Артър Милър
Фокус (1)

Предговор от автора

Предполагам, че донякъде идеята за тази книга се зароди в Бруклинския военен корабостроителен и кораборемонтен завод, в който през Втората световна война всяка вечер застъпвах нощна смяна заедно с шейсетина хиляди мъже и една шепа жени от всички етнически групи в Ню Йорк. Вече ми е невъзможно да определя дали моята чувствителност, породена от фанатизма на Хитлер, или самият антисемитизъм толкова често ме караха да се питам дали с настъпването на мира ще бъдем въвлечени в жесток конфликт между раси и религии, и то не в Южните щати, а в Ню Йорк. Може би в съзнанието ми враждебността към евреите е била преувеличена поради застрашително надвисналия нацизъм и от факта, че хората, с които работех по четиринайсет часа дневно, не си даваха сметка какво представлява „кафявата чума“ — смятаха, че се сражаваме срещу германците най-вече защото са съюзници на японците, извършили нападението над Пърл Харбър. Нещо повече — широко разпространено беше мнението, че сме били въвлечени във войната от влиятелни евреи, които тайно упражнявали контрол върху федералното правителство. Едва след като Съюзническите войски проникнаха в германските концентрационни лагери и вестниците поместиха снимки на купища полуовъглени трупове на хора, изнемощели от глад, почтените американци за пръв път разбраха истинската същност на нацизма и осъзнаха, че нашите момчета не са си дали живота напразно. (Според мен е измислица, че по време на войната националното обединение е достигнало най-високата си степен.)

При всяко прелистване на този роман неизбежно си спомням усещането за неотложност, което съпровождаше написването му. Доколкото ми беше известно, по онова време в Америка антисемитизмът беше едва ли не забранена тема в литературата — нито един писател не би дръзнал да изгради сюжета си върху нея, пък и подобен роман нямаше да бъде допуснат от войнстващите католици, които смятаха за свой дълг да раздухват (при това с удоволствие) омразата към евреите. Всеки би се поддал на изкушението да заяви, че нашият свят върви към по-лошо, ако не беше едно блестящо изключение.

Припомних си го наскоро, когато случайно чух по една местна радиостанция в Кънектикът как някакъв католически свещеник се опитва да спори със събеседника си — отявлен антисемит, който твърдеше, че скорошните взривявания на синагоги и къщи на евреи в окръг Хартфорд са били извършени от привърженици на юдейската вяра. Властите усилено издирваха извършителите, ето защо свещеникът, който имаше свое радиопредаване, беше поканил онзи човек да чуе мнението му за това кои са виновниците за атентатите. Антисемитът беше твърдо убеден, че извършителят е човек, оскърбен от даден евреин — служител във фирмата му, клиент, който е купил дефектна стока от магазина му, или е бил измамен в цената, дори може би клиент, изигран от адвокат-евреин. Според него съществуваха безброй предположения, защото било всеизвестно, че евреите мамят и експлоатират работниците си, не правят разграничение между добро и зло и се чувстват отговорни само един към друг. (Между другото, атентаторът беше заловен само след няколко седмици — оказа се млад евреин, страдащ от душевно разстройство.)

Не бях чувал подобни бръщолевения от времето на трийсетте и началото на четирийсетте години. Не и откакто във вестниците бяха поместени снимките на жертвите в концлагерите. Но ето че идеята отново изплуваше на повърхността — нова-новеничка, представяна от госта в радиопредаването като всеизвестна истина, за която обаче не е прието да се говори пред обществото. Безкрайно самоувереният господин скоро притисна до стената бедния свещеник и най-самонадеяно обяви, че не е настроен антисемитски, само излага факти.

Разбира се, съществува разлика между миналото и настоящето — Хитлер вече не е начело на най-добре въоръжената армия в света, създадена е държавата Израел, която въпреки безполезността на сегашната си концепция още е в състояние да отстоява правото на съществуване на евреите. Накратко, тази книга е написана по времето, когато всеки здравомислещ човек би си задал въпроса има ли бъдеще подобен консерватизъм.

Неизбежно е да се запитаме дали има реална заплаха от повторното възникване на положението, описано в романа, но засега отговорът ни убягва. През петдесетте и шейсетте, базирайки се на наглед изцяло промененото отношение към евреите, може би щях да си внуша, че връщането към миналото е невъзможно. Първо, на антисемитизма, който задължително се свързваше с тоталитаризма, се гледаше като на главна причина за задушаването на демокрацията и вече бе неприемлив за онези, които независимо от отрицателното си отношение към евреите още бяха предани на либерализма. По времето, когато бе написана тази книга, никой не говореше за връзката между предразсъдъците на даден човек и обществените неволи — теми, залегнали в основата на сюжета. В края на Втората световна война антисемитизмът вече не беше само въпрос на лично убеждение.

От друга страна, се наблюдаваше промяна (макар и парадоксална) във възприемането на евреите като следствие от успешните първи десетилетия на новосъздадената държава Израел. Накратко, евреинът вече не беше загадъчна личност, съществуваща в границите на гетото, а фермер, пилот, работник. Гражданите на Израел бяха отхвърлили ролята на жертва и внезапно се бяха превърнали в един от най-опасните народи — опасни като военна сила и като нация. Сега те не се различаваха от другите хора и (поне за известен период) бе невъзможно традиционните антисемитски настроения да бъдат насочени към воини вместо към пасивни жертви. За сравнително кратко време израелската експанзия във военно и технологично отношение обхвана Африка и опитът на тази държава стана пример за подражание на всяка бедна страна, която се опитваше да прекрачи прага на новия век.

Разбира се, това не можеше да продължава вечно. Ирония, толкова необятна по размерите си, че обяснението й трябваше да се търси в мистицизма, превърна в очите на света Израел от страна, населена с пасторално настроени социалисти и войници-фермери интернационалисти, във войнствена въоръжена нация, чиято фикс-идея за самоотбрана се превърна във фанатизъм по отношение на съседните страни. Евреинът отново е изолиран от всички, но сега е въоръжен. Още едно превъплъщение е добавено към дългия списък на противоречиви исторически личности — Айнщайн и Фройд и/или Майер Лански или друг гангстер; Карл Маркс и/или Ротшилд; чехословашкият комунистически лидер Слански, превърнал се във васал на Сталин, и/или евреинът Слански, обесен заради параноичния антисемитизъм на Йосиф Висарионович.

„Фокус“ е роман за превъплъщенията. Основната тема е преобразяването на мирогледа на един антисемит, принуден от обстоятелствата да преосмисли отношението си към евреите. Струва ми се, че от средата на четирийсетте досега има някаква промяна и до известна степен идентифицирането (поне отчасти) на Нюман с евреите наистина се е случило, ако не другаде, то в различни региони на демократичния свят, ето защо описанието на тази промяна, залегнало в сюжета, не е нито романтично, нито неправдоподобно.

Ала през четирийсетте години, изминали от написването на „Фокус“, настъпиха събития, които дават ново и изненадващо измерение на отрицателното отношение към изповядващите юдаизма. Имам предвид най-вече отношението на някои азиатци към преуспели чужденци, работещи в страната им, например към китайците в Тайланд и към виетнамците в Камбоджа, управлявана от принц Сианук, преди страната да бъде окупирана от Виетнам. По време на посещението ми в Банкок с насмешка слушах изявленията на местните жители по отношение на китайците — изявления, които по нищо не се различаваха от хулите по адрес на евреите в миналото и настоящето. „Китайците са лоялни само към сънародниците си. Много са умни, учат усърдно, опитват се винаги да бъдат първенци в училище и в университета. В Тайланд има прекалено много банкери-китайци; всъщност беше погрешно да им се дава тайландско поданство, тъй като тайно упражняват контрол върху банковата система. Освен това шпионират (или ще шпионират по време на война) за родината си. На практика, въпреки че са банкери и капиталисти, те работят за избухване на революция в Тайланд, с цел да станем зависими от тяхната страна.“

Множество противоречиви мнения се изразяваха по адрес на виетнамците, живели в Камбоджа в продължение на няколко поколения — че са по-трудолюбиви от местните жители, че не може да се разчита на лоялността им, че има опасност да се превърнат в шпиони на Северен Виетнам, макар да са отявлени капиталисти, и така нататък. Неизбежно на очи се набиват две прилики — китайците в Тайланд и виетнамците в Камбоджа бяха най-вече търговци на едро, собственици на магазини и малки къщи, учители, адвокати и интелектуалци — накратко, хора, заемащи завидно обществено положение в държава с преобладаващо селско население. В очите на обикновените тайландци и камбоджанци чужденците бяха нещо като нагледна илюстрация за несправедливостите в живота, тъй като те прибираха наемите и продаваха храна и стоки на непрекъснато увеличаващи се цени — накратко, всеки можеше да се убеди какъв безгрижен живот водят въпросните интелектуалци.

Важно е да се отбележи, че местните жители сами се определяха като по-наивни от чужденците, по-незаинтересувани от натрупването на капитали и „по-естествени“, тоест хора, които едва ли ще станат интелектуалци. Подобни обвинения се отправяха открито или чрез намеци в Съветския съюз и в източноевропейските страни, подчинени му във военно, икономическо и културно отношение, „Фокус“ е поглед към антисемитизма, който е дълбоко социален в този смисъл — антисемитът вижда в евреите олицетворение на същата онази алиенация, омразна на културните хора, на същата безскрупулна експлоатация. Ще добавя само, че противниците на юдеите се страхуват от това отчуждаване, защото го усещат в себе си — чувството, че си излишен, безпомощния антисоциален индивидуализъм, отричащ горещото желание да бъдеш част от митичното цяло, да бъдеш каймака на нацията. Понякога изглежда, че те се страхуват от евреите, както се боят от действителността. Може би затова е прекадено оптимистично да очакваме изчезване на антисемитските настроения. Доста е трудно и изисква много силен характер да застанеш пред огледалото на реалността, на некрасивия свят и да видиш себе си.