Господин Гарган, не разбирам с какво ще навредя на компанията, ако си остана в моята канцелария.

— Това не решаваш ти, нали?

— Не, обаче ако искате да ме изгоните, защо не…

— Откровено казано, не забелязвах нищо нередно, докато Лорш не повдигна въпроса. Така или иначе съм убеден, че има право. И двамата сме на мнение, че няма да направиш добро впечатление на хората, които за пръв път идват в нашата фирма. Влизаме ти в положението и въпреки че ще заемеш длъжността на Хоган, ще получаваш предишната си заплата. Този въпрос не подлежи на обсъждане, друже.

За Нюман думичката „друже“ беше зловещ предвестник на края на приятелството с шефа. Дъхът му секна още щом Гарган я изрече.

Първият му порив беше да си излезе. Ала се овладя, спря, обърна се и каза:

— За мен размяната е неприемлива, господине. Моля да обмислите предложението си.

Погледът на Гарган престана да блуждае из кабинета:

— Невъзможно е.

Нюман се досети, че началникът му е взел решението под чуждо давление, и изпита съчувствие към него:

— Познавате ме. Много добре знаете, че не съм…

— Господин Лорш не знае, но съди по външните белези. Външността ти не му допада. Вероятно ще отблъсне и клиентите, които за пръв път идват при нас. Вицепрезидентът има свои възгледи за облика на служителите в компанията и е в правото си да ги налага. Нали така?

— В такъв случай ще напусна.

— Както искаш, Нюман. Според мен постъпваш глупаво, но не желая да работиш при нас, ако се чувстваш ощетен и засегнат.

— Предпочитам да напусна.

— Защо не обмислиш решението си?

— Невъзможно е. Аз… — Задави се, гласът му пресекна. Стоеше пред Гарган и чакаше. Чакаше шефът да… Студеното изражение на Гарган му подсказа, че надеждите му са напразни. — Щом е така, ще ви кажа сбогом — добави с натежало сърце.

— Помисли си…

— Не. Страхувам се, че се налага да си кажем сбогом — повтори Нюман, обзет от страх, че ще се разплаче.

Излезе от кабинета, без да изчака отговора на шефа си. След края на последния си ден в компанията за миг застана пред входа на сградата. Тълпи от хора, напуснали работа в пет часа, се бяха устремили към метростанциите. Той влезе в крачка и позволи на прилива да го отнесе. Беше пъхнал в джоба си мраморната поставка с писалките, която си беше купил толкова отдавна. Беше тежка и опъваше джоба му. Накрая я извади и я понесе в ръка.