Айн Ранд
Ние, живите (33)

XVII

Колелата на влака изтракаха, сякаш някой дръпна два пъти желязна верига, после глухо изгърмяха, издрънчаха, още два пъти рязко потеглиха и спряха. След това започнаха да удрят бързо като железен часовник през секундите, минутите и километрите.

Кира Аргунова седеше на дървена седалка до прозореца. Държеше в скута си куфара с две ръце и широко разперени пръсти. Главата й, облегната на дървената пейка, леко потрепваше в ритъм с прашния прозорец. Очите й, вперени в прозореца, тежко се затваряха и отваряха. Тя не заспа през дългите, неподвижни часове на пътуването. Мускулите й не се схванаха, защото повече не ги чувстваше. Отвъд прозореца нищо не се движеше в безкрайния сняг, освен черните петна на телеграфните стълбове. Като че ли влакът бе увиснал, застинал между бели и сиви парчета въздух, а колелата пищяха и виеха в пространството. Понякога пред стъклото изскачаше за миг бял къс с черни ръбове-клони върху бялата пустиня, завърташе се и светкавично изчезваше в мрака.

Тя си спомни, че не беше яла от дълго време. Неясно се запита дали от часове или дни и бавно осъзна, че трябва да се храни, въпреки че бе забравила глада. Отчупи парче от втвърдения хляб, който беше купила на гарата и задъвка с усилие, еднообразно, като машина.

Около нея хората слизаха на гарите и се връщаха с димящи чайници. Някой сложи в ръката й чаша и тя отпи, притиснала устни в горещия метал. Телеграфните жици тичаха подир влака, пресичаха го, събираха се и се разделяха. През деня бледият прозирен покров на небето беше по-светъл от земята. През нощта земята беше по-светла от небето — бледосин саван, втъкан в черния хоризонт. Тя спеше в ъгъла, опряла глава в ръцете си.

Вечер завързваше куфара за китките си с тел, защото мнозина наоколо се оплакваха от кражби. Тя спеше и съзнанието й беше замряло в едно — нейният куфар. Будеше се рязко, когато куфарът се изплъзваше от ръцете й от тласъците на влака.

В главата й нямаше мисли. Тялото й олекна, чисто и усмирено, движено само от волята й — остра, изпъната стрела, насочена към границата, която трябваше да пробие. Волята й се подсилваше от грохота на железните колела и сърцето й, което биеше под пода, ведно с колелата.

Тя смътно забеляза, че на седалката пред нея жена поднесе студена, бяла гръд към устата на дете. Около нея все още имаше живи хора и това означаваше, че тя не е мъртва. Но очакваше да се роди отново.

През нощта Кира с часове гледаше през прозореца. Не виждаше нищо, освен неясното отражение на свещта, пейките и стените, обковани с дъски. Виждаше и собственото си лице с разрошена коса. Отвъд прозореца светът и земята бяха изчезнали. Само долу, до линията, жълти квадрати от сняг се надбягваха с влака и светлините на прозорците, в които прехвърчаха черни зърна. Понякога меч от светлина раздираше тъмата някъде далеч в края на небето и внезапна синя, снежна пустош изникваше пред стъклото. Светлината изчезваше, земята замираше заедно с нея и пред очите й оставаха единствено стените, обковани с дъски, свещта и разрошената глава.

Влакът спираше на гари, където трябваше да слезе и застане пред касата за билети на ветровития перон, за да купи нов билет. После чакаше друг влак, който пристигаше с локомотив, изхвърлящ потоци от червени искри в здрача.

След това отново колелата започваха да удрят под пода, следваше друга гара, друг билет и влак. Мъже в островърхи шапки, които проверяваха билетите, не подозираха, че момичето в старо палто със сплъстена кожена яка пътува за латвийската граница. И така изминаха много дни и нощи, но тя не ги забеляза.

Последната гара, на която тя не купи нов билет беше на неосветен перон от гнили дъски. Това беше последната спирка до терминала на влака, преди граничното селце.

Притъмняваше. Кафяви релси се простираха в снега до няколко светлини в далечината. На перона имаше сънливи войници, които не й обърнаха внимание. Груби ръце свалиха от товарния вагон голям кош с дръжки, който глухо тупна на земята. До вратата на гарата нечий глас шумно молеше за гореща вода.

Тя тръгна по снежните релси, стиснала куфара — стройна фигура в черно, леко наклонена назад и сама в огромното поле под ръждивия залез. Беше вечер, когато видя селските къщи и оранжевите точки на свещите. Почука на една врата. Отвори мъж с гъста, рошава руса брада и коса, и живи очи, които я погледнаха въпросително. Тя сложи банкнота в ръката му и бързо и задавено заговори. Не трябваше дълго да обяснява. Хората в къщата знаеха всичко.

Преоблече се зад дървена преграда, нагазила в сено, където спяха две сгушени прасенца. Около масата сякаш тя не беше в стаята, седяха спокойно пет руси глави, едната в синя забрадка. Дървените лъжици тропаха в дървените купи. Откъм шкафа, до тухлената печка в ъгъла на стаята, долетя звук от още една дървена лъжица. Там сведена сива глава въздъхна над дървената чиния. На масата имаше свещ и три червени езичета-точки блещукаха пред бронзовия триъгълник от икони и ореоли.

Тя сложи белите ботуши и свали роклята си. Голите й ръце потрепераха, въпреки че стаята беше гореща и задушна. Облече бялата сватбена рокля и дългият шлейф зашумя в сеното. Едното от прасенцата отвори тясното си като цепка око. Кира повдигна шлейфа и грижливо го закрепи с големи безопасни игли за кръста си. Уви с белия шал плътно главата си и сложи кожения жакет. Внимателно докосна малката подутина в хастара над лявата си гръд, където беше зашила банкнотите. Това бе последното й и единствено оръжие.

Приближи до масата и русият гигант безизразно се обади:

— По-добре изчакай около час, докато изгрее луната. Облаците не са много гъсти.

Той се отмести и й посочи мълчаливо и властно къде да седне. Тя вдигна дантелената рокля, прескочи пейката и седна. Свали жакета и го притисна силно до тялото си. Два чифта женски очи се втренчиха във високата дантелена яка и момичето със синята забрадка прошепна нещо с възхищение на възрастната жена.

Мъжът безмълвно сложи димяща дървена купа пред гостенката.

— Благодаря, не съм гладна — каза Кира.

— Яж, имаш нужда от храна — заповяда той.

Тя покорно посегна към гъстата зелева супа, която миришеше на гореща мас.

Внезапно мъжът изрече в тишината, без да я гледа:

— Трябва да вървиш цяла нощ.

Тя кимна.

— Колко е млада — въздъхна жената до масата и поклати глава.

Когато Кира беше готова, мъжът отвори вратата пред студения вятър и празния мрак и изрече в русата си брада:

— Върви колкото можеш по-дълго. Ако видиш войник, лягай на земята.

— Благодаря.

И вратата се затвори зад нея.

* * *

Снегът стигаше до коленете й, всяка стъпка я дърпаше назад. Тя вдигна високо полата си и я стисна в юмрук. Около нея се простираше безкрайно синьо пространство със странен, недействителен цвят, какъвто тя не познаваше в нейния свят. Стори й се, че е застанала сама и извисена над плосък кръг, ограден от огромни стени, направени от синя белота, които се затварят край главата й.

Небето се надвеси над нея в сиви и черни кръпки и сини потоци, които никой не беше виждал през деня. Облаците бяха изпъстрени с прииждащи петна от нещо, което не беше цвят и отникъде не проникваше светлина. Тя наведе глава, за да не ги гледа.

Пред нея нищо не светеше и тя знаеше, без да се обръща, че светлините зад нея отдавна са изчезнали. Не носеше нищо — беше оставила куфара и старите си дрехи в селото. Там, пред нея, тя нямаше нужда от нищо, освен малката топка в хастара на жакета си, която докосваше често и внимателно.

Сухожилията и коленете остро я заболяха, като че ли изкачваше дълга, стръмна стълба. Леко се учуди от болката си, сякаш се наблюдаваше отдалеч. Нажежени игли пронизаха пламналите й бузи и тя започна да се чеше с белите ръкавици, но това не й помогна. Не чуваше нищо, с изключение на скърцането на снега под ботушите. Опита се да върви по-бързо, за да не слуша свистенето на краката си, да не гледа мътните, сенчести звуци, летящи в тъмнината около нея.

Знаеше, че върви от часове, или от нещо, което някога наричаше часове. Сега нямаше време, имаше единствено стъпки, вдигането на краката и потъването им в снега без край. Или имаше край? Нямаше значение и тя няма да мисли за това. Трябваше да мисли за едно — да върви. Да върви на запад. Това бе целта й — сбор от всички цели. Имаше ли проблеми, въпроси без отговор? Отговорите ще намери там, затова сега не трябваше да мисли, а да избяга. Ще мисли там, ако е необходимо. А сега — да бяга.

Костите й се сковаха в ръкавиците, сякаш някой стегна кокалчетата й с менгеме и пръстите я заболяха. Неясно помисли, че е настинала и си каза, че нощта сигурно е много студена. Пред нея синият лъчист сняг осветяваше небето и мъглата. Земята се смеси с облаците и тя се запита дали те са далече, или са близо до лицето й. И дали може да се сблъска с тях.

Зад себе си нямаше нищо, освен празнота, бяла и нереална. Но тя няма да се откаже, защото има два крака, които все още се движат. И нещо друго, заровено вътре в нея, което им заповядваше да се движат. Тя няма да се откаже, защото е жива. Жива и сама в бяла пустиня, не в земята на хората. Тя трябва да върви, защото е все още жива. Трябва да избяга.

Далеч пред нея се издигнаха дълги вихрушки сняг и удариха ниското небе. Над себе си видя лъскави, черни ивици и точки от ярък прах, които й примигнаха иззад облаците. Тя се приведе, прегърби — не искаше никой да я забележи.

Нещо я заболя в кръста, с всяка крачка гръбнакът й заскача нагоре. Нещо запулсира, заби и започна да се изкачва по гърба й. Тя сграбчи малката топка в жакета си. За това трябваше да внимава, нямаше право да я загуби. Трябва да пази нея — и краката си. Нищо друго нямаше значение.

Спря рязко, когато видя дърво — огромна светла ела-пирамида внезапно изникна от снега. Тя спря да диша с прегънати колене. Приклекна като животно и заслуша, зачака. Не чу нищо. Нищо не се раздвижи при близките клони. Продължи, без да знае колко бе чакала.

Не знаеше дали се движи напред. Може би тъпчеше на едно място, нагоре и надолу. Нищо не се променяше пред очите й в снежния безкрай. Ще се промени ли? Беше като мравка и пълзеше върху бяла, твърда, светеща, емайлирана маса. Разпери широко ръце и изведнъж почувства свобода край себе си. Изправи рамене и глава и се взря в небето. Помисли си, че лъчезарните късчета над нея може би са безгранични светове. Нямаше ли и за нея място там? Кой местеше краката й в нищожното място под тях в тази исполинска вселена? Кои са те и защо правеха това? Тя беше забравила. Трябваше да бяга.

Краката й вече не й принадлежаха. Незнайна сила ги движеше — колела и лостове, които се вдигаха и падаха, сгъваха се нагоре и надолу, с удари, отекващи чак до скалпа й. Помисли, че не е уморена и нищо не я боли, лека и свободна е. Почувства се добре и си каза, че може да върви така години. Сетне изведнъж остра болка я проряза в раменете и тя се олюля. Стори й се, че изминаха часове, докато застиналият й крак се вдигне влудяващо бавно и после се забие остро в снега. И поде отново, устремена напред, с ръце, притиснати до стомаха, сгушила се в малка топка, за да бъде по-лека на краката си.

Някъде там имаше граница и тя беше длъжна да я прекоси. В главата й се появи ресторант, който бе зърнала за миг в немски филм. На входа върху непрозрачно стъкло имаше надпис с обикновени, тънки букви от никел, нахални и невзрачни — „Кафе Диги-Даги“. В страната, от която бягаше, няма такива надписи. Няма паваж, бляскав като бална зала. Тя безсмислено започна да повтаря, без да се чува, подобно на молитва или заклинание и да крачи в ритъм: „Кафе Диги-Даги… Ка… фе… Ди… ги… Да… ги“.

Вече не трябваше да казва на краката си да вървят. Краката й сега тичаха! Животински инстинкт за оцеляване разтърси тялото й и тя сляпо побягна към спасението си.

Замръзналите устни шептяха: „Ти си добър войник, Кира Аргунова, добър войник…“

Вдигна глава и запълзя бавно напред. Спря, застина с очи в черната фигура, запълзя отново, спря, погледна.

 

 

Гражданинът Иван Иванов беше висок метър и осемдесет сантиметра. Устата му беше широка, носът — къс. Примигваше и се почесваше по врата, когато се учудваше на нещо. Той се роди в 1900 г. в тясно мазе на странична улица във Витебск. Беше деветото дете в семейството. На шест години започна работа като чирак при един обущар. Обущарят го биеше с кожените си тиранти и го хранеше с елдова каша. На десет години той сам изработи първите си обувки, гордо ги обу и пристъпи по улицата. Обувките, направени от нова кожа, заскърцаха по паважа.

Това беше първият ден, който гражданинът Иван Иванов запомни до края на живота си.

На петнадесет години той подмами дъщерята на съседа, собственик на бакалски магазин, на една поляна и я изнасили. Тя беше на дванадесет години, гърдите й бяха плоски като на момче и по време на изнасилването издаваше пронизителни писъци. Той я накара да обещае, че ще пази тайна. После й даде петнадесет копейки и половин килограм курабии. Това беше вторият ден, който гражданинът Иван Иванов запомни до края на живота си.

На шестнадесет години той направи първия си чифт военни ботуши за истински генерал. Лъсна ги старателно, като плюеше на пуловер, превърнат в парцал. Предаде ги лично на генерала, той го потупа по рамото и му даде рубла. Това беше третият ден, който гражданинът Иван Иванов запомни до края на живота си.

Край обущарницата се веселяха група весели младежи. Те ставаха в зори, работеха здраво, ризите им залепваха от пот на гърбовете. Вечер се забавляваха. На близката улица имаше увеселително заведение, където те пееха весели песни, прегърнати през рамо. До заведението имаше къща.

Там съсухрен, дребен човек свиреше на пиано в присъствието на руса жена в кимоно. Тя беше чужденка на име Гретхен и любимка на Иван. Това бяха нощи, които гражданинът Иван Иванов никога не забрави.

Той служи в Червената армия, край него избухваха гранати, а той залагаше на състезания с въшки с другарите си в окопа. Раниха го и Иван помисли, че ще умре. Втренчи се с празни очи в тавана, защото нищо друго не можеше да направи. Оздравя и се ожени за слугиня с кръгло лице и гърди, тъй като бяха направили белята. Кръстиха сина си Иван и той растеше рус и едър. Ходеха в неделя на църква, съпругата му готвеше лук с печено овнешко, ако имаше овнешко. Тя вдигаше полата си високо над плоските крака, стържеше белия под от чам в стаята им и искаше съпругът й да ходи веднъж месечно в обществената баня. Гражданинът Иван Иванов беше щастлив.

Изпратиха Иванов да служи като патрул на границата и съпругата му се върна в бащината си къща със сина им.

Гражданинът Иван Иванов не знаеше да чете и пише, но охраняваше границата на Съюза на съветските социалистически републики. Сега се разхождаше, без да бърза в снега с пушка на рамо, духаше ледените си пръсти и проклинаше студа. За него не беше трудно да слиза по хълма, но изкачването беше тежко. Изкатери се, задъхан и стенещ и застана на върха. Вятърът го захапа за носа и той погледна в пустошта — на километри наоколо нямаше жива душа.

Тогава гражданинът Иван Иванов забеляза нещо, което се движеше далеч пред него. Всъщност не беше сигурен, че се движи. Вгледа се в тъмнината, но вятърът вдигна купища сняг над полето и той помисли, че е сгрешил. Отново обаче му се стори, че нещо, което не е снежен прах, помръдна отпред. Сложи ръце на устата си и изрева:

— Кой е там?

Никой не отговори, полето остана неподвижно.

— Излизай, или ще стрелям — изрева пак той.

Никой не отговори. Той се поколеба и се почеса по врата. Втренчи се в далечната нощ. Сетне реши, че трябва да се погрижи за безопасността си, вдигна пушката до рамото си и натисна спусъка. Син пламък излетя в мрака и глухо отекна в далечината. Бялото, спокойно поле под хълма отново потъна в тишина.

Гражданинът Иван Иванов се почеса по врата и си каза, че трябва да слезе и да провери какво става долу. Но той беше далеч, снегът беше дълбок, вятърът — много студен. Махна с ръка, обърна се и измърмори: „Сигурно е заек“. И продължи обиколката.

 

 

Кира Аргунова лежеше замряла по корем, с ръце протегнати напред. Само кичур от косата й се изплъзна изпод белия шал. Очите й следяха черната фигура, която вървеше пред нея и после изчезна зад хълма. Лежа неподвижна дълго време с поглед в червеното петно, което бавно се разширяваше под нея.

В главата й се появи ясна, отчетлива мисъл, оформена с думи, които само тя чу:

„Аз съм ранена. Ето какво значи да си ранен от куршум. Не е толкова страшно“.

Изправи се на колене, свали ръкавиците и пъхна ръка в жакета, за да намери банкнотите над лявата си гръд. Искаше куршумът да не ги е пробил. Банкнотите бяха невредими. Малката дупка в жакета беше точно над тях. Но пръстите й напипаха нещо лепкаво и горещо.

Не я болеше много. Отстрани чувстваше слабо, едва доловимо парене, което я болеше по-малко от изтощените й крака. Опита се да стане, олюля се, запази равновесие. На жакета й се появи тъмно петно и космите едва се навлажниха с червена, топла течност. Кръвта не течеше обилно, тя почувства, че само няколко капки потекоха по кожата й.

Можеше да върви, затова реши да притиска ръката си върху раната, за да не кърви. Вече бе близо до границата. Там, отвъд, щяха да се погрижат за нея. Раната не е сериозна и тя ще се справи. Трябва да продължи.

Залитна напред и се запита дали е заради слабостта в коленете. Прошепна си през посиняващите устни: „Да, ти си ранена и доста немощна, но това е нормално. Не се тревожи!“

Закрачи несигурно, с приведени напред рамене и ръка, притисната отстрани. Спъваше се, коленете й трепереха и се удряха, като че ли беше пияна. Видя, че от ръба на дантелената рокля бавно започнаха да падат капки. Капките спряха и тя се усмихна.

Не чувстваше болка. Съзнанието й яростно се концентрира върху една воля и в два крака, които бързо отслабваха. Тя трябваше да продължи. Трябваше да избяга!

Зашепна си, сякаш гласът й бе животворна течност, която й дава сили: „Ти си добър войник, Кира Аргунова и сега е време да го докажеш… сега… само едно усилие… последно усилие… не е толкова лошо… ти можеш… върви… само върви… моля те… трябва да избягаш… да избягаш… да избягаш…“

Опипа топката с банкноти в жакета. Трябваше да я пази и да помни това, тъй като вече не виждаше ясно.

Главата й се наведе, тя притвори очи и през дългите си мигли се загледа в краката, които не трябваше да спират.

Изведнъж отвори широко очи, защото видя, че беше паднала на снега. Вдигна с почуда глава, защото не помнеше как е паднала. Рече си, че сигурно е припаднала и се запита какво ли значи да припаднеш, защото и това не си спомняше.

Изминаха дълги минути, докато се изправи. Видя, че на мястото, където бе паднала, има кърваво петно. Сигурно беше лежала там доста време. Олюля се, спря, една мисъл се появи в потъмняващите й очи. Върна се и с крака си покри със сняг червеното петно.

Продължи да върви, като се питаше защо времето изведнъж стана толкова горещо, че едва диша. И защо снегът не се топи? И какво ще стане, ако се стопи? Може би трябва да плува? Тя плува добре и това е по-добре, отколкото да ходи, така краката й ще починат.

Продължи да се люшка и да върви напред. Не знаеше дали върви в правилната посока. Беше забравила, че трябва да следва посока. Помнеше само, че трябва да върви.

Не забеляза, че хълмът свършва рязко в края на дефилето и рухна надолу в кълбо от крака, ръце и сняг. Там успя да раздвижи едната си ръка, с която изчисти лицето си, устните и замръзналите мигли от мокрия сняг. Лежеше свита на топка в пряспа на дъното на дълбоко дере. Този път й се стори, че изминаха часове, години, докато се изправи. Първо придърпа ръката към тялото си, после се опря на длани и лакти, извърна краката си и ги протегна, надигна се на колене, облегната на треперещата си ръка. Сетне пое въздух, който я проряза като с нож отвътре, надигна се, подпряна на другата ръка, откъсна я от снега и задъхана стана права.

Пристъпи няколко крачки, но не успя да се изкачи от тази страна на дерето. Падна, запълзя на колене по отсрещната стръмнина и заби горящото си лице в снега, за да го охлади. Отново се изправи, но вече на върха на хълма. Беше загубила ръкавиците си. Почувства нещо на устните си, обърса ги и видя, че пръстите й са покрити с розова пяна. Стана й горещо. Свали белия шал и го хвърли в дупката зад себе си. Задуха вятър, който я охлади приятно и развя косата й. Продължи да върви и изложи лицето си на вятъра. Стана й много горещо и тя задиша с усилие. Свали кожения жакет и го захвърли, без да гледа. В небето над нея облаците се понесоха в потоци от синьо, сиво и тъмнозелено. Над снега се открои и се издигна бледозелена прозрачна ивица.

Тя се хвърли напред, после се олюля, отметна косите си от очите, отново се люшна и закрачи — трепереща, залитаща, пияна фигура в дълга сватбена рокля от дантела, бяла като снега край нея.

Шлейфът се скъса от кръста й и се свлече, краката й се препънаха в дългата дантела. Политна сляпо, вятърът развя косите й, ръцете й полетяха във въздуха, сякаш също понесени от течението. Дръпна се назад, гърдите й изпъкнаха под дантелата и под лявата й гръд бавно потече червена струйка. Дълги тъмни петна се появиха на шлейфа и изящните копринени цветя почервеняха.

Изведнъж напуканите й устни, запечатани със засъхнала пяна се отвориха и тя тихо изрече едно име, молба, отправена някъде, отвъд границата, като милувка. Гласът й беше нежен, радостен: „Лео!“

Повтори името, високо, по-високо, без отчаяние, сякаш този звук единствен в света й даваше живот: „Лео! Лео! Лео!“

Тя го викаше, но само този Лео, който той би могъл да бъде, щеше да бъде, ако живееше там, където тя отиваше — отвъд границата. Той я чакаше там и тя отиваше при него. Трябваше да върви. Там, в света отвъд границата, я очакваше живот, на който тя беше вярна през всеки неин жив час. Този живот беше единственото й знаме, което тя никога не наведе. Знаме, което издигаше високо, защото животът не може да бъде предаден. И сега тя нямаше да го предаде и да спре, защото иска да служи на живота, като върви напред. Още малко напред.

Тогава тя чу песен, толкова тиха, че не приличаше на човешки звук. Песен като последен боен марш. Това не беше погребална мелодия, нито химн или молитва. Беше песен от стара оперета — „Песента на счупената чаша“. Тихите ноти потрепнаха несигурно, избухнаха и литнаха бързи като вълни, като остър звън на чаши. Малките ноти подскочиха, пръснаха се и се засмяха, заляха се в пълна, завършена и безпричинна човешка радост.

Тя не знаеше дали пее. Навярно само тя чуваше музиката. А тази музика беше обещанието за нов живот, което тя получи в началото на нейния. Някогашното обещание сега трябваше да бъде изпълнено. Никой не можеше да й го отнеме, затова тя трябваше да върви.

И тя продължи напред — крехко момиче в красива, средновековна рокля на жрица с червени петна по бялата дантела.

 

 

Призори тя падна на един склон. Не стана, защото знаеше, че няма да може. Долу, пред очите й, безкрайна снежна долина се простираше към изгрева. Слънцето още не беше изгряло. Розова пелена, бледа и млада, току-що родена от цветовете, се издигна над снега, засвети и затрептя, понесе се в синьо тържество от лъчи. Лъчите засияха под искрящ, прозрачен воал, приличен на далечно, бистро, лятно езеро, в което слънцето се е удавило. Снегът потрепна и безмълвно блесна при изригването на потоците от огън. Дълги сенки в предусещане за светлина, пълни с тежко, синьо сияние, готови да избухнат в танцуващи пламъци, покриха всичко.

Самотно дърво, без листа, се открои в долината. По голите прави клони нямаше сняг. Дървото се извиваше нагоре, напрегнато с живота на идващата пролет. Тънките черни клони-ръце се протягаха към зората, изгряваща над безграничната земя, където имаше толкова много възможности.

Кира лежеше на склона и гледаше към небето. Едната й ръка, бяла и неподвижна, почиваше на ръба, и малки, червени капки се стичаха бавно в снега.

Тя се усмихна и разбра, че умира. Но смъртта вече нямаше значение — тя знаеше нещо, което никога не беше изричано с човешки думи. Знаеше го и днес. Тя го очакваше и го почувства, то беше живо и живееше в нея.

Животът го имаше само защото тя знаеше, че той съществува и сега той пееше в Кира, като химн без звуци, дълбоко в дупчицата, от която в снега изтичаха червените капки, дори по-дълбоко от кръвта. Миг или вечност — имаше ли значение? Животът, непобеден, продължаваше да живее.

И тя се усмихна за последен път, тъй като беше изживяла всичко това.