Айн Ранд
Ние, живите (5)

IV

На ръцете на Кира се появиха мехури заради острата връв, впита в нея. Не беше лесно да носи пакетите четири етажа, по осем каменни стълбища, които миришеха на котки, а студът проникваше през тънките подметки на обувките й. Слизайки бързо надолу, като прескачаше стъпалата, с ръце на перилата, тя срещна Лидия, която се изкачваше бавно, тежко, притиснала вързопите към гърдите си. Сестра й бе задъхана, от устата й излизаше пара с горчиви въздишки:

— Господи Боже мой! Света Богородице!

Аргунови бяха намерили апартамент. Семейството се поздрави, сякаш бе направило чудо. Чудото бе осъществено от ръкостискането на Александър Дмитриевич и Управдом — кварталният, отговарящ за това здание. След ръкостискането ръката на Александър Дмитриевич остана празна, но не и ръката на Управдом. Три стаи и кухня в пренаселения град заслужаваха известна благодарност.

— Баня? — възмутено каза Управдом в отговор на плахия въпрос на Галина Петровна. — Не бъдете глупава, гражданко, не бъдете глупава.

Семейството се нуждаеше от мебели. Галина Петровна събра смелост и отиде до сивото, гранитно имение на „Каменостровски“. Загледана във великолепната сграда, издигаща се съм небето, тя се загърна плътно с избелялото си палто с кожена яка. Отвори чантичката и напудри носа си. Изпита срам от себе си пред сивите, гранитни стени. Без да затваря чантичката, тя извади носна кърпичка — сълзите бяха болезнени в студения вятър. После натисна звънеца.

— Значи това сте вие, гражданко Аргунова — каза дебелият, червенобузест художник на табели, който й отвори вратата и търпеливо я изслуша. — Разбира се, че можете вземете вехториите си. Тези, които не използвам. Те са в помещението за кочияша. Вземете ги, не сме толкова коравосърдечни, знаем, че животът за гражданите-буржоа не е лесен.

Галина Петровна тъжно погледна старото си венецианско огледало — на поставката му от оникс беше сложена кофа с боя. Без да каже нищо, се отправи към помещението за кочияша в задния двор. Там откри няколко стола с липсващи крака, безценен антикварен порцеланов сервиз, мивка, ръждясал самовар, две легла, скрин със стари дрехи и рояла на Лидия. Всичко беше заринато под купища книги от библиотеката им, вехти кутии, дървени стърготини и мишина.

Наеха каруцар, за да прекарат имуществото си в малкия апартамент на четвъртия етаж в старата тухлена къща с нечисти прозорци, гледащи към замърсената река Мойка. Семейството не можа да си позволи втори курс с каруцата, затова наеха количка. Александър Дмитриевич, безмълвен и безразличен, закара багажа им от апартамента на Дунаеви до новото им жилище. Четиримата пренесоха денковете по стълбите, край площадки със зацапани врати и счупени прозорци. Изкачваха се по „черния вход“, както наричаха стълбището за прислугата. Новият им дом нямаше излаз към предния вход на къщата. Нямаше електрическа инсталация, водопроводът беше запушен, трябваше да носят вода с кофи от долния етаж. Жълтите петна по тавана свидетелстваха за дъждове в миналото.

— Ще стане много уютно, само с малко усилия и артистични решения — заяви Галина Петровна. Александър Дмитриевич въздъхна в отговор.

Поставиха рояла в трапезарията. На капака му Галина Петровна сложи чайник без дръжка и чучур, единственият спомен от ценния й чаен сервиз марка „Сакс“. На лавиците от небоядисани дъски се появи странна колекция от напукани чинии. Лидия украси лавиците с ръб от артистична хартиена дантела. Под най-късия крак на масата подложиха сгънати вестници. Фитилът, потопен в чинийка с ленено масло, хвърляше светло петно на тавана в дългите, тъмни вечери, и оставяше в утрините следи от сажди. Паяжини несигурно се поклащаха от течението над главите им.

Галина Петровна ставаше първа сутринта. С износен шал на раменете тя раздухваше с усилие огъня във влажните дърва и приготвяше просо за закуска. После семейството се разделяше.

Александър Дмитриевич бавно се отправяше към магазина за текстил, който беше открил на две мили разстояние. Никога не пътуваше с трамвая — имаше дълги опашки и нямаше да може да се качи. Не можеше да си позволи нови табели за магазина, който преди това е бил фурна. Над черната врата, до къс старо стъкло с рисунка на златен геврек, опъна парче памучен плат, изписан с разкривени букви. На прозореца окачи две забрадки и престилка. Изличи етикетите на фурната от кутиите и ги подреди в равни редици по празните рафтове. Прекара остатъка от деня, топлейки измръзналите си крака на чугунената печка, като дремеше с ръце в скута.

В магазина влиза клиент, Александър Дмитриевич се тътри към щанда и се усмихва сърдечно:

— Тук са най-добри забрадки в града, гражданко… разбира се цветовете са ярки, все едно е стока от чужбина. Дали можете да платите с мас, вместо пари? Разбира се, гражданко, разбира се… за половин килограм мас? За това ще ви дам две забрадки и метър басма като компенсация, гражданко.

С щастлива усмивка Александър Дмитриевич слага пакета с мас в голямото чекмедже, което използва за каса, до половин килограм ръжено брашно.

След закуска Лидия, с плетен шал на врата и кошница в ръка, поемаше към кооперативния магазин, като въздишаше горчиво. Заставаше на опашката с очи, вперени в бавните стрелки на далечния часовник и прекарваше времето в рецитиране на ум на френски поеми, които знаеше от дете.

— Не искам сапун, гражданко — възразява Лидия, когато й идва реда до щанда, миришещ на краставички с копър и човешки дъх. — Не ми трябват и сушени херинги.

— Това имаме днес. Следващият!

— Добре, добре, ще ги взема — бърза Лидия. — Трябва да ядем нещо.

Галина Петровна измиваше чиниите след закуска, слагаше очила и пресяваше един килограм леща от чакъла, с който я продаваха. Режеше лук, от който бръчките й се изпълваха със сълзи, переше ризата на Александър Дмитриевич в леген със студена вода и смилаше жълъди вместо кафе. Ако трябваше да излиза, бързо се промъкваше по стълбите, като се надяваше да не срещне Управдом. Когато се засичаха по стълбището, тя се усмихваше насила и пропяваше:

— Добро утро, другарю Управдом!

Другарят Управдом никога не отговаря и тя отгатва мълчаливото обвинение в строгите очи: „Буржоа. Частни търговци“.

Кира беше приета в Техническия институт. Отиваше там всяка сутрин пеша, като си подсвиркваше с ръце в джобовете на старичкото черно палто с висока яка, закопчана плътно под брадичката. В Института слушаше лекции и почти с никого не говореше. Сред тълпата от студенти имаше много червени забрадки и много се говореше за червените строители, пролетарската култура и младите инженери, авангард на световната революция. Тя не обръщаше внимание на това, защото се опитваше да реши наум последните математически задачи.

По време на лекцията Кира понякога се усмихваше внезапно, безадресно, в безмълвен, неясен отговор на мислите си. Краят на детството й се струваше като студен душ, радостен, суров и ободряващ. Сега бе началото на нейния ден, с толкова много работа, която я очаква.

Вечер Аргунови се събираха около открита димяща лампа на масата в трапезарията. Галина Петровна поднасяше леща и просо. Храната им не беше разнообразна. Просото бързо свършваше, както се топяха и спестяванията им.

След вечеря Кира донася учебниците си в трапезарията, защото имат само една маслена лампа. Сяда с учебник между лактите на масата и с пръсти, заровени в косата край слепоочията. Очите й се разширяват, взират се в кръговете, кубовете, триъгълниците, сякаш това е вълнуваща, романтична история.

Лидия бродира носни кърпи и тежко въздиша:

— Това е светлината на съветската власт! Що за светлина! Само като си помисля, че електричеството вече е открито.

— Вярно, така е — съгласява се с учудване Кира. — Не е много светло, нали? Интересно как не съм забелязала досега.

Една вечер Галина Петровна реши, че просото е твърде влажно, за да бъде сготвено, и семейството остана без вечеря. Лидия въздъхна над бродерията си:

— Ето това е менюто на съветската власт!

— Така е, днес не вечеряхме, нали? — каза Кира.

— Къде ти е умът, ако имаш изобщо? Никога нищо не забелязваш! — разбесня се Лидия.

Вечер Галина Петровна мърмори на пресекулки:

— Жена-инженер! Моята дъщеря с такава професия! Това ли е начин на живот за младо момиче? Нито едно момче, нито един приятел не идва при нея… сурова е като стелка за обувки. Няма романтика, няма финес, вътрешен живот. И това е моята дъщеря!

В малката стая, където спят сестрите, има само едно легло. Кира спи на дюшек на пода. Лягат си рано, за да пестят фитила. Завита с тънко одеяло и с палтото си, Кира наблюдава сестра си в дълга нощница, бяло петно в мрака, паднала на колене пред иконите в ъгъла. Лидия шепне трескаво молитвите си и трепери в студа, прекръства се бързо, покланя се пред малката червена светлина и няколко проблясващи строги лица от бронз.

От леглото си Кира вижда червеникавото, сиво небе в прозореца и златната игла на Адмиралтейството, далеч в студената, мъглива тъмнина на Петроград. Градът, в който всичко е възможно.

Виктор Дунаев прояви необичаен интерес към семейството на братовчедките си. Идваше често в дома им, навеждаше се над ръката на Галина Петровна като на дворцов прием и се смееше весело, сякаш беше в цирк.

В негова чест Галина Петровна сервираше с вечерния чай последните си ценни бучки захар вместо захарин. Той разказваше най-новите политически клюки и вицове, информираше ги за откритията в чужбина, изказваше мнението си за теориите за рефлексите и за относителността, както и за социалната мисия на пролетарската литература и с ослепителната си усмивка цитираше откъси от нови поеми.

— Културният човек преди всичко трябва да живее в съзвучие с времето си — обясняваше Виктор.

Усмихваше се на Александър Дмитриевич и бързо му поднасяше огънче за ръчно свитите цигари. Усмихваше се на Галина Петровна и бързо ставаше прав заедно с нея. Усмихваше се на Лидия и усърдно слушаше размишленията и за универсалността на вярата. Но винаги успяваше да седне до Кира.

Вечерта на десети октомври Виктор пристигна късно. В девет часа звънецът иззвъня, Лидия подскочи и се завтече към малкото входно антре.

— Ужасно, ужасно съжалявам — извини се той с усмивка и хвърли студеното си палто на стола. Вдигна ръката на Лидия до устните си, докосна непокорната си коса с бърз поглед в огледалото — стори всичко това за една секунда. — Задържаха ме в Института, в студентския съвет. Знам, че е неприлично време за гости, но обещах на Кира да се разходим из града…

— Няма никакъв проблем, скъпи — извика Галина Петровна от трапезарията. — Ела да пиеш чай.

Плахото пламъче в чинията с ленено масло потрепери от дъха на хората, седнали край масата. Пет огромни сенки се извисиха до тавана. Под пет чифта ноздри се образуваха малки, светли триъгълници. Чаят заблестя в зелено през тежките чаши, направени от стари бутилки.

— Виктор, чух от сигурно място, че този техен НЕП е само началото, предстоят големи промени — прошепна тихо, заговорнически, Галина Петровна. — Това е началото на края. Скоро ще върнат къщите и зданията на бившите собственици. Какво ще кажеш! Помниш къщата ни на „Каменостровски“, и само ако… Продавачът в кооперативния магазин ми каза това, братовчед му е член на партията и знае какво говори.

— Това е твърде вероятно — заяви авторитетно Виктор. Галина Петровна щастливо се усмихна.

Александър Дмитриевич си наля още една чаша, погледна колебливо захарта, погледна съпругата си и изпи чая без захар. Сетне рече намръщено:

— Нищо няма да се подобри. Тайната им полиция се казва ГПУ, не е вече ЧК, но това е без значение. Знаете ли какво научих днес? Току-що разкрили нов антисъветски заговор, арестували десетки хора. Днес арестували стария адмирал Коваленски, който загуби очите си през войната, и го разстреляли без съд.

— Това са само слухове, хората преувеличават — обади се Виктор.

— Поне е по-лесно да се намери храна, днес купих много хубава леща — похвали се Галина Петровна.

— А аз намерих два килограма просо — допълни Лидия.

— Аз пък купих килограм мас — каза Александър Дмитриевич.

Кира и Виктор се отправиха към вратата, придружавани от Галина Петровна:

— Ще пазиш детето ми, нали Виктор, скъпи? Не закъснявайте, улиците са толкова опасни днес, моля ви, внимавайте. И преди всичко не говорете с непознати, пълно е със странни хора наоколо.

 

 

Таксито се люшка по тихите улици. Широките, гладки, празни тротоари, подобни на дълги, сиви, ледени канали проблясват и подскачат край тях в светлините на високите улични фенери. Понякога пред тях се появяват черни, кръгли сенки в пустия тротоар — жени в много къси рокли се полюляват леко на дебели крака в тесни, дантелени обувки. Понякога съзират черен силует, приличен на вятърна мелница — моряк с несигурна стъпка размахва ръце и плюе семки на земята. Тежък камион гърми край таксито, настръхнал от щикове и сред тях Кира вижда за миг бяло лице, пронизано от тъмни, страховити очи.

— Съвременният образован човек трябва да запази обективното си мнение, независимо от личните си убеждения. Така той може да разбере нашето време на колосална историческа драма, от гигантско значение за човечеството — обяви Виктор.

— Глупости, стара и грозна истина е, че масите съществуват и това се отразява на действителността. Днес това съществуване се отразява особено отвратително на действителността — отговори Кира.

— Мнението ти е прибързано и ненаучно, Кира — възрази Виктор и продължи да говори за естетическата стойност на скулптурата, за модерния балет, за новите поети, чието творчество се публикува в малки, спретнати книжки с лъскави бели хартиени обложки. За това как винаги държи най-новите поеми на бюрото си заедно с последните социологически изследвания, „за да има равновесие“. После изрецитира любимата си поема по модния, безизразен, носово напевен начин и незабелязано хвана Кира за ръката. Тя мълчаливо я издърпа и се загледа в уличните фенери.

Таксито зави към кея. Тя разбра, че карат край реката под черното небе, паднало отстрани, ниско до земята в студеното влажно пространство.

Дълги сребърни ивици блещукаха лениво в пространството — самотни светлини, увиснали в мрака, някъде в далечината. На отсрещната страна именията се сливаха с тъмния хоризонт от урни, статуи, балюстради. Именията не бяха осветени. Конските подкови трополяха по каменната настилка и отекваха из редиците от пусти здания.

Виктор освободи таксито в лятната градина. Те закрачиха през шумящ килим от сухи листа, които никой не почистваше. Никакви светлини и посетители не нарушаваха покоя на прочутия парк. Около тях мрачни арки от древни дъбове изведнъж погълнаха града и влажната, шепнеща нощ с белите сенки на статуите в правите алеи, ухаещи на есен, мъх и гниещи листа.

Виктор извади кърпичката си и избърса влагата от една пейка. Седнаха под статуята на гръцка богиня със счупен нос. Лист заплува бавно надолу, завъртя се около ръба си и се успокои в извивката си към земята.

Той бавно обгърна раменете й. Тя се отдръпна. Виктор се наведе плътно до нея и зашепна с въздишка колко дълго чакал да я види сама, да, той има романтични познанства, преживял е много романтични истории, жените са били мили с него, но винаги е бил нещастен и самотен, търси идеала си и разбира, че чувствителната й душа е окована от предразсъдъци и е неразбудена за живота и за любовта. Кира се отдръпна по-далече и се опита да смени темата на разговора.

Той въздъхна и попита:

— Кира, мислила ли си някога за любовта?

— Не, никога. И никога няма да мисля. Не ми харесва тази дума. Сега вече знаеш, затова да се прибираме вкъщи.

Тя стана, но той я сграбчи за китката:

— Не, няма да си ходим, не още.

Тя извърна рязко глава и яростната целувка, предназначена за устните й, я докосна леко по бузата. Със светкавично движение се освободи и го блъсна към пейката. Пое дълбоко въздух, закопча яката на палтото си и тихо изрече:

— Лека нощ, Виктор. Прибирам се сама.

Той се надигна смутен и промърмори:

— Кира… извинявай, ще те изпратя.

— Казах, че си отивам сама.

— Не можеш сама да си идеш, знаеш това! Прекалено опасно е само момиче да ходи по улиците толкова късно.

— Не ме е страх.

Тя пое напред и той я последва. Вече бяха извън лятната градина. На пустия кей един милиционер се бе облегнал на парапета и втренчено гледаше светлините във водата.

— Ако не ме оставиш веднага, ще кажа на този милиционер, че си непознат и че ме преследваш.

— Ще му кажа, че лъжеш.

— Ще го докажеш, но утре сутринта, дотогава и двамата ще бъдем в затвора.

— Добре, кажи му.

Кира се приближи към милиционера:

— Извинете, другарю — започна тя, като видя, че Виктор се обърна и бързо се отдалечи — бихте ли ме упътили за Мойка?

И Кира закрачи сама из нощните улици на Петроград. Улиците сякаш се виеха в изоставена театрална сцена. Прозорците бяха тъмни, над покривите се извисяваше кула на църква, край която се носеха облаци. Кулата като че ли плуваше бавно в неподвижното небе, заплашителна и готова да се срути на пътя.

Фенерите димяха над заключените врати, през шпионки, покрити с решетки, нощни пазачи следваха с очи самотното момиче. Милиционери я оглеждаха със сънливо подозрение. Собственик на такси, разбуден от стъпките й, предложи услугите си. Моряк се опита да тръгне след нея, но изражението й го накара да се откаже. Котка тихо скочи в мазе без прозорец при приближаващата й фигура.

Беше късно след полунощ, когато неочаквано се озова на улица, пълна с живот в сърцето на мъртвия град. Видя жълти, покрити с пердета квадрати по осветените голи стени, квадрати от светлина на голия тротоар при стъклената входна врата и черни далечни покриви, сливащи се с тъмното небе над тясната пукнатина от камък и лъчи.

Кира спря и се заслуша — свиреше грамофон. Звуците извираха в тишината от пламтящ прозорец. Разнасяше се „Песента на счупената чаша“.

Песента на безименната надежда, която я бе уплашила, задето обещаваше толкова много, но тя не знаеше какво. Споменът прекоси цялото й същество и я разтърси като болка.

Отсечените, красиви ноти избухнаха, сякаш треперещите струни не можеха да ги удържат, сякаш два крака предизвикателно ритаха кристални чаши. Зеещите неравни облаци в небето натежаха от бляскав прах от късчета счупено стъкло.

В музиката отекна нечий шумен смях. Гола ръка дръпна пердето зад прозореца. Кира забеляза, че не е сама. Видя жени с алени устни и снежнобели, напудрени лица, с червени забрадки, къси поли и крака, стегнати в дантелени обувки с високи токове. Видя мъж, който хвана жена за ръката и двамата изчезнаха отвъд стъклената врата. Тя осъзна къде се намира. Рязко се извърна и бързо, нервно се отправи към най-близкия ъгъл.

И тогава спря.

Той бе висок, с вдигната яка и шапка, нахлупена над очите. Устата му, спокойна, сурова, презрителна беше като на древен цар, който изпраща със студени очи хората си на смърт.

Кира се облегна на уличния фенер и впери очи в лицето му. Усмихна се. Без да мисли, тя се усмихна зашеметена, като не осъзна, че се надява той да я открие, както тя вече го беше открила.

Мъжът спря и я погледна:

— Добър вечер.

И Кира, която вярваше в чудеса, отговори:

— Добър вечер.

Той пристъпи, взря се в нея с усмихнати, присвити очи. Но краищата на устните му не помръднаха, смъкнаха се, горната му уста се изкриви в презрителна гримаса:

— Самотна ли си?

— Ужасно и от толкова дълго време — просто изрече тя.

— Добре, ела с мен.

— Да.

Той пое ръката й, тя го последва.

— Трябва да бързаме. Искам да се махна от тази пълна с хора улица.

— И аз.

— Предупреждавам те да не задаваш никакви въпроси.

— Нямам въпроси.

Тя погледна невероятното лице и докосна плахо, недоверчиво дългите пръсти на ръката, която държеше нейната.

— Защо ме гледаш така? — запита той. Тя не отговори.

— Боя се, че не съм много общителен тази вечер.

— Мога ли да ти помогна?

— Нали затова си тук — спря внезапно той. — Каква е цената, нямам много пари?

Кира се обърна към мъжа и разбра защо я бе спрял. Остана неподвижна, безмълвна, с очи в очите му. Когато заговори, гласът й бе равен, спокоен:

— Не е скъпо.

— Къде ще идем?

— Минах покрай малка градинка зад ъгъла. Първо да идем там, за малко.

— Има ли милиционери?

— Не.

Те седнаха на стълбите на изоставената къща. Дърветата ги пазеха от уличните светлини. Лицата им и стената зад тях бяха обсипани с петна, насечени с трептящи лъчи. Над главите им в голия гранит се извисяваха редици от празни прозорци. Зданието имаше незараснала рана — гербът на собственика беше изтръгнат от входната врата. Оградата на градината бе съборена, острите, метални остриета бяха забити в земята, като копия, сведени в мрачен поздрав.

— Свали си шапката.

— Защо?

— Искам да те видя.

— Да не са те пратили да търсиш някого?

— Не, кой да ме изпрати?

Той безшумно свали шапката си. Красотата на лицето му се огледа в нейното. В лицето й нямаше възхищение, само невярващо, религиозно благоговение. Успя да каже:

— Винаги ли ходиш със скъсано палто на рамото?

— Това имам. А ти винаги ли се втренчваш в хората?

— Понякога.

— Не бих правил така на твоя място. Колкото по-малко гледаш хората, толкова по-добре за теб. Освен ако не си смела и имаш здрави нерви.

С изпънати пръсти той леко, презрително вдигна роклята й високо над коленете. Тя сграбчи каменните стъпала, без да дърпа роклята си. С усилие остана неподвижна, бездиханна, замръзнала за стъпалата. Той я погледна, очите му се раздвижиха нагоре-надолу, но ъгълчетата на устата му се смъкнаха незабележимо.

— И здрави крака — прошепна покорно тя с поглед, забит в земята.

— Ако имаш здрави крака, тогава бягай.

— От теб?

— Не, от всички други. Няма значение. Дръпни роклята си. Студено ли ти е?

— Не — но тя дръпна роклята си.

— Не ми обръщай внимание. Имаш ли нещо за пиене у вас?

— О… да.

— Предупреждавам те, че ще се напия до забрава тази нощ.

— Защо тази нощ?

— Това ми е навик.

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Какво още знаеш за мен?

— Знам, че си много уморен.

— Да, цяла нощ ходя.

— Защо?

— Мисля, че ти казах да не ми задаваш въпроси.

Той я погледна — притисната силно до стената. Видя само сиво око, спокойно и твърдо, над окото — кичур коса. Бялата китка на ръката й се подаваше от черния джоб, черните чорапи с ръб покриваха крака, плътно един до друг. В мрака трудно различи дългите, стиснати устни и тъмното, стройно, леко потреперващо тяло. Пръстите му се затвориха около черните чорапи. Тя не помръдна. Приведе се към нея и промълви:

— Престани да ме гледаш, като че съм нещо странно. Искам да пия, искам жена като теб. Искам да потъна колкото дълбоко ме завлечеш.

— Много се страхуваш, че няма кой да ти помогне да потънеш, нали?

Ръката му пусна крака й. Той се взря в нея и внезапно каза:

— От колко време си в този занаят?

— Не… много дълго.

— Така си и мислех.

— Съжалявам, старая се колкото мога.

— Какво се стараеш?

— Старая се да бъда опитна.

— Малка глупачка! Не е необходимо! И така ми харесваш, с тези странни очи, които виждат твърде много… защо го правиш?

— Заради един мъж.

— Струваше ли си?

— Да.

— Какъв апетит имаш?

— За какво?

— За живот.

— Ако нямаме апетит за живот, няма за какво да седим край масата.

Той се засмя. Смехът му се затъркаля в празните прозорци, полетя нагоре, студен и празен като тях.

— Сигурно да събираш трохи и остатъци под масата е забавно… свали си шапката.

Тя свали шапката си и косата й се разпиля като мека коприна над сивите камъни, в светлините и листата. Той зарови пръсти в косите й и яростно дръпна главата й, като й причини болка:

— Обичаше ли онзи мъж?

— Кой мъж?

— Заради когото правиш това.

— Дали съм го обичала? — обърка се тя от неочаквания, объркващ въпрос. — Не, не го обичах.

— Това е добре.

— Ти някога… — започна тя и не можа да завърши.

— Казват, че аз обичам само себе си.

— Кой казва?

— Човек, който не ме обича. Много хора не ме обичат.

— Това е добре.

— Никой досега не е казал, че ме харесва.

— Не, има един човек.

— Би ли ми казала кой е той?

— Ти.

Той отново се наведе към нея с очи, вперени в мрака. Сетне се отдръпна, сви рамене:

— Грешиш. Изобщо не съм това, за което ме мислиш. Винаги съм искал да бъда чиновник в съветско учреждение или да продавам сапун и да се усмихвам на клиентите.

— Колко си нещастен!

Лицето му бе толкова близо, че тя почувства дъха му на устните си.

— Не искам да ме съжаляваш. Мислиш, че искам да бъда като теб. Лъжеш се, пет пари не давам какво мисля за теб и още по-малко какво ти мислиш за мен. Аз съм само като другите мъже в леглото ти и като тези, които ще бъдат в него.

— Значи искаш да бъдеш като всички други мъже? Искаш да не е имало други мъже в леглото ми, нали?

Очите му безмълвно я измериха. После рязко запита:

— Ти… уличница ли си?

— Не — спокойно отвърна тя.

— Но коя си тогава? — скочи той на крака.

— Седни.

— Отговори ми.

— Аз съм почтено малко момиче, което учи в Техническия институт. Родителите ми ще ме изхвърлят от къщи, ако разберат, че говоря с непознат на улицата.

Той я изгледа — тя седеше на стъпалата в краката му с лице към него. В очите й не видя страх или други чувства, освен нахално спокойствие.

— Защо правиш това?

— Исках да те опозная.

— Защо?

— Харесах лицето ти.

— Малка глупачка! А ако бях някой друг, можеше… друго да направя.

— Но аз знаех, че не си някой друг.

— Не знаеш ли, че такива неща не се правят?

— Не ме интересува.

Изведнъж той се усмихна:

— Искаш ли да ти се изповядам?

— Да.

— За пръв път се опитвам… да си купя жена.

— Защо точно тази нощ?

— Няма значение, ходих часове, никъде в този град нямаше подходящо място за мен.

— Защо?

— Не ми задавай въпроси. Не можах да си наложа да се приближа до някоя от тези жени. Но, ти… странната ти усмивка, ми хареса. Какво правиш толкова късно на такава улица?

— Скарах се с един човек, нямах пари за такси и тръгнах сама към къщи, загубих се.

— Благодаря ти за тази необикновена нощ. Ще си я спомням, няма да я забравя, защото е последната ми в този град.

— Последната ти нощ?

— Заминавам утре призори.

— Кога ще се върнеш?

— Надявам се, никога.

Тя бавно се изправи, все още с лице към него:

— Кой си ти?

— Дори и да ти имам доверие, не мога да ти кажа.

— Не мога да ти позволя да заминеш завинаги.

— Може би отново ще се видим. Не заминавам далече. Вероятно ще се върна в града.

— Ще ти дам адреса си.

— Недей. Не живееш сама. Не мога да влизам в ничия къща.

— Да дойда ли в твоята?

— Нищо не притежавам.

— Но, тогава…

— Да се срещнем тук, след един месец. Ако съм жив, ако мога да вляза в града, ще те чакам.

— Ще дойда.

— На десети ноември. Нека се видим през деня, в три часа следобед. На тези стъпала.

— Да.

— Това е безумие, като срещата ни. Сега е време да се прибираш вкъщи. Не трябва да бъдеш навън в този час.

— А ти къде ще отидеш?

— Ще вървя до сутринта, има само няколко часа. Хайде, тръгвай.

Тя не възрази. Той я хвана за ръка и те тръгнаха. Прескочиха падналите копия от разбитата ограда. Улицата беше пуста. В далечния ъгъл собственик на конско такси вдигна глава при стъпките им и даде сигнал. Четири подкови се втурнаха напред и взривиха тишината.

— Как се казваш?

— Леон. А ти?

— Кира.

Таксито наближи, той подаде банкнота на собственика:

— Кажи му къде искаш да идеш.

— Довиждане, за един месец.

— Ако съм жив и ако не забравя.

Тя се качи в седалката и коленичи с лице към задната част на таксито. Бавно потеглиха, тя впери очи в мъжа, който я гледаше. Косата й, освободена от шапката, се развяваше от вятъра.

Таксито зави зад ъгъла, тя остана на колене, със сведена глава. Ръката й почиваше на седалката, безпомощна, с дланта нагоре, кръвта пулсираше пръстите.