Артър Милър
Фокус (4)

Трета глава

С изключение на няколко възрастни жени той беше назначил всяко от седемдесетте момичета, които седяха зад седемдесетте бюра на шестнайсетия етаж на сградата.

На една пресечка разстояние от небостъргача на корпорацията той изглеждаше някак объркан, от време на време устните му се раздвижваха, сякаш търсеха спокойно място на лицето му. При преминаването му през портала в готически стил движението им замря; докато асансьорът се носеше нагоре, те се сковаха, а когато вратите се отвориха и той слезе на шестнайсетия етаж, устните му бяха стиснати като на човек, който отказва да приема храна.

За разлика от страха преобразяването му датираше отпреди повече от двайсет години и бе наложено от гигантските размери на корпорацията. Знаеше, че компанията притежава сто небостъргача като този в почти всяка чужда държава, и мисълта за големината й го потискаше, смазваше го като непосилно бреме всеки път, когато се наложеше да се защитава от нея. Беше виждал как други хора се противопоставят на компанията и как биват премазани, ето защо когато се озовеше на шестнайсетия етаж, си нахлузваше маската на съвестен и отговорен служител, сякаш да докаже на всеки, който го наблюдава, че вече мисли за предстоящата работа. Изражението му беше като на пастор, който на голям църковен празник пристъпва към олтара, а момичетата реагираха подобаващо, като извръщаха очи и притихваха, все едно очакваха началото на празничната проповед.

Той мина по пътеката между бюрата и влезе в кабинета си. Още щом окачи шапката си, го зачовърка необяснимо раздразнение. Отиде до бюрото си и седна. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно и беше свел очи, като че ли се готвеше да изрече някакво богохулство. Беше станал жертва на жестока шега… която сам си беше скроил.

Преди няколко години в желанието си да служи на работодателите си както никой не им е служил, той беше предложил кабинетът му да бъде остъклено помещение в единия край на етажа. Шефовете приеха предложението и той вече можеше да работи на бюрото си, от време на време да вдига глава и само с един поглед да се уверява, че служителките работят усърдно. Когато някоя искаше да го попита нещо, вече не можеше да напусне работното си място, да отиде в дамската тоалетна и едва след половин час да влезе в кабинета му и да си зададе въпроса. Сега беше достатъчно само да вдигне ръка и след секунда той се озоваваше при нея. Нововъведението доведе до отстраняването на един от най-големите недостатъци в работата, защото той беше забелязал, че щом едно момиче стане от бюрото, друго незабавно го последва и до обяд общото помещение заприличва на голяма железопътна гара, гъмжаща от пристигащи и заминаващи пътници.

Не можеше да се нарадва на остъкления си кабинет. Това бе неговият принос в историята на компанията, с който щеше да бъде запомнен. Преди девет години вицепрезидентът на корпорацията се беше изказал ласкаво за него. По време на Голямата депресия Нюман беше сигурен, че заплатата му не е била понижена само защото големите шефове си даваха сметка, че човек, който може да даде подобна блестяща идея, в никакъв случай не трябва да бъде санкциониран.

Напоследък обаче беше попаднал в капана на собственото си изобретение — да седи пред очите на стенографките за него се беше превърнало в тежко изпитание. Защото, вдигнеше ли поглед, той не виждаше нищичко през стъклото. Възможно бе в момента някоя да е вдигнала ръка, само че жестът й оставаше без последствие. По цял ден той делово крачеше напред-назад между бюрата, сякаш изпълняваше важни задачи, но в действителност се стараеше да бъде наблизо, ако някое момиче го повика.

И тази сутрин седна зад бюрото да изчака да измине известно време, преди да заснове между секретарките, уж зает с важните си дела. Знаеше, че момичетата му се подиграват заради преструвките, въпреки това обикаляше между бюрата им. Изживяването беше ужасно, ала продължаваше безсмислените разходки, защото с всяка изминала седмица у него се засилваше предчувствието, че в неговия отдел ще се случи непоправим гаф. Най-невинна грешка на някоя секретарка щеше да нараства като търкаляща се снежна топка и след като преминеше през сложната храносмилателна система на корпорацията, можеше да доведе до катастрофа, която щеше да доведе до уволнението му.

Престори се, че задълбочено проучва някакъв документ, после, тъкмо когато се канеше да стане и да подхване ежедневното изпитание, телефонът на бюрото му избръмча. Апаратът беше настроен да звъни тихо, за да не пречи на служителките. Нюман вдигна слушалката, сякаш беше съвсем нормално да го търсят пет минути след началото на работния ден. Само че въобще не беше обичайно и сърцето му подскочи.

— Нюман — каза със свито гърло.

— Обажда се госпожица Келър.

— Слушам ви.

— Господин Гарган иска да се видите в кабинета му. По възможност веднага, защото след малко има среща.

— Идвам.

Той затвори телефона. Невъзможно бе да отрече, че се страхува. Стана, прекоси общото помещение, застана пред кремавата врата. Почука и влезе в канцеларията на госпожица Келър. Докато минаваше край бюрото й, тя му се усмихна. Нюман отвори втората кремава врата и се озова в кабинета на Гарган. Шефът седеше зад голямото си бюро с гръб към прозореца, през който се виждаше реката. Буйната му черна коса, сресана на път по средата, блестеше под утринната светлина, проникваща през прозореца. Единственият признак за високия му пост бяха двете рамкирани фотографии на бюрото му. На обикновените служители беше забранено да държат на видно място личните си вещи. На едната фотография се виждаше малката яхта на Гарган, закотвена в Ойстър Бей, Лонг Айлънд, на другата бяха двата му шнауцера, заснети на фона на семейната къща край Елизабет в Ню Джърси. Когато Нюман влезе, шефът промърмори само едно „добро утро“.

— Как сте, господин Гарган?

— Добре. Седни.

Нюман седна на коженото кресло до бюрото. Всъщност приседна на ръба, защото не обичаше да се разполага. Мразеше да потъва в дълбокото кресло, струваше му се, че така се смалява. Шефът побутна към него вестника, който, изглежда, беше чел допреди малко:

— Какво ще кажеш за тази новина?

Поставен натясно, Нюман се приведе над вестника и измърмори:

— Тази сутрин не съм преглеждал пресата. За какво става…

— Не можеш да четеш, нали?

Нюман се вцепени. Осмели се да вдигне поглед — пронизителните очи на Гарган искряха от гняв.

— Да му се не види, човече! Защо не носиш очила? — раздразнено възкликна шефът.

Нюман не чу нито думичка, но разбра всичко. Осъзна, че дрехите му са мокри от пот.

— Виждаш ли ме, за Бога? — продължи онзи.

В гърдите на Нюман забушува гняв:

— Зрението ми не е толкова зле, само…

— Ти си зле, човече! Зле си! Съмнявам се, че изобщо ме виждаш. — Гарган предизвикателно се наведе към него.

— Разбира се, че ви виждам. Само дето съм малко…

— Ти ли проведе събеседването с госпожица Кап, която си назначил в петък?

Сега и двамата говореха по-бързо.

— Разбира се. Никога не съм назначавал служителка, без лично да разговарям с нея.

— В такъв случай е невъзможно да ме виждаш ясно — отсече Гарган и се облегна назад.

Нюман си напрегна очите. Виждаше лицето на шефа като размазано петно, но сигурно светлината от прозореца му блестеше и предизвикваше нежелания ефект…

— Госпожица Кап въобще не е подходяща за нашата компания, Нюман. Личи си от пръв поглед. Предполагам, истинското й име е Капински или нещо подобно.

— Не може да бъде, аз…

— Нямам намерение да си губя времето в спорове с теб — сряза го Гарган.

— Не споря, сър. Но ми се струва невероятно тя да е…

— Не виждаш, Нюман! Ще обясниш ли защо не носиш очила? — Тонът на шефа неочаквано се промени: — Не е нищо сериозно, нали? Нямах намерение да те…

— Здрав съм като камък. Въпросът е, че все нямам време. Нали разбирате, трябва да си слагам капки и прочие… Щеше да се наложи да отсъствам от работа един-два дни… — Нюман наклони глава и се усмихна, за да омаловажи факта, че не си е взел очила.

— Ако обичаш, намери време. Защото последствията могат да бъдат доста неприятни. Знаеш, че всичко се проваля, когато сред нас има неподходяща персона. Момичетата се крият в тоалетната да одумват госпожица Кап, работата им изостава. Не желая случилото да се повтори. Не можем да си позволим да назначаваме подобни лица.

— Разбира се, давам си сметка…

Гарган изпъна рамене, отново се приведе към Нюман и любезно се усмихна:

— Надявам се да не повториш грешката.

— Няма. Още днес ще уволня госпожица Кап.

— Не си прави труд. Този път ще те отменя — заяви шефът, доволно се усмихна и се изправи. — Смятам, че по-добре от теб ще й обясня причините за освобождаването й. Познавам този тип жени — нищо не им струва да ни наклепат пред пресата и да ни създадат куп неприятности. Да, аз ще я поема.

Нюман кимна. С шефа отново бяха в унисон. Интуицията му подсказваше, че ако продължи да се обяснява, само ще си навреди. Изведнъж почувства важността на положението си и вместо да се усмихне и да даде воля на радостта, която се намираше в гърдите му, смръщи вежди.

Тръгна към вратата, но Гарган добави:

— Защото не желаем да се случи. Знаеш какво имам предвид.

— Да, да. Още довечера ще отида на лекар.

— Вземи си един ден отпуска, ако е необходимо.

— Не мога, затрупан съм с работа. Ще отида към четири.

— Чудесно. — Шефът отвори вратата. — Предполагам, знаеш, че не е нищо лично, нали?

— Не, разбира се. — Нюман се засмя.

Все така усмихнат прекоси кабинета на секретарката и се върна в общото помещение. Внезапно усещането му за колегиалност с шефа се изпари, заедно с него помръкна усмивката му. Безмълвно отиде в остъклената си кабинка и седна зад бюрото. Дълго се взира в една точка. Не можеше да работи. По едно време се размърда, приближи до очите си ръчния си часовник и го загледа. Оставаха само седем часа. Часовникът се изплъзна от ръката му и падна на бюрото. Той го взе, допря го до ухото си, после се втренчи в стъклото, замъглено от потта му.