Айн Ранд
Ние, живите (7)

VI

През изминалия месец Кира не се приближи до квартала с имението с паднала градинска ограда. Тя не мислеше за градината, защото не искаше да я види празна, дори пред затворените си очи. Но на 10 ноември се отправи към нея спокойно, равно, без да бърза, без да се колебае.

Мракът идва не от самотното, прозрачно небе, а от ъглите на къщите, където, без причина, сенките неочаквано придобиват плът. В студения, невидим залез, някъде отвъд облаците, ленивите кръгове от дим над комините сякаш са покрити с ръжда. Във витрините на магазините керосиновите лампи се топят в жълти кълба зад големите замръзнали стъкла, оградени от малки оранжеви точици от потрепващ пламък. Навалял е първият сняг. Сняг, разкалян от конските копита, който прилича на бледо кафе с тънки, разтварящи се късчета захар. Снегът покрива града с мека, мълвяща тишина. Копитата удрят калта с отчетлив мокър звук, като че ли някой високо и ритмично мляска с език. Звуците се търкалят и утихват в дългите, смрачаващи се улици.

Кира завива край ъгъла, съзира черните копия, кланящи се в снега, и дърветата, в чиито мрежи от черни клони има парченца памук. Тогава, за миг, тя спира, защото внезапно я обзема страх. Сетне извръща очи към градината.

Той стоеше на стъпалата на имението с ръце в джобовете и вдигната яка. Тя остана неподвижна, загледана в него. Но той я бе чул, бързо се обърна и направи крачка към нея. Усмивка изкриви устата му в презрителна гримаса:

— Хей, Кира!

— Добър вечер, Леон.

Тя извади ръката си от тежките, черни ръкавици с един пръст. Той я задържа за един дълъг миг в студените си, силни пръсти. Запита:

— Глупаци сме, нали?

— Защо?

— Не мислех, че ще дойдеш. И аз нямах такова намерение.

— Но си тук.

— Тази сутрин, когато се събудих, вече знаех, че ще дойда. Признавам, че разумът ми подсказваше друго.

— Сега в Петроград ли живееш?

— Не, не съм бил тук от нощта, когато се запознахме. Често оставахме без храна, тъй като не успях да се придвижа до града. Но се върнах, за да се срещна с едно момиче на улицата. Поздравявам те, Кира.

— Кои оставаха без храна, защото не си успял да дойдеш в града? — Усмивката му й каза, че той разбира въпроса и повече от това. Но отвърна:

— Да седнем.

Те седнаха на стъпалата, тя удари леко краката си един в друг, за да изтръска снега.

Той запита:

— Искаш да знаеш с кого живея? Виж, палтото ми е закърпено.

— Да.

— Една жена го закърпи. Добра жена, която много ме харесва.

— Добре шие.

— Да, но зрението й вече отслабва. Косата й посивя. Тя е моята стара дойка, има къщичка в провинцията. Друго нещо искаш ли да знаеш?

— Не.

— Не обичам жени, които задават въпроси, но не знам дали бих харесал жена, която би ми отказала удоволствието да не й отговарям на въпросите.

— Нямам въпроси.

— Има неща, които не знаеш за мен.

— Не трябва да ги знам.

— И за друго искам да те предупредя — не харесвам жени, които прекалено явно ми дават да разбера, че много ме харесват.

— Защо? Мислиш ли, че искам да ме харесваш?

— Защо си тук?

— Само защото те харесвам. Не ме интересува какво мислиш за жени, които те харесват и колко са те.

— Това е въпрос, на който няма да отговоря. Но искам да ти кажа нещо — харесвам те, малко, арогантно създание, независимо дали искаш или не. И искам да знам — какво прави дете като теб в Техническия институт?

Той не знаеше нищо за настоящето й, но тя му разказа за бъдещето си, за металните скелети, които ще построи, за стъкления небостъргач и алуминиевия мост. Той слушаше, без да я прекъсва, краищата на устните му се изкривиха в презрителна, но тъжна и забавна усмивка.

— Струва ли си това, Кира?

— Какво?

— Усилието. Създаването. Твоят стъклен небостъргач. Вероятно щеше да струва нещо преди сто години. Може да струва нещо след сто години, въпреки че се съмнявам. Но ако имах избор от всички векове, никога не бих избрал проклятието да бъда роден в този. Може би, ако не бях любопитен, бих избрал никога да не съм се раждал.

— Ако не си любопитен или ако не си гладен?

— Не съм гладен.

— Нямаш ли желания?

— Имам едно желание — да се науча да желая нещо.

— Толкова ли е безнадеждно?

— Не знам. Какво си струва да искаш? Какво очакваш от света за твоя стъклен небостъргач?

— Не знам. Може би възхищение.

— Твърде съм надменен, за да искам възхищение. Но ако ти искаш, кой може да ти го даде? Кой е способен на това? Кой все още иска да бъде способен на това? Проклятие е да можеш да гледаш по-високо, отколкото ти е позволено. Човек е по-сигурен, ако гледа надолу; колкото по-надолу, толкова по-безопасно. Така е в наши дни.

— Човек може да се бори.

— Да се бори с какво? Да, можеш да бъдеш смел и да се бориш с лъвовете. Но да изтощиш бялата си, свещената си душа до крайност, за да се сражаваш с въшки…! Не, това не е добър строеж, другарко инженер. Равновесието е изцяло нарушено.

— Лео, ти не вярваш в това!

— Не знам. Не искам да вярвам в нищо, не искам да гледам надалеч. Кой е страдалец в този свят? Тези, на които им липсва нещо? Не. Страдат тези, които имат нещо, което трябва да им липсва. Слепецът не вижда, но за някои с остро зрение е невъзможно да гледат — това е мъчение за тях. Ако можеше човек да изгуби очите си и да слезе ниско, ниско до тези, които никога не са ги искали, никога не са им липсвали…

— Никога няма да направиш това, Лео.

— Не знам. Забавно е, Кира, намерих те, защото мислех, че ти ще го направиш вместо мен. Сега се страхувам, че ти ще ме избавиш от това. Но не знам дали да ти благодаря.

Те седяха един до друг сред падащия мрак и шепнеха, защото мостовият милиционер обикаляше наоколо, зад падналите копия. Снегът скърцаше по ботушите му като нова кожа. Къщите станаха сини, тъмносини в светлото небе над тях, сякаш нощта се изправи от паважа. Жълти звезди затрептяха в замръзналите прозорци. Край ъгъла, зад дърветата, пламна улична лампа. В краката им светна триъгълник от розов мрамор, набразден от голите клони в снежно синята градина.

Леон погледна скъпия си чуждестранен часовник под оръфаната риза. Скочи бързо, гъвкаво, тя остана седнала. Очите й бяха пълни с възхищение, като че ли се надяваха да повтори това движение.

— Кира, трябва да вървя.

— Сега?

— Бързам за влака.

— Отново си тръгваш.

— Но този път взимам нещо със себе си.

— Нов меч?

— Не. Щит.

Тя се надигна и застана пред него. Запита покорно:

— След един месец ли?

— Да, тук, на стъпалата. В три часа. Десети декември.

— Ако си все още жив, ако не…

— Не. Ще бъда жив, защото няма да забравя.

Той взе ръката й, преди тя да я протегне към него, свали черните ръкавици, вдигна бавно ръката до устните си и целуна дланта.

Сетне се обърна и закрачи. Снегът зашумя под краката му. Звуците и фигурата се стопиха в тъмнината, а тя замръзна неподвижна, с протегната ръка. В дланта й проблесна малко пламъче, като незримо съкровище, което се боеше да не разпилее.

 

 

Ако имаше оборот в магазина, Александър Дмитриевич даваше на дъщеря си пари за транспорт до института. Тя обаче ходеше пеша, за да спести за куфарче. На Александровския пазар Кира откри едно използвано. На този пазар хората можеха да купят стоки втора ръка.

Вървеше бавно и внимателно прескачаше предметите, прострени на тротоара. Дребна, възрастна жена, положила ръце, бели като слонова кост върху шал от черна дантела я погледна с надежда и очакване. Кира стъпи до покривка за маса със сребърни вилици, син, велурен албум с избелели фотографии и три бронзови икони. Старец с черна превръзка на окото протегна мълчаливо портрет на млад офицер в позлатена рамка. Кашляща млада жена размаха износена фуста от сатен.

Кира внезапно спря. Пред нея се изправиха широки рамене, извисяващи се над дългата, безнадеждна редица от хора на тротоара. Василий Иванович чакаше мълчаливо, без да рекламира стоката си. Крехкият часовник марка „Сакс“ от светъл порцелан в две червени, неподвижни, голи ръце, бе реклама сам за себе си. Тъмните му очи под дебелите, сивеещи вежди, бяха заковани безизразно някъде отвъд главите на минувачите.

Той видя Кира, преди тя да успее да избяга и да му спести унижението. Но изглежда не се притесни. Със странната си, щастлива, безпомощна усмивка, запазена само за нея, Виктор и Ирина, Василий Иванович я поздрави с ръка:

— Как си, Кира? Радвам се да те видя, радвам се… Това? Само един стар часовник, няма голямо значение… купих го за Маруся за рождения й ден. Първият й рожден ден, след като се оженихме. Тя видя часовника в един музей и силно го пожела. Само този часовник и никой друг. Затова трябваше да действам дипломатично, издействах заповед на императора, за да го купя от музея. Часовникът вече не работи, ще минем и без него.

Той млъкна и погледна с надежда дебелата селянка, която се взираше в часовника и се почесваше по врата. Но когато срещна очите му, селянката се извърна и бързо се отдалечи с високо вдигнати тежки поли над филцовите ботуши.

— Това не е весело място — каза тихо Василий Иванович. — Съжалявам тези хора, които продават последните си вещи, без да очакват нищо от живота. С мен е различно. Какво значение имат няколко вехтории по-малко? Имам време да купя много нови вещи. Но аз притежавам нещо, което не мога да продам или изгубя, нещо, което не може да бъде национализирано. Аз имам бъдеще. Живо бъдеще. Моите деца. Ирина е изключително умно дете, винаги беше първа в училище, ако беше завършила в онези дни, щеше да получи златен медал. А Виктор?

Старите рамене се изправиха енергично, като войник, отдаващ чест.

— Виктор е необикновен млад човек, най-умното момче, което познавам. Да, понякога спорим, но той е млад, неопитен. Помни ми думата: някой ден Виктор ще стигне много далеч.

— А Ирина ще стане известна художничка, чичо.

— Кира, прочете ли тази сутрин вестниците? Наблюдавай действията на Англия, след един-два месеца…

Дебел човек с шапка от моржова кожа спря и измери критично с очи часовника.

— Гражданино, ще ти дам петдесет милиона за това — каза рязко той и посочи порцелановата стока с късия си пръст в кожена ръкавица.

С тази сума не можеше да се купят и пет килограма хляб. Василий Иванович се поколеба, погледна тъжно червенеещото се небе над къщите и дългата редица от сенки на тротоара, които се взираха с надежда и очакване във всеки минувач.

— Е, не знам… — измърмори той.

— Но, гражданино — обърна се Кира към човека с неочакван остър, предизвикателен глас, като възмутена домакиня, — петдесет милиона? Току-що предложих на този гражданин шестдесет милиона за часовника и той ми отказа. Щях да му предложа…

— Давам седемдесет и пет милиона и го взимам — заяви непознатият.

Василий Иванович преброи внимателно банкнотите, без да гледа часовника, който изчезна в тълпата, люлеещ се до масивния крак на купувача.

— Дете, откъде научи това?

— Човек всичко може да научи в спешен случай — засмя се тя.

Те се разделиха, Кира продължи да търси куфарче на пазара.

Василий Иванович потегли пеша към къщи. Нощта се спускаше, снегът се сипеше лениво, равномерно, сякаш да пести сили за дълго състезание. Гъста бяла пяна покри тротоарите.

На ъгъла две човешки очи погледнаха към Василий Иванович на нивото на стомаха му. Очите бяха на младо, гладко избръснато лице. Крайниците на тялото, на което принадлежеше лицето, като че ли бяха потънали в улицата до коленете. С усилие Василий Иванович осъзна, че тялото няма крака и свършва в два пъна в снега, увити в мръсни парцали. Останалата част на тялото беше облечена в спретната, закърпена униформа на офицер от императорската армия. Един от ръкавите беше празен, в другия имаше безмълвна ръка с вестник, насочена към минувачите. На ревера на униформата Василий Иванович забеляза малка черно-оранжева лента, ордена на Георгиевския кръст.

Той спря и купи вестник за петдесет хиляди рубли. Подаде банкнота от милион рубли.

— Съжалявам, гражданино, нямам дребни — чу се тих, учтив глас.

Василий Иванович отговори дрезгаво:

— Задръжте парите. Въпреки това ще ви бъда длъжник.

И закрачи бързо, без да се обръща.

* * *

Кира беше на лекции в Института. Препълнената аудитория бе студена, седналите по пода и на пътеките студенти бяха с палта и вълнени шапки.

Вратата се отвори внимателно, появи се глава на човек, който хвърли мигновен поглед към подиума на професора. Кира разпозна белега на дясното слепоочие. Това бе лекция за начинаещи, което не бе за него, влязъл бе по погрешка. Когато се отдръпваше, за да излезе, той забеляза Кира. Влезе, затвори безшумно вратата и свали шапката си. Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Имаше място до пътеката до вратата, но той бързо се отправи към нея и се настани на стъпалата на пътеката, в краката й.

Тя не устоя на изкушението да го проследи с очи. Той мълчаливо се поклони, едва забележимо се усмихна и насочи вниманието си към професорския подиум. Седеше неподвижен, с кръстосани крака, неподвижната му ръка почиваше върху коляното. Ръката сякаш бе изтъкана само от кости, кожа и нерви, лицето бе с хлътнали бузи и остри, рязко очертани скули. В коженото си яке изглеждаше по-заплашителен от пистолет, по̀ комунист от развяващо се червено знаме. Той нито веднъж не я погледна.

В края на лекцията, когато тълпа от нетърпеливи крака се завтече към изхода, той, без да бърза, се обърна към Кира.

— Как си?

— Учудена.

— От какво?

— Откога съвестните комунисти си губят времето с ненужни лекции?

— Съвестните комунисти са любопитни. Те искат да изследват това, което не разбират.

— Научих, че те имат много ефикасни начини да задоволят любопитството си.

— Комунистите невинаги желаят да използват тези начини, затова трябва да се потрудят — каза спокойно той.

— За кого — за себе си, за партията?

— Понякога и за себе си, и за партията.

Те бяха излезли от аудиторията и вървяха заедно по коридора. Силна ръка потупа по гърба Кира, разнесе се шумен смях:

— Много добре, другарко Аргунова! — изрева в лицето й другарката Соня. — Каква изненада! Не се ли срамувате? Движите се в компанията на другаря Таганов, най-червеният комунист, който имаме.

— Страхуваш се, че ще го покваря ли, другарко Соня?

— Да го поквариш? Него? Нямаш никакъв шанс, драга, никакъв. Е, довиждане, трябва да бягам. Имам три събрания в четири часа и обещах да присъствам и на трите!

Късите крака на другарката замаршируваха шумно из залата. В ръката й като раница се люлееше масивно куфарче.

— Вкъщи ли си отивате, другарко Аргунова? — запита той.

— Да, другарю Таганов.

— Имате ли нещо против да бъдете компрометирана от присъствието на един много червен комунист?

— Съвсем не, ако репутацията ви няма да бъде накърнена от присъствието на една много бяла дама.

Навън снегът се топеше в кал под множеството забързани крака и замръзваше в остри, неравни ръбове. Той я помоли мълчаливо за разрешение и взе ръката й в своята. Тя мълчаливо кимна и затвори очите си. Закрачиха в тишина. Вдигна глава към него и се усмихна:

— Мислех, че комунистите никога не правят нищо, освен това, което трябва.

— Това е странно, сигурно съм много лош комунист, защото винаги правя това, което искам — усмихна й се той.

— А революционният дълг?

— Няма дълг. Ако знаеш, че дадено действие е правилно, искаш да го извършиш. Ако не искаш да го извършиш, значи не е правилно. Ако действието е правилно и ти не искаш да го извършиш, тогава не знаеш какво е правилно, тоест не си мъж.

— Искал ли си някога нещо поради една-единствена причина — че ти го искаш?

— Разбира се. Винаги искам нещо само поради тази причина. Никога не съм искал нещо, ако не помага на каузата ми. Защото това е моята кауза.

— И твоята кауза е да се отречеш от себе си заради милионите хора?

— Не. Искам да заведа милионите там, където искам те да бъдат. Заради мен.

— И ако считаш нещо за правилно, ти го правиш на всяка цена?

— Знам какво ще кажеш. Това казват много от враговете ни — възхищаваш се на идеалите ни, но се отвращаваш от методите ни.

— Отвращавам се от идеалите ви.

— Защо?

— Поради една причина, основна, неизменна и вечна. Няма значение какво обещава партията ви да постигне, няма значение, че обещава да построи рай за човечеството, каквото и друго да доказвате, има нещо, от което не можете да се избавите, нещо, което ще превърне рая ви в неописуем ад: твърдението ви, че човек трябва да живее заради държавата.

— За какво по-добро трябва да живеят хората?

— Нима не знаеш — гласът й неочаквано потрепери в страстна молба, която не успя да прикрие, — нима не знаеш, че има нещо в нас, в най-добрите от нас, което нито една ръка не трябва да докосва? Нещо свято, защото и само защото човек може да каже: Това е мое? Нима не знаеш, че ние живеем само заради себе си, както правят най-добрите от нас, тези, които го заслужават? Не знаеш ли, че има нещо в нас, което никога не трябва да бъде докосвано от нито една държава, колектив, от милионите хора?

— Не — отговори просто той.

— Другарю Таганов, колко много има да учите — прошепна тя.

Той я изгледа с едва забележимата си усмивка и я погали по ръката, като дете:

— Не знаеш ли, че не можем да жертваме милионите заради малцина?

— Да жертвате малцина? Въпреки че те са най-добрите? Ако откажете на най-добрите място на върха, тогава ще ги загубите. Вашите маси, вашите милиони, са тълпи от сиви, смачкани, прогнили души, които нямат собствени мисли, нямат воля и мечти. Те ядат и спят и покорно дъвчат думи, които други им слагат в главите. И заради тях вие ще жертвате малцината, които познават живота, които са живота? Отвращавам се от идеалите ви, защото не познавам по-грозна несправедливост — да даваш на незаслужилите. Защото хората не са равни в способностите си и не можете да ги третирате като равни. И защото аз се отвращавам от почти всички хора.

— Радвам се да чуя това. И аз се отвращавам от хората.

— Но тогава…

— За разлика от теб не се наслаждавам на удоволствието да се отвращавам от околните, а искам да ги направя приемливи, да ги издигна на моето ниво. От теб ще стане прекрасен малък боец на наша страна.

— Знаеш, че това не е възможно.

— Така е. Но защо не се бориш против нас?

— Защото вие ме интересувате по-малко, отколкото враговете ви се интересуват от вас. Не желая да се сражавам за хората, не желая да се сражавам против хората, не желая да слушам за хората. Искам да бъда оставена на мира и да живея живота си.

— Това е странно желание.

— Нима? А какво е държавата, освен слуга и удобство за хората, като електрическата инсталация и водопровода? Не е ли нелепо да се твърди, че хората съществуват заради водопровода, а не обратното?

— Ако водопроводните тръби се повредят, не е ли нелепо да бездействаш и да не ги поправиш?

— Желая ти успех, другарю Таганов. Надявам се, че когато в тези тръби потече собствената ти кръв, все още ще си убеден, че си струва да бъдат поправени.

— Не се страхувам от това. Но се страхувам какво може да се случи на жена като теб във времена като днешните.

— Тогава съзнаваш какви са тези времена.

— Всички го знаем, не сме слепи. Знам, че е нещо като ад на земята. Въпреки това, ако имах избор, бих избрал да бъда роден, където съм, и бих изживял живота си по същия начин. Защото ние не бездействаме, не мечтаем, не се оплакваме и не искаме. Ние действаме, правим, строим!

Кира харесва звукът от стъпките му до нея — равни, спокойни. Харесва и гласът му, който прилича на стъпките. Той се е сражавал в Червената армия и тя не се възхищава от битките му. Но се възхищава от белега на челото му. Той се усмихва подигравателно на историята за изгубените фабрики на Аргунови, но се безпокои, че Кира носи стари обувки. Думите му воюват с нейните, но очите му търсят подкрепата на очите й. Тя казва „не“ на думите му и „да“ на гласа, който ги изрича.

Кира спря при плакат на Държавните академични театри — трите театъра, които преди се наричаха императорски.

— „Риголето“ — промълви тя тъжно. — Харесваш ли опера, другарю Таганов?

— Никога не съм ходил на опера.

Тя продължи да крачи. Той каза:

— Получавам много билети от комунистическата организация. Но нямам време. Ходиш ли често на опера?

— Не много често. За последен път ходих преди шест години. Не мога да си позволя билет, защото съм от буржоазно семейство.

— Ще дойдеш ли с мен на опера, ако те поканя?

— Опитай.

— Ще дойдеш ли с мен на опера, другарко Аргунова?

Веждите й дяволито затанцуваха:

— Комунистическата организация в Института няма ли тайна информация за всички студенти?

— Защо? — объркано отговори той.

— Оттам можеш да разбереш, че името ми е Кира.

На строгата му, твърда уста се появи странна, топла усмивка:

— Но там няма да разбереш, че се казвам Андрей.

— С радост приемам поканата ти, Андрей.

— Благодаря ти, Кира.

Пред вратата на къщата от червени тухли при Мойка тя протегна ръка:

— Ще нарушиш ли партийната дисциплина, ако стиснеш ръката на една контрареволюционерка?

Той здраво стисна ръката й:

— Партийната дисциплина не трябва да бъде нарушавана, но може да бъде разтягана.

Очите им се срещнаха по-дълго от ръцете в безмълвно, смущаващо съгласие. После той отмина с леките, точни стъпки на войник. Тя изтича по четирите етажа със старата барета в ръце, като се смееше и разтърсваше разрошената си глава.