Артър Милър
Фокус (18)

Седемнайсета глава

На другата сутрин обаче всичко му се струваше променено. Като че ли нещо се беше случило, докато е спал.

Докато се обличаше, отново изпита познатото приятно чувство на независимост и самоувереност. Учтиво отвори входната врата и направи път Гъртруд да излезе първа, мимоходом отбеляза, че кофата за смет си стои непокътната на тротоара. Тръгна по улицата редом със съпругата си, сякаш това бе най-естественото нещо на света, сякаш най-сетне се бе отказал да се съпротивлява.

И ако, докато минаваше покрай дрогерията, без да си купи вестник, го обхвана леко смущение, това бе по-скоро последната капка от празна стомна, отколкото първата от съд, който тепърва започва да се пропуква. Оставаше да уреди отношенията си с Гъртруд. В метрото тя го изчака да пъхне монета вместо нея и през цялото време мърдаше вежди и въздишаше, за да му покаже колко е недоволна.

Така мина целият ден. Когато разговаряха, сякаш в гърлото на всеки от тях бе заседнало камъче. Направи му впечатление, че жена му избягва общите приказки, и си даде сметка, че го чака да признае грешката си. Ала съвестта му бе чиста и когато го осъзнаеше, Гъртруд щеше да се разведри и да се почувства щастлива.

След малко обаче истината изплува на хоризонта му като луна, скрита зад облак, и натрапчиво препречи погледа му. Осъзна, че също чака — чака да бъде нападнат.

Вторият инцидент с кофата за смет не беше по-злостен, но при все това Нюман знаеше — знаеше, че чудовището идва и рано или късно ще го открие. Не защото нещо навън се бе променило, а защото самият той беше друг. В тези напрегнати дни за него и жена му градът моделираше душата му по нов начин. Като океански вълни, плискащи се в брега, бавно отмиваше мръсотията от съзнанието му. Не беше нещо, което се е случило — тази скрита сила така и не прие формата на конкретно събитие. Той живееше в очакване, докато тялото му функционираше машинално. На работа сутринта, на обяд в почивката, вечерта вкъщи. Много вечери водеше Гъртруд на ресторант, ходеха на кино малко по-често от обичайното, а една неделна вечер в прилив на добро настроение взеха автобуса, минаващ по Пето Авеню, и си направиха екскурзия край реката. Напрежението обаче оставаше, защото всеки път, когато се огледаше, той виждаше нови форми и чуваше звуци, на които досега не беше обръщал внимание. Често, докато вървеше по задъханите улици, долавяше отделни реплики и забавяше ход да подслуша разговорите, които се водеха зад гърба му. Защото дочуваше сричката „фут“ и искаше да узнае за какво става дума; докато се опитваше да хване нишката на разговора, сърцето му спираше за миг, после пак влизаше в нормалния си ритъм.

Злонамерените пияници, които го задяваха по улиците, го смущаваха и го изправяха на нокти. Навремето, ако не да се бие, поне щеше да се оттегли с достойнство и да повика някой полицай да се разправи с грубиянина; сега обаче не знаеше на какви права да се позове, ако пияният го последва и продължи да го нарича с онази омразна дума. Вече не знаеше каква е ролята му в този град. Дали полицаят нямаше да го помисли за някой от ония, дето винаги търсят помощ от силите на реда, вместо сами да защитават правата си? От опит знаеше собственото си отношение към подобни мухльовци. Ала ако се защитеше, какво съчувствие можеше да очаква от минувачите, докато пияницата крещи онази ужасна дума? Как можеше човек да се защитава сам, толкова безнадеждно сам?

В тези толкова обикновени, толкова привидно спокойни дни умът му беше блокирал; но мозъкът не може да бездейства, затова заработи в единствената свободна насока — към фина дисекция на насилието. В най-конфузни ситуации Нюман се опомняше и виждаше, че е стиснал юмруци, готов да се сбие. През главата му минаваха зловещи мисли. Трудно ли е да зашеметиш човек с един удар? Можеше ли да удари някого в лицето, без да си счупи ръката? Имаше ли достатъчно сила, за да го повали? Движеше се по обичайните си пътища, но градът беше нов и го призоваваше да защити честта си.

Това разрушаваше вътрешната му хармония, вменяваше му тайна нова самоличност, която го обременяваше. Вече не беше в състояние да влезе в някой ресторант и да седне да се храни. Високите и широкоплещести руси мъже, които смяташе за своя пълна противоположност, го изкарваха от равновесие. Когато някой от тях седеше наблизо, Нюман неволно започваше да говори по-тихо, боеше се да повиши глас. Преди да посегне към нещо на масата, винаги проверяваше дали случайно няма да бутне нещо друго. Когато говореше, държеше ръцете си под масата, макар че винаги изпитваше нужда да подкрепи думите си с жестове. В погледите на другите, в беглото движение на очите им се опитваше да види указания къде му е мястото, защото, макар да осъзнаваше, че е станал свръхчувствителен на тази тема, че от всеки десет души девет изобщо не му обръщат внимание, още не можеше да определи коя реплика на околните е невинна и коя съдържа някакво скрито значение за него. Чувстваше, че обръчът все повече се затяга. Много често, за да не изглежда стиснат, оставяше по-големи бакшиши, отколкото бе свикнал, и сервитьорките го възнаграждаваха с усмивка. Не смееше да се застоява на касата, за да си брои рестото, макар че в миналото имаше такъв навик. Градът, хората около него като че ли постоянно го държаха на мушка със стрелкащи се погледи; на улицата и на обществени места вече не се чувстваше анонимен. Неща, които бе правил цял живот, най-невинните му навици като че ли се бяха превърнали във външен израз на чужд, порочен нрав, нова индивидуалност, която сякаш бавно, неумолимо му се натрапваше. Където и да отидеше, опитваше да скрие тази индивидуалност, отхвърляше я по всевъзможен начин и в същото време отричаше, че я притежава. Мислите му постоянно се въртяха около колоните в метрото, опитваше се да прецени мнението на колко хора е изразено в посланията, призоваващи към насилие. „Тайните вестници“ — така ги наричаше навремето, истинската съвест на милионите, нецензурираният зов на народа. Сега обаче не беше сигурен колко души от „народа“ са изпълнени с омраза. Колко щяха да му се притекат на помощ на улицата? Колко щяха да му помогнат в квартала? Колко щяха да излязат заради него в онази тъмна нощ?

Когато листата пожълтяха и парното заработи, търпението на Нюман започна да се изчерпва. Като човек от севера с нетърпение бе чакал смяната на сезоните, това време на обновяване и промяна, но и сега, в студените зимни вечери, отговорът не беше по-близо, отколкото в деня, когато го изхвърлиха от събранието.

Все пак с идването на зимата в душата му като че ли зазвуча нов акорд, странен и едва доловим. Студеният вятър бе като ефирно, но в същото време непреодолимо укрепление около него, естествена сила, която прогонваше от улиците хората и ги пращаше в уюта на обичайните им домашни занимания. Никога не беше схващал зимата по този начин и харесваше чувството, което му създаваше този сезон. Градът и кварталът се бяха затворили в себе си, сгушени около топлите радиатори, и той можеше да седи необезпокояван до своя.

Може би щеше да е доволен, или почти, от това лишено от любов, но пък спокойно съществуване в уюта, осигурен от парното отопление, ала една вечер, изпълнена с невероятна красота, възкреси копнежа му по необикновения екстаз, който някога си беше представял в семейния живот. Беше една от онези редки тихи нощи, когато всяка звезда хвърля собствена сянка на земята, небето е абсолютно безоблачно и мразовитият въздух не помръдва. Дървото в задния двор, което се виждаше през стъклата на кухненската врата, бе като покрито със звездна глазура. Радиаторът свистеше. Гъртруд седеше до масата и пиеше кафе. Майка му също пиеше кафе и както обикновено слушаше радиото в дневната. Нюман поднесе чашата към устните си; не смееше да погледне жена си — беше му станало навик. Колкото по-малко кафе оставаше в чашата, толкова по-ниско свеждаше очи. Сякаш заради някаква външна причина погледите им никога не можеха да се срещнат.

Тази вечер обаче, дали от тишината навън, или заради начина, по който се беше гримирала, Гъртруд му се стори красива. Затова, вместо да отиде в дневната, където майка му съвсем непринудено щеше да осуети всеки опит за разговор, той остави чашата и с чувството, че ще заплаче, промълви с плътния глас, който навремето я караше да се разтапя:

— Гърт…

Тя го погледна, бе доловила умолителния му тон, затова си придаде обидено изражение още преди да е заговорил.

Нюман нежно се усмихна и машинално бръсна от масата една троха.

— Често си мисля… колко сме глупави. Така е, Гърт. — Изкиска се нервно. — С теб имаме всичко. Какво ще кажеш да забравим тази глупост и пак да заживеем щастливо?

Макар и на нея да й се искаше да прекратят необявената война, предпочете да се престори, че не е съгласна.

— Нали излизаме — въздъхна отегчено.

— Да, но не се забавляваме. Не мислиш ли?

— Може би си прав — тъжно въздъхна тя.

— Често си мисля какво имаме с теб — побърза да разведри обстановката той. — Хубава къща, която си е наша, добра работа… Хайде да се сдобрим, а?

Тя невинно вдигна вежди и се нацупи, устните й станаха по-сочни — Нюман понякога си мислеше, че го е заимствала от някоя филмова звезда.

— Ама ние не сме се карали, Лули — възрази.

Той открай време не можеше да търпи такова кокетничене, затова настоя:

— Не, помежду ни има нещо. Искам… аз… не искаш ли да го обсъдим, и то откровено?

Гъртруд погледна очите му, кръгли и големи зад очилата; устните му, зачервени от горещото кафе, изглеждаха плътни. Тя машинално стисна своите, за да няма прилика.

— Тук не ми харесва, Лули, това е проблемът.

Той се намръщи:

— Имаш предвид, че мама живее с нас, или кварталът не ти харесва?

— Кварталът. — Тя бавно смачка цигарата в пепелника. — Мисля, че трябва да се преместим. Може би в друг град.

Той наведе глава, за да не изпуска от поглед очите й, които Гъртруд постоянно свеждаше.

— Хайде да го обсъдим, скъпа. Моля те… — Хвана я за брадичката и тя вдигна глава. — Какво искаш от мен? Кажи ми честно, моля те.

— Отиди при Фред. Той не е някакво чудовище, той е…

— Не говориш сериозно.

— Напротив! — сопна се тя.

— След като така ни обиди?

— Не ни е обиждал, поне не в истинския смисъл…

— Грешиш, обиди ни.

— Е, да, но… — По лицето й плъзна червенина. — Съвсем случайно знам нещо, Лули.

Очите й се насълзиха и това го притесни.

— Какво, мила? — подкани я предпазливо.

— Затягат примката около нас. Чакай, не ме прекъсвай, така е. Да беше видял как ме зяпат всеки път, когато изляза да пазарувам.

— Кой?

— Всички. Госпожа Блайт, госпожа Касиди, особено оная със стария пакард, която живее отсреща.

— Как те гледат?

— Ами, трудно е да го опиша. Обаче усещам, когато някой ме гледа странно. Зяпат ме, сякаш съм паднала от луната.

— Винаги ли те гледат така?

— Не. Това се опитвам да ти кажа. Някой ги е надъхал срещу нас. Чувствам какво става наоколо. Затягат примката, това е! Казвам ти, Лули, ще прочистят квартала, пък каквото ще да става.

Той сведе очи и забеляза, че трохата не е паднала на пода, а се е пъхнала под нокътя му.

— Искам да знам — продължи Гъртруд — от коя страна на метлата ще сме ние. Не можем да седим по средата на дръжката, Лули.

Без да я поглежда, той се опита да я успокои:

— Няма да успеят, скъпа. Не се тревожи.

— Какво ще правим?

— Няма да им обръщаме внимание. Не ще ме изгонят, мила.

— Няма да им обръщаме внимание, значи.

— Да, все едно ги няма.

— В такъв случай какво правя аз тук? Преди да се оженим, каза, че кварталът бил много хубав, хората били много мили. Мислех, че ще имаме приятели, ще ни идват гости, ще се забавляваме. А какво излезе? Приличам на товарен кон, който се прибира в конюшнята всяка вечер след работа.

— Нали излизаме?

— Ти не умееш да се забавляваш, Лули — обвини го тя и Нюман с болка осъзна колко е права. — Не танцуваш, не пиеш, ти… ти просто не си такъв човек. — Гъртруд видя, че се е изчервил, и смекчи тона: — Не се оплаквам, не съм се омъжила за теб заради това. Наистина. Но поне се надявах, че ще си от другия тип мъже…

— Ама аз съм… — отчаяно се опита да възрази той.

— Нямаш нито един приятел в квартала. Един-единствен приятел, Лули.

— Не съм те излъгал, скъпа. Навремето с Фред ходехме на боулинг, пък и…

На шията й запулсира вена и той замълча.

— За друго говоря, Лули. Кажи ми честно, представяш ли си някой в този квартал да те покани на гости?

Той се замисли.

Гъртруд реши, че го е убедила достатъчно.

— Ето, това имах предвид — заключи и доволно се облегна назад. — Или ще се преместим и ще си намерим приятели на новото място, или ще си търсим приятели сред хората от този квартал.

— Ами, аз… аз… — отчаяно запелтечи той, като се опитваше да измисли нещо, — аз… мисля, че неделята е най-подходящият ден да поканим гости. Блайт изглежда симпатяга. Ще приготвим нещо заедно, ще… — Представи си какво ще се случи и млъкна.

— Ами ако не приеме поканата? — попита Гъртруд.

Той я погледна. Промълви тихо, както винаги, когато се защитаваше:

— Не всички са в организацията.

Жена му се приведе и опря лакти на масата.

— Лули — заговори тихо, търпеливо, — хората не те гледат така, освен ако не замислят нещо. — Отново се облегна назад и го погледна в очите. В гласа й прозвуча жална нотка: — Мислех си, че ще заживея човешки с теб, Лули. Представях си, че ще стоя вкъщи и ще създам домашен уют за теб, а не съм имала възможност дори да ти сготвя нещо вкусно. Аз умея да готвя. Дори не можах да сменя пердетата. Постоянно изникват някакви проблеми. — Изчака го да се оправдае, но той мълчеше. — Не че не ми се работи… — добави след малко.

Нюман не коментира. Тя запали цигара и разсеяно се втренчи във вратата, докато издишаше дима.

Нюман се загледа в профила й.

— Скъпа… — обади се след малко.

Тя се обърна към него и издиша облак дим. Личеше, че едва прикрива любопитството си. Вероятно искаше да обсъждат нейното напускане на работа. Идваше му да я попита дали затова се е омъжила за него, за да не работи, но каквото и да му отговореше, нямаше да промени отношенията им.

— Ще ми се да споделя нещо.

— Какво?

— Да кажем, че вече съм бил при Фред.

— Да?

— Не, ще започна по друг начин. Преди време говорих с Финкълстийн.

— Да?

— Знам със сигурност, че няма намерение да се мести, каквото и да става.

— Ако никой не купува от него, рано или късно ще се махне. Никой евреин не работи без пари.

— Да, но той има клиенти през четири преки от тук.

— Фронтът също има членове през четири преки от тук. Ще наредят така нещата, че той да не печели и един цент на ден.

— Едва ли. Повечето хора няма да търсят дрогерия през десет улици само за да го бойкотират.

— Ще вървят километри, ако се срамуват да ги видят в магазина му.

— Съмнявам се.

— Съмнявай се колкото щеш, но ти казвам, че така ще стане. В Лос Анджелис изработваха евреите по този начин.

— Сериозно?

— Ами, да. Точно както и ти не купуваш от магазина му.

— Да, но… аз не го отбягвам, защото някой ме е накарал.

— Защо тогава?

— Ами… човекът не ми е симпатичен, това е.

— Обаче го харесваше, преди Фронтът да ти нареди обратното, нали?

— Не, аз…

Нюман загуби нишката на мисълта си. Възможно ли бе да се държи точно както очакваха от него? Вече не си спомняше кога и как е решил да не пазарува от евреина.

— Така действа тази система — обясни Гъртруд. — Хората решават, че вече не е препоръчително да пазаруват от него, и съвсем скоро бизнесът му ще замре. Не разбирам само защо не отидеш при Фред, защо не му кажеш на чия страна си и не решиш въпроса веднъж завинаги. Страдаме напразно. Не проумявам защо не го направиш.

— Защото аз… аз не вярвам, че Финкълстийн ще се махне, освен ако не го пребият и не изпадне в безизходица.

— Е, и какво?

— Ами… не знам дали е правилно. Така де, не съм сигурен дали искам да се замесвам в тази каша.

— Да, но ако знаят на чия страна си, няма да има за какво да се тревожиш.

— Мисълта ми е… какво право имат да бият Финкълстийн?

— Той си го проси. Колко пъти го предупреждаваха да се пръждоса от тук?

— Така е, но…

— Знае. Предупредили са го.

— Не ме разбираш. Чудя се какво право имат дори да го предупреждават.

— Ами… какво имаш предвид?

— Имам предвид… тъй де, да вземем нас например. За нас също можеш да кажеш, че са ни предупредили. Дори два пъти…

— Да. Тъкмо затова настоявам да се разбереш с Фред.

— Чакай малко, остави ме да довърша. Трябва да погледнем проблема и от другата страна. Ние сме предупредени. Според теб тези хора имат ли право да ни нареждат къде да живеем?

— Да, но ние не сме евреи, нали?

Нямаше как да възрази срещу този аргумент. Не знаеше как да я накара да разбере; почувства се, сякаш неговите схващания са нередни, сякаш няма друг освен него, който е в състояние да си представи нещата от тази гледна точка. Тя продължаваше да говори:

— … квартала. Никой не го е канил тук, нали? Знаел е, че тук не живеят хора от неговата раса. Това поне трябва признаеш.

— Да, но… Ето какво искам да кажа. Ако има такъв закон, добре. Но е опасно някой да решава на своя глава тези проблеми.

— Ако повече хора мислеха така, нямаше да е проблем. Помни ми думата — ще дойде време, когато ще има определени квартали, откъдето евреите не ще имат право да излизат, дори определени щати.

— Глупости. Откъде ти хрумна?

— Навсякъде в Калифорния говореха за това.

— Не могат да го направят — сопна се той.

Гъртруд се намръщи:

— Не те разбирам, Лули. Сериозно ти казвам, не те разбирам. Имаш странно мислене.

— Единственото, за което мога да мисля, е, че искат да ме изгонят от дома ми. Купил съм тази къща, платил съм я и никой не може да ми казва дали имам право да живея в нея или не. Най-малкото банда фанатизирани безумци.

— Поговори с Фред и няма да те изгонят.

— Няма да се моля на Фред за правото да живея в собствената си къща. Точка.

Насили се да се усмихне, за да смекчи думите си.

Тя пак не го разбра:

— Искаш да кажеш, че не те е грижа какво става в квартала, така ли?

— Финкълстийн никому не е сторил лошо. Ако имаше закон, забраняващ да живее тук, тогава… добре. Но…

— Как така не е сторил лошо на никого? Защо тогава всички са против него?

— Знаеш защо.

— Добре, ти не си ли за изгонването му? — тихо попита тя.

— Ами… е, да, иска ми се да го нямаше. Но е тук и нямам право да му казвам да се махне.

— Обаче лично го помоли да се изсели, нали?

— Да, помолих го… обаче… така де, нямам право да го бия, за да го прогоня. — Най-после успя да изкаже онова, което чувстваше. Захвана се за идеята. Пресегна се над масата и стисна ръката на Гъртруд.

— Хората имат право да помолят някого да се махне от квартала им, но не и да го принуждават да се изсели.

Съвсем се обърка. Това също звучеше неправдоподобно, дори абсурдно. Как би могло да съществува правило за онова, което неевреите да причинят на семитите? Защо теорията му бе толкова ялова? Навремето му се струваше съвсем логично евреите да бъдат сплашени така, че да се изселят от квартал, в който не им е мястото. Сега обаче при самата мисъл за това стомахът го сви и той занемя, защото си представи вманиачените хора на събранието…

Гъртруд чакаше да й обясни. Замаян, той се опита да докосне… добротата й. Да. Защото тя беше добра, нали? Никога не би пожелала да се пролее кръв. Дори еврейска кръв.

— Не искаш някой да пострада сериозно, Гърти — промърмори, сякаш да се увери.

Тя неспокойно се огледа и се облегна назад:

— Ами… не казвам, че е най-доброто, което може да се случи, но ако това е единственият начин да…

Нюман се изсмя:

— Шегуваш се.

Тя продължи да шари с очи, отваряше уста, сякаш да заговори, и пак я затваряше. Вътрешният глас му крещеше, че не трябва да й позволява да изрече и дума повече, защото щеше да му се наложи да признае, че разговорът през цялото време засяга само тях двамата. Тогава нямаше да има спор, дали да посети Фред или не; трябваше да отиде и да я спаси.

Какво да стори? А, да! Ще смени темата. Удари с длан по масата и ни в клин, ни в ръкав подхвърли:

— Да отидем на кино, а?

Гъртруд се втренчи в него, сякаш преценяваше нещо, намиращо се извън дома им.

— Слушай — изрече внезапно.

— Какво?

— Има само едно правилно решение. Взела съм го отдавна, но не ми се искаше да го изпълня. Сега обаче е наложително.

— Какво, скъпа?

— Ще отида при Фред и ще му кажа…

— Не, мила.

— Изслушай ме. Той не знае коя съм. Мислех да не му казвам. Исках до края на живота си да си остана… анонимна. В Калифорния си мислех, че антисемитските настроения ще отшумят, но виждам, че още повече се задълбочават. Ще отида и ще…

— Не, никъде няма да ходиш.

— Ще му кажа коя съм. Мога да му изброя куп имена, които са му познати. Веднъж завинаги ще им дадем да се разберат, пък да видим какво ще стане.

Нюман решително поклати глава:

— Не.

— Аз казвам „да“, Лули — с треперещ глас подчерта тя.

— Няма да ходиш при Фред. Не съм малко дете и той не ми е баща. Да отидем на кино. — Нюман стана. Гъртруд не помръдна, само замислено го изгледа. — Забранявам, Гърт. Категорично забранявам!

Тя се изправи, сърдито изсумтя и машинално оправи косата си. Когато вдигна ръката си, гърдите й се очертаха под дрехите и Нюман закопня за нея, за времето, когато бе живял само заради следващата нощ. Изправи се, заобиколи масата, застана до нея.

— Да забравим тази история, Гърт — промълви тихо, но настойчиво, и я погледна в очите.

Тя отпусна ръка, примигна замислено. Нюман хвана дланта й и я целуна. Почувства се неловко от разнежването си, усмихна се смутено и пусна ръката й.

— Хайде. Да отидем на кино и да забравим — повтори.

Гъртруд вяло се усмихна и сведе очи:

— Добре, чакай да си облека нещо. — Изглеждаше равнодушна и обидена.

Нюман я изпрати с поглед, докато тя се заизкачва по стълбите. В дневната майка му седеше, облегнала глава на инвалидната количка, и със затворени очи слушаше някакъв валс по радиото.

Той се обърна, направи няколко крачки по жълтия линолеум, спря до кухненската врата и се загледа в пустия заден двор. Изведнъж изпита прилив на енергия и жизненост, той осъзна, че не може да си позволи да загуби Гърт. Каквито и недостатъци да имаше, тя му беше необходима; ако го изоставеше, той пак щеше да закопнее за жена. Чистото небе и голите клони на дърветата му вдъхнаха чувството, че пред него стои нова възможност, сякаш от тази пустота можеше да се роди по-чист живот, непокварен от миналото. Щеше да започне тази нощ. Щеше да я накара да забрави кошмара, зарече се той, да я научи да се наслаждава на това, което имаха. И щяха да заживеят спокойно. Беше убеден, че ако достатъчно силно го желае, ще го постигне.

Извърна се. Жена му слизаше по стълбището. Внезапно той още по-силно почувства уединението на зимата, помъчи се да забрави света зад уплътнените прозорци. Пристъпи към Гъртруд и някогашният копнеж за щастие се прокрадна в усмивката му.

* * *

Голямата яка от лисича кожа обрамчваше лицето на Гъртруд и донякъде смекчаваше изражението й. Докато вървяха по улицата, той леко наклони глава и отърка страната си в меката кожа. Жена му го изгледа учудено и се подсмихна.

Нюман се засмя. Потърси с поглед луната, но сребърният й диск се беше спуснал някъде зад къщите.

— Виж звездите, Гърт.

Тя вдигна очи към небето:

— Красиви са.

Нюман притисна ръката й до тялото си:

— Студено ли ти е?

— Не, хубаво е. В „Бевърли“ отиваме, нали?

— Става. И без това е най-близо. Какво дават?

— Не знам, но ми е втръснало от музикални филми. Все едно и също показват. В „Бевърли“ дават филм с онзи нов млад актьор… как му беше името?

Минаха покрай дрогерията на евреина, но Гъртруд не настръхна както обикновено. Магазинчето изглеждаше уютно и топло. През витрината се виждаха Финкълстийн и дъщеря му, която четеше списание с комикси.

Завиха и излязоха на широкия булевард, който минаваше през квартали с много незастроени парцели между къщите, после се превръщаше в търговска улица с две кина само на няколко пресечки едно от друго. Нюман се замисли за Финкълстийн — допадаше му, че онзи работи толкова до късно. След секунда мълчание се почувства задължен да отговори на жена си:

— Знам за кого говориш, но не запомням имената на актьорите.

Гъртруд ентусиазирано се разприказва за новата звезда. Сравнително скромното поведение на младия актьор я запленяваше:

— Толкова е земен. Като обикновен човек, с когото можеш да си говориш.

Бяха извървели разстоянието до следващия ъгъл и вече виждаха светлините на магазините, намиращи се през шест пресечки. Неоновият надпис на киното още не се четеше, но излъчваше бяло сияние в нощното небе. Някакъв тъмен ствол привлече вниманието на Нюман. Не беше в редица с другите дървета… След миг забеляза, че не е ствол, а неколцина мъже, скупчени един до друг. Или бяха момчета?

— Какво ще кажеш да направим едно голямо пътешествие? — подхвърли той, без да извръща глава. — До Холивуд например?

— Скъпичко ще ни излезе да живеем там — отбеляза тя, като напрегнато наблюдаваше групичката на ъгъла.

— Имам предвид само за екскурзия. Вярно ли е, че продават карта, на която можеш да видиш къде са домовете на всички звезди?

— Бевърли Хилс. Никога няма да намерим време за толкова дълга екскурзия.

— Е, нищо не се знае.

— Може пък да се изселим и да заживеем там — добави тя, когато наближиха групичката.

Бяха мъже, Нюман вече ги виждаше. Искаше да продължи да говори непринудено, но неволно войнствено се изпъчи и мина с Гъртруд покрай мъжете, като гледаше право напред. Изминаха още няколко метра мълчаливо. Той се заслуша в тракането на високите й токчета по плочника в дисонанс с неговите по-леки стъпки.

Без да се обръща, тя тихо попита:

— Защо млъкнаха?

— Млъкнаха ли?

— Познаваш ли ги?

— Не.

— Не чу ли, че престанаха да говорят.

— Не — неубедително излъга той.

— Какво чакат в тоя студ?

— Може би са излезли заедно отнякъде.

Повървяха мълчаливо до следващия ъгъл.

— Да обсъдим пътешествието — предложи Гъртруд.

Той не можа да отговори.

Смълчани, стигнаха до касата на киното. Нюман купи билети, жена му отиде да го чака във фоайето. Той си прибра рестото, отиде при нея, заедно влязоха в тъмния салон. Гъртруд държеше яката си вдигната, въпреки че вече бяха на топло. Той забеляза това, докато вървеше след нея по пътеката между редовете.

Гъртруд не се възпротиви срещу избора на разпоредителката къде да ги настани, както понякога правеше, и седна на първото място, което й посочиха. Нюман я последва. Тя още стискаше яката на палтото си.

Необходими му бяха няколко минути, за да схване фабулата на филма, който явно беше по средата. Екранът привлече цялото му внимание, той се настани удобно в мрака и съвсем забрави Гъртруд.

Широко поле, пусто в ранната утрин.

Камерата фокусира два ниски храста и се приближава. Иззад тях се изправя някакъв човек. Целият е насинен и изглежда, че току-що се е свестил от жесток побой.

Опипва едната си ръка и тръгва нанякъде.

Върви по пуст път, стига до някаква къща и влиза. Все повече започва да куца.

В къщата има само една стая. Схлупена селска колиба (може би в Европа?). Много бедна.

На кревата лежи някой. Човекът се приближава и вижда, че е заспала жена. Дълго я гледа.

Покрива лицето й с одеялото. Не е заспала, а е мъртва. Той се обръща и се замисля за момент; отново излиза на пътя.

Улица в много беден квартал на някакъв европейски град. На закованите с дъски прозорци висят табели с надписи на полски или руски. (Трябва да е на полски.) По улицата досами сградите върви белобрад старец. Носи книга, черни дрехи и шапка с широка периферия.

Влиза в тъмен вход и се качва по тясно стълбище.

В един апартамент седят и чакат осем-десет души. Сред тях стои католически свещеник и мънка под носа си някаква молитва.

Старецът влиза и всички в стаята го поглеждат. Той се приближава до свещеника и сяда до него.

Нюман съвсем се захласна. Не можеше да определи какво във филма го смущава. После чу необичайното шушукане на другите зрители. На няколко реда зад него някаква жена говореше с нормален глас.

Брадатият старец заговаря на свещеника. Отнякъде е узнал, че германците ще обесят всички арестанти. Свещеникът се замисля, после казва, че е време да действат.

Старецът се изправя и отваря книгата. Хората в стаята го поглеждат благоговейно. Той започва да се моли, леко се поклаща, докато неразбираеми думи се леят от устата му. Свещеникът коленичи, свежда глава и също започва да се моли.

Зрителите се преместваха от седалка на седалка, някои се въртяха на местата си. Не се чуваха покашляния. Местенето бе странно, не просто физическо движение. Нюман се вгледа в екрана и изведнъж всичко му се изясни.

Старецът беше равин, точно така. А хората в стаята бяха евреи.

Мъжете се молят с шапки на главите, а жените носят забрадки.

Образът на коленичилия свещеник изпълва целия екран. Той се моли и гледа право към публиката.

Зад Нюман се чу изтракване на седалка…

Камерата отново обгръща цялата стая. Свещеникът се изправя. Двамата с равина извеждат другите хора от апартамента.

Очите на Нюман започнаха да се разширяват, сякаш можеха да обхванат цялата зала. Виждаше онова, което виждаха околните, виждаше през техните очи. Сега разбра защо е това шушукане. Главните герои бяха евреи и ролите се изпълняваха от доста хубави актьори. Въпреки че бяха мургави, нито един не беше с голям нос или с крива уста и това не се харесваше на зрителите в киното. Екранът отново привлече погледа му.

Хората от стаята вървят след свещеника и равина по улиците на града.

Излизат на някакъв площад. По средата е издигнат висок ешафод. Наоколо чакат германски войници. Иначе площадът е пуст.

Евреите го прекосяват и стигат до ешафода. Отнякъде се появяват затворниците, които ще бъдат обесени.

Равинът и свещеникът спират пред един германски офицер. Равинът започва да говори. Казва, че затворниците са невинни. Настоява, че не могат да ги обесят само защото са евреи.

— ХА!

Грубият смях отекна като гръм в тъмния салон. Прозвуча някъде от задните редове. Хората се заобръщаха. Някакъв човек, седнал най-отпред, се изправи, обърна се с гръб към екрана. Нюман не виждаше лицето му, но му се струваше, че онзи оглежда редовете. След малко пак си седна.

— Какво търсиш, бе, чифут? — чу се отзад.

Нюман не се обърна. Някои зрители отново се заобръщаха да видят кой смущава реда. Други седяха като вцепенени, втренчени в екрана.

Във филма свещеникът скача върху ешафода. Сред германските войници настъпва суматоха, опитват се да се качат и да го свалят.

Свещеникът закрещява, че не е християнско да убиват тези хора, че християните нямат пръст в това престъпление. Войниците го смъкват от платформата… Той се опитва да крещи, за да го чуят… Старият равин пада на земята и от устата му потича кръв…

Две разпоредителки сновяха между редовете и наблюдаваха публиката. Нюман вече не виждаше екрана. Все по-ясно усещаше движението, чуваше задъханото дишане в залата.

Отпусна стиснатите си юмруци, когато на екрана се появиха големи развети знамена — американско, британско, руско и други. Зазвуча музика. Надписът „КРАЙ“ бавно погълна екрана, сетне избледня и изчезна.

След него изплуваха цветните букви, символ на студиата „Уорнър Брадърс“. Пуснаха анимация.

Публиката се разсмя, зашушука.

Познатото на всички прасенце броди из гората, въоръжено с голяма пушка. Зайчето го следва по петите с тротинетка.

Жизнерадостните цветове на анимационното филмче разсеяха мрачните мисли на Нюман. След малко погледна Гъртруд. Тя седеше неподвижно, стиснала яката си около врата.

Екранът се продра и прасенцето надникна през дупката. Показа крачето си, помаха на публиката и извика, заеквайки:

— То-то-то-това е всичко, деца.

Изкиска се и изчезна.

Гъртруд докосна бедрото на съпруга си и стана. Нюман разтревожено я погледна, изправи се и я последва. Излязоха на пътеката между редовете и той забърза, за да се изравни с нея.

Неоновият надпис вече не светеше. Само бледото сияние от фоайето прогонваше мрака от тротоара през киното. Наблизо стоеше прегърбен старец с купчинка вестници под мишница. Нюман го позна от вечерта на събранието. Пак носеше широкопола шапка, но сега в лявата си ръка държеше вестник със заглавие „Бруклински вести“ и го предлагаше на излизащите от киното. На няколко метра от него с лице към празното фоайе стояха пет момчета и един по-възрастен човек.

Нюман веднага се досети, че шестимата са с продавача на вестници. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да ги прецени. Не се шляеха безцелно. Наблюдаваха фоайето. За секунда той спря погледа си върху лицето на по-възрастния мъж. После тръгна след Гъртруд. Тя вървеше бързо.

Мракът ги обгърна. Нюман отново се заслуша в тракането на токчетата й в дисонанс с неговите стъпки.

Мълчаливо извървяха разстоянието между две преки и пресичаха трета, когато той най-сетне заговори с извинителен тон:

— Не знаех какъв е филмът.

Тя изсумтя гневно.

— Гърт, престани да се държиш така.

Едва сега се осмели да я хване под ръка, макар да се боеше, че тя ще побегне. Гъртруд гневно отблъсна дланта му. Крачеха бързо.

— Гърт, за Бога, какво искаш да направя?

Тя отново изсумтя.

— Спри! — рязко заповяда той и стисна лакътя й.

Жена му се подчини, втренчи се в него в тъмното.

Бавно, стараейки се да говори колкото се може по-убедително, той каза:

— Не се дръж така. Нищо лошо няма да се случи.

Тя се обърна и пак тръгна, но този път малко по-бавно. Нюман я държеше за лакътя, след малко я хвана под ръка и я придърпа към себе си.

— Нищо лошо не сме направили, Гърт.

— Не гледаш сериозно на нещата. Никога не си приемал сериозно случващото се.

— Какво според теб означава да го приемам сериозно?

— Говори с Фред. Искам да отидеш, чуваш ли? Само чакат войната да свърши, за да се развихрят.

— Нямам какво да си говоря с Фред.

— Напротив! — Тя шепнеше нервно, сякаш някой в мрака ги подслушваше.

Парцелите между къщите тънеха в черни сенки, на места се издигаха купчини пръст. Движението беше слабо, нямаше коли, само от време на време минаваше по някой камион. Гъртруд се задъхваше; беше навела глава. Хрумна му, че в тази поза прилича на мъж.

— Много неща можеш да му кажеш — повтори тя и кимна сама на себе си, — много.

Нямаше какво да й отговори. Между тях отново се издигаше онази непреодолима стена. Продължиха да вървят мълчаливо.

— Чу ли? — сопна се по едно време Гъртруд.

Нюман не отговори веднага. Прииска му се да беше по-висок от нея, не да са еднакви на ръст — щеше да я изгледа властно и отвисоко и да я принуди да се подчини. Вместо това, все така свел поглед, заговори в ритъма на стъпките си:

— Само едно ще направя, Гърт.

Тя наостри уши. Решителният му тон я бе накарал да млъкне.

— Ще живея, както винаги съм живял — продължи той. — Няма да се променя нито на йота. Може би се досещаш, че не споделям убежденията на фронта. Предполагам, че никога не съм ги споделял…

— Не става дума за убежденията им…

— Знам, но това също е важно. Те правят онова, което смятат за правилно. Аз не мога така. Дори да ме приемат, не мога да бъда като тях, да действам като тях.

— Не можеш ли?

— Не.

Пресякоха четвърта улица. В сумрака на две пресечки напред се виждаше жълтеникавата светлина от дрогерията. Нюман, който започваше да се задъхва, стъпи на тротоара и повтори:

— Не мога да правя като тях! И ти не можеш. Твърде си деликатна — добави и зачака. Чувстваше как тя търси думи да изрази мислите си.

— Твърде много разговаряш с него, Лули — замислено изрече Гъртруд и кимна към светлото петно пред тях.

— Не и след като го помолих да се махне.

— Ако вярваш на приказките им, те са света вода ненапита. Като във филма — винаги са невинни овчици. Никога не признават какво са направили.

— Грешиш, Гърт. Тук грешиш.

— Прекалено много разговаряш с него…

— Не е вярно! — повиши глас той. — Разговарям със съвестта си. И ти трябва да се вслушаш в своята. Просто мисля, че не е правилно да се насъскват хората да ги бият. Мисля, че не е правилно, и не искам да имам нищо общо с акциите им.

— Не виждаш как Фред се разпорежда на улицата. Отвоювал си е територия. Но ти не го приемаш достатъчно сериозно. Все ти повтарям, ала не ме слушаш.

Пресякоха петата улица и се качиха на тротоара.

— Вече ти казах какво мисля — заяви Нюман. — Имаме къща, работа и… и мисля, че ако войната свърши скоро, ще можеш да спреш да работиш.

Не смяташе да каже тъкмо това, но постигна добър ефект. Гъртруд се поотпусна и го придърпа по-близо до себе си.

— Наистина ли? — попита въодушевено.

„Вероятно се усмихва“ — радостно си помисли той.

— Разбира се, мила. Аз…

Звукът бе съвсем слаб. Като тупване на дъждовна капка. Но той го чу и млъкна по средата на изречението. Нещо отново прошумоля. Леки стъпки по паважа. Няколко чифта крака… движещи се в крак… не, в дисонанс…

Звукът идваше някъде отзад. Вероятно на една четвърт от разстоянието между двете пресечки. Няколко чифта обувки… не можеше да прецени точно колко — леко потропваха по тротоара. Започна да ги брои… един… два… три… загуби им бройката, защото ритъмът им се припокриваше. Гъртруд бе вдигнала глава. Несъзнателно закрачиха по-бързо. Почти неусетно, с по сантиметър на всяка крачка, ускоряваха ход.

Нещо му подсказваше какво ще се случи… Сякаш четеше мислите на непознатите. Когато вървят в група, хората винаги разговарят. С мълчанието си тези сякаш излъчваха в мрака вълни, които го караха да настръхне.

Прекосиха шестата улица, качиха се на последния тротоар. На следващия ъгъл трябваше да завият наляво за къщата си. За Нюман жълтеникавото сияние от дрогерията бе като светлината в края на тунел в кошмарен сън. Светлината го мамеше, заслепяваше го с надежда, докато стъпките отзад се приближаваха. Сигурно идваха за Финкълстийн. За кого другиго? Ако искаха да нападнат него, Нюман, досега имаха десетки възможности. Например на предишната пресечка, където половината парцели в квартала пустееха. Не, тази нощ идваха за Финкълстийн. Горкият… е, да не беше се нанасял тук, след като е знаел, че не го искат. Щеше да стане лошо, ако момиченцето е още там, но беше късно и вероятно си бе легнало. Слава Богу, че беше Финкълстийн. Ами ако нямаше друг като него в квартала… В такъв случай Нюман щеше да си плюе на петите, да побегне презглава… Горкият човек, горкият евреин… Якички бяха тия юнаци, мускулите им се очертаваха под анцузите — футболистчета. Кой беше по-възрастният мъж с тях? Сигурно такава им бе тактиката. По-опитният следеше хлапаците да не сгафят. Леле-мале, как стъпваха! Сякаш маршируваха. Защо не избързаха, защо не изпревареха двамата минувачи? Умници. Сигурно изчакваха Нюман и Гърт да се приберат и тогава да действат. Нямаше защо да бързат, пък после да висят пред магазина. Сега щяха да пристигнат точно навреме и после — прас! Ами, да, бяха избрали идеалния момент. Улиците бяха пусти. Може би трябваше да спре и да ги пусне да минат — те се приближаваха бързо, деляха ги не повече от петнайсетина метра. Не, не можеше да спре в тъмното. По-добре да вървят. Да побързат, без излишни приказки. Да не спират. Ах, тази Гъртруд, как бързо крачеше. Мускулите на ръката й сякаш се бяха вкаменили. Сърцето й… не беше нормално сърцето й да бие толкова силно… Защо сърцето й биеше толкова…

Стигнаха до ъгъла и завиха, без да забавят ход, вече бяха в своя квартал. Вървяха по тротоара срещу дрогерията. Мъжете отзад трябваше да пресекат всеки момент, да пресекат… всеки… момент.

Сега.

Сега.

Сега.

— Хей, чифут, закъде си се разбързал?

Това беше по-възрастният… басов, ленив глас. Нюман не потрепна, продължи да крачи напред, Гъртруд го задърпа да върви по-бързо. Беше срамно. Въпреки ужаса си той не желаеше да върви по-бързо, достатъчно бързо вървяха; виж, ако валеше, с Гъртруд щяха да хукнат към къщи.

Отзад някой се затича. Чу се момчешки смях. Ненадейно изникнаха пред него… около него. С крайчеца на окото си Нюман видя, че някой е счупил уличната лампа. Само витрината хвърляше бледо сияние върху хубавото лице и зеления анцуг на най-високото момче… нещо проблясваше на десния му юмрук. Бяха петима. Двама отзад, трима пред него. По-възрастният мъж беше спрял извън обръча, потъркваше носа си и наблюдаваше сцената.

Високото момче стоеше разкрачено. Усмихваше се.

— Накъде бързаш, а?

— Ами…

— А?

Някой хвана Нюман за рамото. Той се стресна и рязко се обърна.

— Стига! — извика пискливо. Брадичката му потрепери.

Отново чу шум от бързи стъпки зад себе си, отново извърна глава. Високият младеж тичаше с други двама към магазинчето на Финкълстийн. В мига, в който нахълтаха в дрогерията, някой удари с юмрук Нюман по слепоочието. Той падна, опита да се изтъркаля встрани, видя нечии крака, някой понечи да го ритне в лицето. Той се изправи, палтото му се развя. По-възрастният мъж го блъсна в гърба към двамата хлапаци. Без да замахва, Нюман удари по ръката единия. Онзи побесня, почервеня от ярост и с все сила го халоса по ухото. За миг на Нюман му причерня, падна в канавката, но пак опита да се изправи. Отново го блъснаха в гърба. Той понечи да замахне, ала по-възрастният нападател го хвана отзад за палтото. Нюман осъзна какво става, бързо измъкна ръцете си от ръкавите и с рязко движение свали дрехата, преди да му я метнат върху главата. Беше виждал такива сцени във филмите, изненада се, че сега му прилагат същия трик, ужаси се, че му погаждат този номер…

Сега беше моментът да избягат. Къде беше Гъртруд? Тичешком измина десетина метра и се обърна. Те се приближаваха с вдигнати юмруци, пристъпваха грациозно и се поклащаха наляво-надясно, сякаш танцуваха. Явно имаха отработена тактика, по-възрастният мъж стоеше между двамата хлапаци, шепнеше им нещо и час по час си бършеше носа с палец. Приближаваха се. Нюман не можеше да побегне, не можеше да хукне към дома си, докато онези са по петите му. Струваше му се нелепо, смешно, затова спря и като в просъница видя ръката си, посочваща магазина.

— Натам! — изкрещя; чу вика си и млъкна.

Те не обърнаха внимание.

— Натам — прошепна той с пресъхнала уста. Махна, сякаш да ги пропъди — „Глупав, женствен жест“ — помисли си, но продължи да ръкомаха, а когато го обградиха (момчетата застанаха от двете му страни, възрастният мъж се изпречи пред него), отстъпи назад. Защо не се обръщаха в другата посока? Насочил ги бе към дрогерията… Краката му се подкосяваха, беше готов да падне на колене, представи си лицето си — грозно, позеленяло от страх, но продължи да ръкомаха към светлата витрина отзад…

Изведнъж титаничен рев раздра тишината — боен вик, изтръгнал се от гърлото на един-единствен човек, и Финкълстийн с бухалка във всяка ръка изскочи от магазина; тримата, които бяха нахълтали в дрогерията, го преследваха по петите, размахваха юмруци, посягаха към дрехите му. Като машина с дълги перки той отбиваше с бухалките ударите им, а нападателите приклякваха почти игриво, грациозно, следяха да не се настъпят, всеки отстояваше територията си, очевидно играта им доставяше удоволствие…

Някой с тежка обувка изрита Нюман в корема, той отскочи назад и се преви на две от нечовешката болка. Наблизо зачаткаха високи токчета. Той рязко извърна глава. Тя бягаше… Гъртруд… Гъртруд! Онези се мъчеха да го изблъскат по-далеч от Финкълстийн. След като бухалките влязоха в употреба, злодеите явно се изнервиха. Вече не си играеха, а искаха да свършват по-бързо. Нюман ги заобиколи и хукна към другия тротоар, спря рязко, за да избегне младежа, който прескочи живия плет, за да му препречи пътя, после отново се втурна към Финкълстийн и му кресна да се пази. Евреинът сякаш не го чу, ала за миг престана да размахва бухалката и му я подаде. Нюман я хвана за дебелата част, но някакъв метален предмет се стовари върху слепоочието му; той залитна към канавката, падна и се подпря на ръце.

— Мръсник! — изкрещя пискливо.

Гласът му потъна в мрака като в тиня; той отскочи от светлото петно пред витрината, приклекна, чу приближаващи се стъпки. Възвърна равновесието си, извъртя се, замахна и усети как бухалката се стовари върху нечие мускулесто рамо. Сякаш огромна стена се разклати в него и през тялото му протече електрически ток. Усети, че се е подмокрил, но пак замахна, прокле се, задето е пропуснал, и отново изрева:

— Мръсник!

Нахвърли се срещу високото момче със зеления анцуг, което заотстъпва назад… Главатарят на бандата закрещя. Нюман се обърна и хукна към него; изведнъж се почувства лек като перце, като че ли едва сега бе хвърлил палтото си; водачът на групичката отскочи, ала Нюман не се втурна да го гони, а се притече на помощ на Финкълстийн. Срещу евреина бяха останали само двама нападатели, но от носа му течеше кръв и той се олюляваше при всяко замахване с бухалката. С Нюман застанаха по средата на улицата и се опряха гръб в гръб. Към тях се втурнаха и другите четирима младежи, но скоро заотстъпваха, стреснати от ударите на тежките бухалки.

— Достатъчно.

Дори не извика. Беше удивително добре отработено — щом възрастният мъж изрече тази дума, младежите се подчиниха, отдръпнаха се и застанаха един до друг.

Главатарят им излезе в светлото петно пред витрината. Усети се и бързо се отдръпна в мрака.

— Запомнете, еврейски копелета! — изкрещя. — Беше само разтривка. Да тръгваме, момчета.

Оня със зеления анцуг извика почти разплакан:

— Аз оставам.

Водачът им пресече улицата, доближи се до него, хвана го за ръката:

— Тръгваме.

Нюман и Финкълстийн стояха задъхани по средата на улицата. Гърбовете им почти се докосваха, още стискаха бухалките с две ръце, като че ли бяха рибарски пръчки. Не помръднаха, докато нападателите се оттегляха заднишком. Водачът на бандата притисна с пръст едната си ноздра и се изсекна на тротоара. На ъгъла петимата спряха, обърнаха се, завиха по булеварда и се скриха сред нощната тъма.

Финкълстийн се взираше в посоката, в която бяха изчезнали. Нюман се обърна и застана до него. Постояха така за известно време в очакване.

Носът на евреинът кървеше. Нюман извади носната си кърпа и му я подаде, Финкълстийн я взе, притисна с нея ноздрата си и залитайки като пиян, влезе в магазина. Нюман безмълвно го последва.

Евреинът седна на табуретката, за момент махна кърпата, но като видя колко силно кърви, отметна глава и отново си затисна ноздрата. Все още стискаше бухалката, опрял беше дръжката в бедрото си.

Нюман се приближи и опита да я изтръгне от хватката му, но Финкълстийн не пускаше. Забелените му очи бяха напрегнати, безпомощни, и Нюман се отказа да издърпа бухалката. Не можеше да откъсне поглед от евреина. Видя го, както бе видял Гъртруд в „Ардал“ — в нова светлина, не като мошеник, измамник или враг, а като човешко същество. Отново хвана бухалката:

— Няма да ви нараня.

Не това искаше да каже, но Финкълстийн явно го разбра и отпусна хватката си. Нюман опита да подпре на витрината двете бухалки, но те паднаха; подхвана ги и повтори опита да ги подпре на стъклото; ръката му затрепери и бухалките паднаха, търкулнаха се като съборени кегли и останаха на пода. Краката му внезапно се подкосиха, в гърдите му се надигна стон, той се отпусна на пода и едва не се просна по гръб. Погледна Финкълстийн, втренчен в тавана, и чу тихия си плач, докато червено петно бавно прогонваше белотата от кърпичката в ръката на евреина. Усети в устата си вкус от повръщано, проплака с глас и продължи да хлипа.

Финкълстийн измърмори нещо в кърпичката.

— Нищо ми няма — отвърна Нюман, поклати глава и разтърка очите си. Сълзите не спираха.

Собственикът на дрогерията с усилие се извърна към него, същевременно се опитваше да държи главата си изправена. Помълча известно време, после промълви:

— Защо го правите?

Нюман избърса сълзите си с ръкава на ризата си и го погледна в очите:

— Приберете се у дома. — Говореше с усилие, болката от удара в корема не бе отшумяла. — Хайде, ще ви помогна.

Финкълстийн дишаше хрипливо.

— Нали сърцето ви е здраво? — добави Нюман.

Евреинът вдигна вежди; значи „горе-долу“.

Поседяха още малко. Нюман чувстваше как вътрешностите му бавно се наместват. Започна да диша по-леко. Извърна се и се изправи, като се подпираше на витрината.

— Хайде — настоя, въпреки че трепереше като лист. Подхвана Финкълстийн и му помогна да стане. Забеляза, че кървавото петно още повече се разраства и вече покрива предницата на ризата му. Хвана го под ръка и го изведе от магазина. Евреинът изчака вдървено, докато „добрият самарянин“ освободи секретната брава и затвори вратата. Лампите останаха да светят. Нюман помогна на Финкълстийн да стигне до двора на къщата, поведе го по пътеката към верандата, отвори му вратата.

— Жена ви не е ли вкъщи? — попита.

Финкълстийн поклати глава:

— Отиде с момчето и стареца в Бронкс. При роднини.

Нюман го заведе в кухнята и светна лампата. Ризата на евреина бе твърде напоена с кръв, за да я разкопчаят, затова я разкъсаха и я хвърлиха на задната веранда. От хладилника Нюман извади кутия с бучки лед, изсипа ги в една кърпа и я притисна върху челото на евреина. Накара го да седне, да наведе главата си назад и да подпре тила си върху чамовата маса.

Огледа кухнята, като придържаше компреса. Помещението бе удивително чисто. „Значи е вярно — помисли си, — че евреите са чистоплътни хора.“ После се сети, че според всеобщото мнение трябваше да са мръсни. Главата му пулсираше от болка, ръцете му още трепереха. Погледна пребледнялото лице на Финкълстийн. Обърна се и зърна отражението си в огледалото до вратата. Едната му страна беше посиняла. От вратовръзката му нямаше и следа. Спомни си палтото. Рамката на очилата се беше врязала в носа му… даде си сметка, че сигурно през цялото време ги е притискал. Заобиколи Финкълстийн и смени ръката, с която придържаше компреса, приближи се до огледалото, примигна и се втренчи в лицето си.

През целия си живот не се беше чувствал толкова спокоен, въпреки кръвта, която шуртеше край него. Дълбоко спокойствие бе обхванало изтерзаното му тяло и докато гледаше отражението си, той започна да вниква в този душевен мир. Струваше му се, че го чува като тиха музика — монотонна и едва доловима. Дълго не помръдна, заслушан в нея.

* * *

След като помогна на Финкълстийн да си легне, Нюман излезе от къщата, отиде в дрогерията и загаси лампите. Музиката на спокойствието тихо звучеше в ушите му и той спря неподвижно в тъмния магазин, сякаш да я чуе по-ясно, опита да проумее защо му вдъхва такава увереност и прогонва страха му. Излезе, заключи и провери вратата, после се върна в къщата и остави ключа на масичката до телефона. Преди да изключи осветлението в дневната, спря и се огледа. Подуши въздуха. Огледа всяка мебел в стаята, сякаш очакваше да види нещо неестествено.

Задържа се още малко. Не видя нищо странно, помещението беше съвсем обикновено.

Загаси лампата и бързо излезе.

Навън се огледа, преди да тръгне към дома си. Не видя полицейска кола. Бързо прекоси платното и докато крачеше по тротоара, за пръв път усети болката в гърдите си. Едва сега се замисли за Гъртруд и как бе избягала, без да промълви думичка. Дълбоко в него напираше гняв, но той си каза, че може би е било по-разумно жена му да не вика, а да изтича вкъщи и да се обади на полицията. Много по-разумно, но все пак… Ако все пак се беше разкрещяла и се бе опитала да го защити… Толкова добре щеше да му е сега, да, много по-добре. Само това да беше сторила… но след като го беше видяла да се бие, може би нямаше да му се налага да й обяснява защо предпочита да запази неутралитет…

— Лули?

Нещо не беше наред. Той мигновено осъзна каква е причината — Гъртруд стоеше на верандата на чужда къща. Втренчи се в силуета й, в този момент Фред се появи зад нея и безшумно затвори мрежестата врата против комари. Лицата им не се виждаха в тъмното. Тя чакаше съпруга си да се качи и да я придружи до дома им, ала Нюман стърчеше като вкаменен на улицата. Не можеше в такъв момент да отиде у Фред. У всеки друг, да, само не у Фред. Такава абсурдна грешка…

Гъртруд слезе от верандата и се приближи до съпруга си, застанал под дървото на тротоара.

— Какво правеше там? — тихо попита той, макар че много добре знаеше отговора.

— Ела у Фред.

Вместо отговор Нюман леко докосна рамото й. Тя хвана протегнатата му ръка. Говореше бавно и отчетливо като онзи път в парка с истеричното момиче.

— Хайде — настоя. — Разказах му всичко. За Калифорния и така нататък.

Нюман се опита да отдръпне ръката си. Истерията от свиването като че ли отново го обхващаше и той се боеше, че ще се разплаче, ако се опита да проговори.

Тя не го пускаше:

— Хайде, Лули. Фред иска да поговорите.

Задърпа го към верандата на съседа, но той спря и смаяно попита:

— Не се ли обади на полицията?

— Докато стигна дотук, всичко беше свършило — оправда се Гъртруд. — Хайде…

— Можеха да ме убият…

— Тъкмо излизахме да ги спрем — успокои го тя и доближи лицето си до неговото.

— Можеха да ме убият, докато ти…

— Най-бързият начин да ги спра беше да повикам Фред, нали? Тъкмо се канехме…

— Гърт! — изкрещя той. Викът се изтръгна от гърлото му. Вече не можеше да сдържа плача, сълзите му бликнаха, той я стисна за ръката и я поведе назад по тротоара, като хлипаше: — Гърт! Гърт!

— Престани!

— Дори не извика да ги подплашиш! Просто избяга… Гърт, ти избяга и ме остави…

Усети докосване по рамото си и подскочи. Не виждаше Фред, но надушваше миризмата на пури.

— Крайно време е да си поговорим, Нюман — чу гласа му в мрака.

Гъртруд го заобиколи, застана до Фред и се вгледа в лицето му. И двамата искаха да говорят с него. Той я чу да казва, че всичко е наред, вече всичко е наред, Фред искал просто да поговорят и да се извини…

Чу я да крещи истерично след него. Не помнеше дали е ударил Фред… не помнеше какво го накара да си тръгне. Гневните й викове се чуваха все по-нарядко и по-слабо, а той вървеше ли, вървеше, докато съвсем заглъхнаха. Нещо меко се отърка в крака му, той се наведе, вдигна палтото си и го облече, след като зави зад ъгъла.

Булевардът беше тъмен като в три през нощта. Нюман вървеше бързо срещу вятъра, под чиито напори голите клони на дърветата печално поскърцваха. Студът щипеше лицето му като сапунена вода, излята върху рана, болката в гърдите го задушаваше и той осъзна, че силите го напускат. Широко бе отворил очи, поглъщаше мрака с тях, изгаряше от желание някой да го предизвика. Спомни си как се беше опитал да насочи нападателите към магазинчето и настръхна, отвратен от себе си; ех, ако можеше сега да се покажат иззад това дърво… или зад онова… Как само щеше да подреди оня негодник, дето се изсекна на улицата! Искаше да се сбие, изпитваше необходимост да се сбие с някого. Божичко, нека сега да му се покажат! Щеше да се бие, докато ръцете му окапят…

Видя светлините от станцията на метрото и забави ход — неусетно беше извървял разстоянието между две станции. Цели пет минути. Ето го доказателството. Първите пет минути в живота му, през които не се страхуваше от нищо.

Пресече булеварда и продължи по една странична улица, заоглежда квартала, като се опитваше да прецени колко още му остава до мястото, към което беше тръгнал. Ориентира се, отново се вглъби в мислите си, спомни си Гарган и града. Градът с милиони хора, сбутани като пчели в кошер — милиони луди. Видя картината толкова ясно, че не се уплаши, защото не се боеше от онова, което разбираше. Да, луди. В лудниците затваряха хора, които се боят, че небето ще се сгромоляса, а на свобода се разхождаха милиони не по-малко побъркани, които се страхуваха от определена форма на човешкото лице. Те…

Побиха го тръпки, закопча палтото си догоре, но не му стана по-топло. Зъбите му затракаха. Вятърът опипваше с ледени ръце тялото му под дрехата и той забърза, стигна до поредния ъгъл и зави. След няколко метра видя врата, осветена от зелени лампи, затича и влезе в сградата.

Попадна в стая, цялата в кафяво, с голи тръби покрай стените. Имаше няколко голи кафяви маси и кабинка с гише. Беше тихо, миришеше на пара и прах. Зад гишето седеше полицай по риза, лицето му бе осветено в зеленикаво от настолната лампа. Като чу стъпките на новодошлия, спокойно вдигна очи от вестника, който четеше.

Нюман се приближи до гишето и се вгледа в грубоватото лице на униформения. Полицаят преценяващо го изгледа.

— Проблеми? — попита недоверчиво.

— Казвам се Лорънс Нюман и живея на Шейсет и осма улица.

— Какъв е проблемът? — настоя полицаят.

— Преди малко ме нападнаха и набиха.

— Ограбиха ли ви?

— Не. Бяха шестима. Петима младежи и един по-възрастен. Бандити от Християнския фронт.

Полицаят не помръдна. Сбърчи чело.

— Откъде знаете?

— От известно време ме заплашват.

— Можете ли да посочите имена?

— Не, но съм виждал и преди двама-трима от нападателите, особено по-възрастния.

— Не ми помагате много. Не можем да пуснем издирване, ако не им знаем имената.

— А пък аз знам, че трябва да бъдат заловени — отсече Нюман.

— На коя улица казахте, че е станал инцидентът?

— Шейсет и осма.

Полицаят сви устни:

— Онази с дрогерията на ъгъла ли?

— Същата.

— Аха. — Униформеният съсредоточено се загледа в бюрото пред себе си. — Размирен квартал. — Вдигна очи. — Да извикам ли лекар, или сте в състояние да говорите?

— Добре съм, благодаря.

Полицаят впери очи в ръба на бюрото, докато обмисляше какви въпроси да зададе. Нюман се вгледа в облото му грубовато лице и си помисли, че дежурният е типичен ирландец.

— Колко от вашите живеят на тая улица? — заговори униформеният, докато умуваше какво да прави.

— Моля? — тихо прошепна Нюман.

— На вашата улица — повтори полицаят. — Колко от вас живеят там?

— Ами… — Нюман навлажни с език устните си… и млъкна.

Полицаят го гледаше очаквателно. Изражението му не издаваше враждебност. Нюман си каза, че той няма да се разсърди, ако го поправи и му обясни, че в действителност не е евреин. Ала в такъв случай той, Нюман, би отрекъл и обезсилил собствения си пречистващ гняв отпреди броени минути. Докато се колебаеше как да отговори, закопня за някаква мълниеносна промяна, която с един мълниеносен удар да разчупи всички стереотипи, да промени хората така, че вече да няма значение от коя раса произхождат. Зарече се, че ще дойде време, когато никой няма да обръща внимание на това, макар че то бе едно от най-важните неща в живота му. И като че ли да остане верен на гнева си отпреди няколко минути, и завинаги да се разграничи от онези, които мразеше сега, Нюман отговори:

— Ами… Финкълстийн, собственикът на дрогерията…

— Само вие двамата, така ли? — прекъсна го полицаят.

— Да. Само ние.

Той седна, полицаят взе един молив и започна да записва показанията му. Докато разказваше, Нюман се почувства, сякаш се освобождаваше от бреме, което необяснимо защо винаги бе мъкнал ли, мъкнал…