Айн Ранд
Ние, живите (3)

II

Миризмата на карбол беше по-силна от всичко друго. Гарите се дезинфекцираха от властите срещу болести, които нахлуваха в града с всеки влак. Миризмата, като че ли излизаща от болница, висеше във въздуха като тежко и мрачно предупреждение.

Вратите на гарата бяха отворени към площад „Знаменски“. Табела на един стълб известяваше новото име: „Площад на въстанието“. Огромна сива статуя на Александър III гледаше към сивия гаров хотел на фона на сивото небе. Не валеше силно, само няколко капки падаха на интервали, бавно и монотонно. Небето сякаш бе протекло, защото се нуждае от ремонт, като изгнилата дървена настилка. Капките падаха подобно на сребърни искри в черните локви. Вдигнатите черни покриви на конските таксита, които приличаха на лачена кожа, се извиваха и трептяха. Колелата им глухо шляпаха в калта, като шум от преживящи животни. Мъртвите очи на изоставени магазини гледаха безмълвно площада от старите здания. В прашните им витрини висяха паяжини и избелели вестници, необезпокоявани от пет години.

Но на един магазин имаше надпис: „Продоволствен център“. Пред магазина се виеше опашка, продължаваща до ъгъла. Дълга редица от обувки, подути от дъжда, червени, измръзнали ръце и вдигнати яки, които пропускаха дъждовните капки по гърбовете, защото главите бяха наведени.

— Е, върнахме се — каза Александър Дмитриевич.

— Чудесно е, нали! — отговори Кира.

— Кал, както винаги — обади се Лидия.

— Трябва да вземем такси. Какъв разход! — възкликна Галина Петровна.

Натъпкаха се в едно такси. Кира седна върху денковете. Конете се хвърлиха напред, изхвърлиха порой от кал в краката й, отправиха се към „Невски проспект“.

Дългият, широк булевард се разпростря пред тях, прав, като че ли беше гръбнак на града. В далечината стройното, златно острие на Адмиралтейството проблясваше смътно в сивата мъгла, подобна на огромна ръка, протегната в тържествен поздрав.

Петроград беше видял пет години на революция. През четири от тях в града беше затворена всяка артерия и всеки магазин — в резултат на национализацията големите прозорци се покриха с прах и паяжини. През последната година се появиха сапуни и четки, прясна боя и нови собственици. В държавата като „временен компромис“ беше въведена Нова икономическа политика. Плахо се появиха малки частни магазини.

След продължителен сън „Невски проспект“ отвори очи. Очите не бяха свикнали със светлината, отвориха се бързо и широко — невярващи и уплашени. Наоколо имаше нови табели и надписи с крещящи, неравни букви. Със златни букви по прозорците на новите собственици бяха изписани забравени имена, а дупки от куршуми и пукнатини от слънцето все още украсяваха стъклените витрини. Имаше магазини без табели и табели без магазини. Но сред витрините и затворените врати, тухлите, дъските и напуканата мазилка, градът надяна блестяща, цветна мантия, като че направена от разноцветни кръпки. Имаше плакати с червени ризи, жълта пшеница и червени знамена, сини колела и червени забрадки, сиви трактори и червени комини. Те изглеждаха прозрачни под дъжда, отдолу се показваха пластове стари обяви и всичко нарастваше, безконтролно и необезпокоявано, като ярка градска плесен.

На един ъгъл възрастна жена покорно протягаше поднос с домашен кекс, а край нея, без да спират, препускаха крака. Някой изкрещя: „“Правда!" „Червена звезда!“ Последни новини, граждани!" Друг извика: „Захарин, граждани!“, трети се провикна: „Евтини камъчета за запалки, граждани!“ Долу имаше кал и шлюпки от семки, горе — нашарени червени знамена, развяващи се от всяка къща, от които капеха малки розови капки.

— Надявам се, че сестра ми Маруся ще се радва да ни види — каза Галина Петровна.

— Питам се какво ли е станало с Дунаеви през последните години — отвърна Лидия.

— Аз се питам какво ли е останало от богатството им, ако изобщо е останало — заяви Галина Петровна. — Бедната Маруся! Съмнявам се, че имат нещо повече от нас.

— И ако имат, какво значение има това сега, Галина? — въздъхна Александър Дмитриевич.

— Никакво, надявам се — отговори Галина.

— Ние не сме бедните роднини — каза гордо Лидия и вдигна малко полата си, за да покаже на минувачите високите си масленозелени ботушки.

Кира не ги слушаше, тя гледаше улицата. Таксито спря при зданието, където преди четири години бяха видели за последен път Дунаеви във великолепния им апартамент. Сега половината от тежката входна врата беше от голямо, квадратно стъкло, другата — от набързо заковани, небоядисани дъски.

В просторното преддверие преди имаше мек килим и ръчно украсена камина, спомни си Галина Петровна. Килимът беше изчезнал, камината бе все още там, но по белите коремчета на мраморните купидони бяха изписани думи с молив, а в огледалото имаше дълги, диагонални пукнатини.

Сънлив портиер подаде глава от малката будка под стълбите и я прибра равнодушно.

Те пренесоха вързопите по стълбите и спряха пред ватирана врата. Черната памучна изтривалка беше разкъсана, наоколо се въргаляха сиви парчета от мръсна тъкан.

— Дали е още тук чудесният им иконом? — прошепна Лидия.

Галина Петровна натисна звънеца.

Отвътре се чуха стъпки. Ключът се завъртя. Внимателна ръка отвори вратата, защитена от верига. През тесния отвор те видяха лице на стара жена, обрамчено от сиви коси, корем, покрит от нечист пешкир вместо престилка и един крак, обут в мъжки пантоф. Жената ги погледна безмълвно, с враждебно любопитство, без да отваря повече вратата.

— Мария Петровна тук ли е? — запита Галина Петровна с леко неестествен глас.

— Кой иска да знае? — отговори беззъбата уста.

— Аз съм сестра й, Галина Петровна Аргунова.

Жената не каза нищо, извърна се и извика в къщата: „Мария Петровна! Тук някаква твърди, че ти е сестра!“

Вместо отговор се чу кашлица, после провлечени стъпки. Бледо лице се появи зад рамото на старата жена, устатата нададе вик: „Боже Господи!“

Вратата широко се отвори. Две тънки ръце сграбчиха Галина Петровна, притиснаха я с всичка сила до треперещите гърди.

— Галина, мила, това си ти!

— Маруся! — устните на Галина Петровна потънаха в пудрата на отпусната буза, носът й — в рядка суха коса, напръскана с парфюм с мирис на ванилия.

Мария Петровна беше считана за хубавицата на семейството. Деликатна, разглезена любимка, чийто съпруг я носеше на ръце в снега през зимата до каляската. Сега тя изглеждаше по-стара от Галина Петровна. Кожата й бе с цвят на замърсен лен, устните не бяха достатъчно червени, за сметка на зачервените клепачи.

Зад нея вратата се отвори с трясък и нещо влетя в антрето. Нещо високо, напрегнато, буря от коси и очи като автомобилни фарове. Галина Петровна разпозна Ирина, нейната племенница, младо, осемнадесетгодишно момиче, с очи на двадесет и осем годишна и смях на осемгодишна. До нея бавно се появи Ася, малката й сестра, и се взря, без да каже дума, в новодошлите. Ася беше на осем години, имаше нужда от подстригване и една жартиера.

Галина Петровна разцелува момичетата и се повдигна на пръсти, за да залепи целувка на бузата на зет си, Василий Иванович, като се опитваше да не го гледа. Гъстата му коса бе побеляла, високото му силно тяло — прегърбено. Галина Петровна би се разтревожила по-малко, ако бе видяла Адмиралтейството да се накланя.

Василий Иванович не беше многословен. Каза само:

— Това ли е моята малка приятелка Кира?

Хлътналите му очи приличаха на камината, където последните горящи въглища се съпротивляваха, преди неизбежно и бавно да се превърнат в пепел. Той добави:

— Съжалявам, Виктор не е вкъщи, в института е. Момчето работи много. — Името на сина му подейства като силен вятър и съживи духовете за миг.

Преди революцията Василий Иванович Дунаев притежаваше доходен бизнес с кожи. Започна като ловец в Сибир с пушка, чифт ботуши и две ръце, които можеха да вдигнат бивол. На бедрото си имаше белег от зъби на мечка. Веднъж го намериха зарит в снега, където бе престоял два дни. Ръцете му стискаха най-разкошната сребърна лисица, която бяха виждали уплашените сибирски селяни. Роднините му не чуха нищо за него в продължение на десет години. Когато се върна в Санкт Петербург, отвори магазин, в който роднините му не можеха да си позволят дори дръжките на вратите. После Василий Иванович купи сребърни подкови за трите коня, с които препускаше с каляската си по „Невски Проспект“.

Ръцете му осигуриха хермелините, разхождащи се по мраморните стълбища в кралските дворци, както и зибелиновите кожи, които обгръщаха много рамене, бели като мрамор. Всеки косъм на всяка кожа, минала през ръцете му, бяха заплатени от мускулите му и от дългите часове в ледените сибирски нощи.

Василий Иванович беше на 60 години, с гръб, изпънат и прав като пушката му, и дух, силен като гърба му.

В гостната на сестра си Галина Петровна поднесе към устата си димяща лъжица с каша от просо и погледна крадешком Василий Иванович. Боеше се да го разглежда открито, но вече бе видяла леко прегърбените рамене. Запита се дали и духът му е пречупен.

Тя бе забелязала промените в трапезарията. Лъжицата в ръката й не беше от сребърния сервиз с монограм, а от тежък калай, който придаваше метален вкус на кашата. Спомни си за кристалните и сребърните подноси за плодове в бюфета. Сега го украсяваше само една самотна кана от украинска керамика. Големи ръждиви пирони на стените показваха къде някога е имало картини.

До масата Мария Петровна говореше нервно, бързо — странна карикатура на капризния й маниер, с който някога неизменно очароваше всеки салон. Думите й звучаха необичайно за Галина Петровна, защото й напомняха за годините, през които бяха разделени и за случилото се оттогава.

— Купоните са само за служителите на съветската власт. И за ученици и студенти. Ние имаме само два купона. Само два за цялото семейство. Не е лесно. Виктор има студентска карта от Института, а Ирина — от Художествената академия. За Василий…

Тя рязко спря, сякаш бързите й думи бяха отишли твърде далеч. Погледна бегло съпруга си, присви очи. Василий Иванович се взираше безмълвно в чинията си.

Мария Петровна красноречиво размаха ръце:

— Времената са тежки. Господи, смили се над нас в тези тежки времена! Галина, помниш ли Лили Савинская, която не носеше други бижута, освен бисери? Мъртва е. Почина през 1919 г., нямали храна дни наред. Съпругът й видял на улицата кон, умрял от глад. Тълпа от хора се биели за коня, разкъсали го на парчета и той успял да вземе едно. Донесъл го вкъщи, сготвили го и го изяли. Предполагам, че конят не е умрял само от глад, защото всички легнали тежко болни. Лекарите спасиха съпруга й, но Лили Савинская почина. Той загуби всичко през 1918 г., разбира се. Бизнесът му със захар беше национализиран в същия ден с нашия магазин за кожи…

Тя отново спря рязко, клепачите й потрепнаха, погледна към Василий Иванович. Той отново запази мълчание.

— Искам още — обади се нацупено малката Ася и протегна чинията си за втора порция каша от просо.

— Кира, яде ли пресни плодове в Крим? — извика бодро през масата Ирина. Гласът й беше ясен и висок, сякаш искаше да заличи всичко, казано досега.

— Да, малко — отговори равнодушно Кира.

— Сънувам, копнея, умирам за грозде. Не обичаш ли грозде?

— Не обръщам внимание на храната — рече Кира.

— Естествено, съпругът на Лили Савинская сега работи — бързо продължи Мария Петровна. — Той е чиновник в съветско учреждение. Някои хора в крайна сметка намират работа…

Тя открито погледна Василий Иванович, но той не каза нищо.

— Как е нашата стара къща? — запита плахо Галина Петровна.

— Вашата? На „Каменостровски“? Изобщо не си мечтай за нея. Там сега живее майстор на табели. Истински пролетарий. Бог знае къде ще си намерите апартамент, Галина. Хората сега са натъпкани като кучета.

— Знаете ли какво стана с моята фабрика? — попита колебливо Александър Дмитриевич. — Какво се случи с моята фабрика?

— Затвориха я — каза изведнъж, отсечено, Василий Иванович. — Не знаеха как да я използват. Затвориха я, като всичко друго.

Мария Петровна се изкашля:

— Голям проблем е това за вас, Галина! Момичетата ходят ли на училище? Иначе как ще получите купони за храна?

— Но аз мислех, че сега благодарение на НЕП всички имате частни магазини.

— Разбира се, има НЕП, Нова икономическа политика, сега позволяват частните магазини, но откъде ще намериш пари, за да купиш магазин? Цените там са десет пъти по-високи от кооперативните магазини с купони. Още не съм била в частен магазин, не можем да си позволим, никой не може. Дори на театър не можем да отидем. Виктор веднъж ме заведе на едно представление. Но Василий, той не иска да стъпи в театър.

— Защо?

Василий Иванович вдигна глава, погледна строго и заяви тържествено:

— Когато страната ни е в агония, нямаме право да търсим лекомислени забавления. Аз скърбя за моята страна.

— Лидия — отново се обади весело Ирина, — още ли не си се влюбила?

— Не отговарям на неприлични въпроси — отговори Лидия.

— Ще ти кажа нещо, Галина — забързано рече Мария Петровна, изкашля се, задави се и продължи:

— Най-доброто нещо, което можете да направите, е Александър да си намери работа.

Галина Петровна се изправи в стола си, като че ли някой й удари шамар:

— Да работи за съветската власт?

— Е…, всяка работа е за съветската власт.

— Докато съм жив, няма да работя за тях — обяви с неочаквана решителност Александър Дмитриевич.

Василий Иванович пусна лъжицата си, която издрънча в чинията. Безмълвно, тържествено протегна големия си юмрук през масата, стисна ръката на Александър Дмитриевич и хвърли мрачен поглед към съпругата си. Тя се сви, преглътна просената каша и се изкашля:

— Нищо не казвам за теб, Василий — възрази плахо Мария Петровна. — Знам, че никога няма да се съгласиш… но нали знаеш, съветските служители понякога получават купони за хляб, мас, захар.

— Когато започна работа за съветската власт, ти ще бъдеш вдовица, Маруся.

— Нищо не казвам, Василий, само…

— Не се тревожи, ще се справим, както досега. Има още много неща за продаване.

Галина Петровна погледна към пироните на стената, после сведе очи към ръцете на сестра си. Известните ръце, рисувани от художници, за които беше написана поема със заглавие „Шампанско и ръцете на Мария“. Те бяха морави от студ, подути и напукани. Мария Петровна някога знаеше стойността на ръцете си. Научила се бе да ги показва постоянно, да ги ползва с изящната грация на балерина. Това бе навик, който все още не бе загубила. Но Галина Петровна пожела сестра й да се раздели и с това, защото мекото пърхане на тези ръце беше последният спомен за миналото.

Василий Иванович внезапно стана разговорлив. Никога не изразяваше открито чувствата си. Но сега нещо го развълнува и той заговори без колебание.

— Всичко това е временно. Много лесно губите вярата си. Това е проблемът на нашата безгръбначна, плачлива, безсилна, ломотеща, прекалено широко скроена, лигава интелигенция! Затова сега сме в такова положение. Няма вяра. Няма воля. Има слабост, вместо сила. Докога мислите, че това ще продължи? Считате ли, че Русия е мъртва и Европа сляпа? Наблюдавайте Европа, тя още не е казала последната си дума. Скоро ще дойде денят, когато тези кървави убийци, тези вонящи негодници, тази комунистическа смрад…

Звънецът на входната врата иззвъня.

Старата слугиня повлече крака към входа. Разнесоха се мъжки стъпки, решителни, енергични, отекващи. Силна ръка отвори със замах вратата на гостната.

Виктор Дунаев приличаше на тенор в италианска Гран опера. Това не беше професията му. Но той имаше широки рамене, горящи черни очи, вълниста, непокорна черна коса и ослепителна усмивка. Спря на прага, погледна Кира. Тя се раздвижи в стола, той се взря в краката й.

— Това е малката Кира, нали? — чу се за първи път гръмкият му, отчетлив глас.

— Беше малката Кира — рече тя.

— Каква изненада! Каква приятна изненада! Леля Галина, младееща повече от всякога. — Той целуна ръка на леля си. — И моята очарователна братовчедка Лидия. Тъмната му коса докосна китката на Лидия. — Извинявам се, че закъснях, имаше събрание в Института. Аз съм член на студентския съвет… извинявай, татко. Баща ми не одобрява никакви избори.

— Понякога дори и изборите имат смисъл — каза Василий Иванович, без да крие бащинската си гордост. Строгите му очи изведнъж станаха топли и беззащитни.

Виктор завъртя един стол и седна до Кира:

— Е, чичо Александър, избрал си изключително интересно време, за да се върнеш в Петроград — разкри ред ослепително бели зъби той. — Трудно време, несъмнено, жестоко време. Но крайно интересно, като всички природни катаклизми.

Галина Петровна се усмихна с възхищение:

— Какво учиш, Виктор?

— Уча в Техническия институт за електроинженер. Най-голямото бъдеще е електричеството. Бъдещето на Русия… но татко не е съгласен… Ирина, някога решиш ли косата си? Какви са плановете ви, чичо?

— Ще отворя магазин — съобщи тържествено и гордо Александър Дмитриевич.

— Но за това ще ти трябват финансови средства, чичо.

— Успяхме да спестим малко на юг.

— Боже Господи! — извика Мария Петровна. — По-бързо харчете парите! При скоростта, с която се обезценяват, един хляб струваше 60 хиляди рубли миналата седмица, а сега е 75 хиляди!

— Новите предприятия имат голямо бъдеще в новата епоха, чичо.

— Докато държавата не ги смачка — мрачно добави Василий Иванович.

— Не се тревожи, татко. Дните на конфискациите отминаха. Съветското правителство очерта най-прогресивната политика.

— Очерта я с кръв — вметна Василий Иванович.

— Виктор, на юг носят смешни дрехи — бързо каза Ирина. — Видя ли дървените сандали на Кира?

— Добре, добре. Ирина е като Организацията на нациите, винаги се опитва да въдвори мир. С удоволствие бих видял тези сандали.

Кира вдигна крака си с безразличие. Късата й пола разкри бедрото й. Тя не забеляза това, за разлика от Виктор и Лидия.

— На твоята възраст Кира, е време да носиш по-дълга пола — заяви натъртено Лидия.

— Ако имам плат. Не обръщам внимание на дрехите си — равнодушно отвърна Кира.

— Глупости, Лидия, скъпа — обяви решително Виктор. — Късите поли са върхът на женската елегантност, а женската елегантност е върхът на изкуството.

Същата вечер, преди да си легнат, всички се събраха в гостната. Мария Петровна с мъка постави три цепеници в камината и огънят се разпали. Пламъчета заиграха по стъклената бездна от мрак отвъд високите, голи прозорци. Искри затанцуваха по гладките ръбове на мебелите с дърворезба, без да осветяват разкъсаната, богата тапицерия. Златни ивици проблеснаха в тежката рамка на единствената картина в стаята. Картината изобразяваше Мария Петровна двадесет години по-млада, с деликатна ръка, положена на мраморното рамо. Ръката държеше стария плетен шал, който сега тя стискаше конвулсивно, докато раменете й трепереха от кашлица.

Дървата бяха влажни. Капризно синьо пламъче просъска немощно, замря и се съживи сред искри от лютив дим.

Кира седна в дълбоката, копринена бяла меча кожа до камината. Ръката й нежно погали огромната яростна глава на звяра. Това бе любимото й място от детството. Когато идваше на гости при чичо си, винаги искаше да й разказва как е убил мечката. Смееше се щастливо на заплахата му, че мечката ще се съживи и ще захапе непослушните малки момичета.

— Е, сега сте вече в Петроград — каза Мария Петровна и ръцете й потрепериха в пламъците на камината.

— Да, вече сме тук — отвърна Галина Петровна.

— Света Богородице, толкова е трудно да мислиш за бъдещето! — въздъхна Мария Петровна.

— Да, така е — съгласи се сестра й.

— Какви са плановете ви за момичетата? Лидия, скъпа, ти си вече млада дама, нали? Сърцето ти още ли е свободно?

Лидия се усмихна криво.

Мария Петровна отново въздъхна:

— Мъжете са толкова странни днес. Не мислят за брак. А момичетата? Бях бременна с Виктор, когато бях на годините на Ирина. Но тя не мисли за дом и семейство. Иска само Художествената академия. Галина, помниш ли как тя ми съсипа мебелите с дяволските си рисунки, след като проходи?

— Нямам намерение да уча — обяви Лидия. — Жените нямат нужда от прекалено много образование.

— А Кира?

— Колко интересно, малката Кира вече е в гимназиална възраст — намеси се Виктор. — Кира, преди всичко ти трябва трудова книжка, тъй като си вече над 16 години, това е новият паспорт. После…

— Според мен професията е необходима днес — убедено каза Мария Петровна. — Защо не изпратите Кира да учи медицина? Лекарките получават много купони за храна!

— Кира лекарка? — каза презрително Галина Петровна. — Това егоистче се ужасява от наранявания. Тя няма да помогне и на болно пиле.

— Моето мнение е… — започна Виктор.

Телефонът иззвъня в съседната стая. Ирина изтича и се върна с многозначително намигване:

— Виктор, за теб е. Вава е на телефона.

Той колебливо се надигна. През вратата, отворена от течението, се чу:

„… знам, че обещах да дойда тази вечер. Но имах неочакван изпит в Института. Трябва да уча всяка минута, всяка вечер… не разбира се, няма друга… знаеш, че те обичам скъпа…“

Виктор се върна при камината и се настани удобно на мечата кожа до Кира.

— Очарователна братовчедке, моето мнение е, че най-перспективната кариера за една жена не е в училището, а в някое съветско учреждение.

— Виктор, сериозно ли говориш? — запита Василий Иванович.

— В наше време човек трябва да е практичен — бавно рече Виктор.

— Студентските купони не са достатъчни за едно семейство, би трябвало да го знаеш.

— Дават и обувки, и безплатна карта за трамвая — добави Мария Петровна.

— По дяволите! Не можеш да направиш състезателен жребец от товарен кон! — извика Василий Иванович.

— Кира, не се ли интересуваш от този разговор? — каза Ирина.

— Интересувам се, но мисля, че е излишен — отвърна спокойно Кира. — Ще уча в Техническия институт.

— Кира!

Разнесоха се седем възклицания, пълни с изумление, и с едно име.

— С дъщеря като тази, дори майка й не знае нищо! — изрече Галина Петровна.

— Кога реши това? — задъха се Лидия.

— Преди около осем години.

— Кира! Какво си намислила? — удиви се Мария Петровна.

— Ще стана инженер.

— Честно казано, не считам, че инженерството е професия за жени — с раздразнение каза Виктор.

— Кира, ти никога не си обичала комунистите, а избираш една от любимите им професии — жена-инженер — плахо възрази Александър Дмитриевич.

— Ще строиш за червените, така ли? — запита Виктор.

— Ще строя, защото искам да строя.

— Но, Кира, това значи мръсотия, железа, ръжда, керосинови лампи и мръсни потни мъже, без жени наоколо за подкрепа — погледна я с недоумение Лидия.

— Точно това ми харесва.

— Такава професия изобщо не е подходяща за жена — заяви Галина Петровна.

— Това е единствената професия, заради която не трябва да се уча да лъжа. Стоманата си е стомана. Почти всички науки са подчинени на нечии намерения и желания и са основани на лъжите на хората.

— На теб ти липсват духовните неща — каза Лидия.

— Честно казано, поведението ти е малко антисоциално, Кира — поде отново Виктор. — Избираш професия само защото ти си я харесваш, без да се интересуваш от това, че би била много по-полезна на обществото с някоя женска професия. Всички ние имаме дълг към обществото.

— Ти на кого точно си длъжен, Виктор?

— Длъжен съм на обществото.

— Какво е общество?

— Мисля, че това е детински въпрос.

— Не разбирам на кого съм длъжна — рече твърдо Кира с блеснали, разширени очи. — На съседа ви? На милиционера на ъгъла или на продавача в кооперативния магазин? Или на стареца от опашката, третият до сергията, със стара кошница и женска шапка?

— Обществото, Кира, е една огромна цялост.

— Прибави редица нули и резултатът пак ще бъде нула.

— Дете, но какво правиш ти в Съветска Русия? — обади се Василий Иванович.

— Точно това се питам и аз — отвърна Кира.

— Нека да иде в Института, както иска — каза чичо й.

— Не можем да я спрем — съгласи се с горчивина Галина Петровна. С нея не може да се спори.

— Тя винаги побеждава — добави с неприязън Лидия. — Не знам как го прави.

Кира се обърна към камината, за да разпали огъня. За миг проблясващите огнени езици изтръгнаха лицето й от тъмнината и тя заприлича на ковач, наведен над наковалнята си.

— Боя се за бъдещето ти, Кира — каза Виктор. — Време е да навлезеш в живота, но няма да стигнеш далече с тези твои идеи.

— Това зависи от посоката, която ще избера — долетя отговор.