Айн Ранд
Ние, живите (28)

XII

Началникът на икономическия отдел на ГПУ извика Андрей Таганов в кабинета си. Кабинетът беше част от централата на ГПУ, в която рядко се допускаха служители и никога посетители. Хората, които влизаха в зданието, говореха тихо, почтително и винаги бяха неспокойни.

Началникът седеше зад бюрото си. Беше облечен във военна униформа, тесни бричове с пистолет на кръста и високи ботуши. Косата му бе високо подстригана, лицето без видима възраст беше гладко избръснато. Усмихна се и разкри малките си зъби с много широки кафяви венци. Усмивката му беше безрадостна, безсмислена, само разтягане на мускулите на бузите и показване на венците.

Той каза:

— Другарю Таганов, разбрах, че извършвате самостоятелно разследване, което е в правомощията на икономическия отдел.

— Да, така е.

— Кой ви даде право?

— Партийната ми книжка.

Началникът отново се усмихна, показа венците си и попита:

— Защо започнахте разследването?

— Започнах го въз основа на уличаващо доказателство.

— Срещу член на партията?

— Да.

— Защо не предоставихте на нас доказателството?

— Искам да докладвам за случая, когато го приключа окончателно.

— Приключихте ли го?

— Да.

— Възнамерявате ли да докладвате на директора на вашия отдел?

— Да.

Другият се усмихна:

— Предлагам ви да забравите за този случай.

— Ако това е заповед, напомням ви, че вие не сте ми началник. Ако е съвет, не го приемам.

Началникът замълча, сетне добави:

— Безукорната дисциплина и безпрекословната вярност са похвални качества. Но, както другарят Ленин е казал, комунистите трябва да се приспособяват към действителността. Помислихте ли върху последствията от това, което ще разгласите?

— Да.

— Считате ли, че е целесъобразно точно сега да предизвикате обществен скандал с член на партията?

— За това би трябвало да е мислил въпросният партиен член.

— Знаете ли, че се интересувам от този човек?

— Да.

— Това ще промени ли намеренията ви?

— Не.

— Считате ли, че мога да ви бъда от полза за каквото и да било?

— Не съм мислил.

— Не считате ли, че трябва да помислите?

— Не.

— От кога сте на този пост?

— Две години и три месеца.

— С една и съща заплата?

— Да.

— Искате ли повишение?

— Не.

— Вярвате ли, че партийните другари трябва взаимно да се подкрепят и да си сътрудничат?

— Това не трябва да вреди на партията.

— Вие сте посветен на партията?

— Да.

— За вас партията е над всичко друго?

— Да.

— Колко пъти сте бил проверяван от партийната комисия по чистките?

— Три пъти.

— Знаете ли, че предстои нова чистка?

— Да.

— И ще докладвате на прекия си ръководител за случая, който разследвате?

— Да.

— Кога?

— Днес, в четири часа следобед.

Началникът погледна часовника си:

— Тоест след час и половина. Много добре.

— Това ли е всичко?

— Да, другарю Таганов.

 

 

След няколко дни прекият ръководител на Андрей го извика в кабинета си. Той беше висок, слаб човек с остра брадичка и златно пенсне на тънкия си, дълъг нос. Облечен беше в скъп жълтеникавокафяв костюм, като на чуждестранен турист. Ръцете му бяха издължени, възлести, подобни на скелет. Ръководителят имаше вид на неуспял университетски професор.

— Седнете — каза той и затвори вратата. — Поздравления, другарю Таганов. Андрей наклони глава.

— Вие свършихте ценна работа и направихте голяма услуга на партията, като избрахте най-подходящото време. Дадохте в ръцете ни случай, от който имаме най-голяма необходимост. В днешното трудно икономическо положение и опасните насоки на общественото мнение, правителството трябва да покаже на хората кой точно е отговорен за страданието им, да им покаже по начин, който трябва да бъде запомнен. Предателската контрареволюционна дейност на черноборсаджиите, които лишават трудещите се от трудно спечелените купони, трябва да бъде изцяло изложена на работническото отмъщение. Трябва да припомним на работниците, че класовите им врагове заговорничат денонощно против единственото пролетарско правителство в света. На трудещите се трябва да заявим, че те трябва да изтърпят сегашните временни трудности и да окажат пълна подкрепа на властите, които се борят за интересите им и се сблъскват с огромни проблеми, както показва случая, над който работите. Накратко — разговаряхме с редактора на „Правда“ тази сутрин във връзка с кампанията, която започваме. Ще използваме този конкретен случай като пример. Всеки вестник, организация, всяка обществена трибуна трябва да бъде мобилизирана. Процесът срещу гражданина Коваленски ще бъде огласен във всички села на СССР.

— Чий процес?

— Процесът против гражданина Коваленски. Всъщност онази бележка на Павел Серов, която приложихте към доклада си, е в един екземпляр, нали?

— Да.

— Кой е чел бележката, освен вас?

— Никой.

Ръководителят скръсти дългите си, тънки ръце и върховете на пръстите му се срещнаха. После внимателно рече:

— Другарю Таганов, трябва да забравите за тази бележка.

Андрей не отговори.

— Това е заповед на комисията, която разгледа доклада ви. Но ще си направя труда да ви обясня, тъй като оценявам усилията, които положихте. Четете ли вестници?

— Да.

— Знаете ли какво става днес в селата?

— Да.

— Знаете ли настроенията във фабриките?

— Да.

— Съзнавате ли, колко е крехко равновесието в общественото мнение?

— Да.

— Тогава няма защо да ви обяснявам, че името на член на партията изобщо не трябва да се свързва с контрареволюционна икономическа дейност. Ясно ли е?

— Напълно.

— Запомнете — трябва да забравите за съществуването на Павел Серов. Разбрахте ли?

— Напълно.

— Гражданинът Морозов ще подаде оставка от Компанията за производство на храни поради здравословни причини. Той няма да бъде разследван, защото това ще предизвика слухове и ще компрометира нашата Компания за храни. Но главният виновник и ръководител на конспирацията, гражданинът Коваленски ще бъде задържан тази вечер. Одобрявате ли тези действия, другарю Таганов?

— Моята длъжност ме задължава да изпълнявам заповеди, а не да ги одобрявам.

— Много добре. Несъмнено Коваленски е единственият законно регистриран собственик на магазина, както проверихме. Той е аристократ по рождение и баща му е екзекутиран за контрареволюционна дейност. Коваленски е бил арестуван за незаконен опит да напусне страната. Той е жив символ на класата, за която нашия пролетариат знае, че е най-злият враг на Съветите. Нашите работнически маси, справедливо разгневени от продължителните лишения и дългите опашки пред кооперативните магазини, от липсата на най-необходимите стоки, ще научат кой точно е виновен за страданията им. Те ще разберат кой точно нанася смъртен удар в сърцето на нашата икономика. Коваленски, последна издънка на алчната, експлоататорска аристокрация, ще плати заради всеки член на класата си.

— Имате предвид публичен процес със заглавия на първа страница и радиомикрофони в съдебната зала?

— Точно така, другарю Таганов.

— Но ако Коваленски започне да говори прекалено подробно? Ако спомене конкретни имена?

— Не се безпокойте. С хора като него лесно ще се разберем. Ще му обещаем да му запазим живота срещу това, което ще каже на процеса. Той ще очаква милост, дори и след като чуе смъртната си присъда. Човек може да обещава, но невинаги всичко да изпълнява.

— И когато се изправи до стената, до него няма да има микрофони?

— Точно така.

— Разбира се, не е необходимо да се споменава, че когато Коваленски е бил нает на работа от неназовани лица, той е бил безработен и е гладувал?

— Какво значи това?

— Полезно предложение, другарю. Ще бъде важно да се обясни как обеднял аристократ е успял да удари самото сърце на нашата икономика.

— Другарю Таганов, вие притежавате твърде забележителна дарба на оратор. Това невинаги е от полза за офицер от ГПУ. Внимавайте да не открият тази дарба, защото може да ви изпратят на подходяща служба, където напълно ще я оценят, например в Туркестан. Както се случи с другаря Троцки.

— Служих на другаря Троцки в Червената армия.

— Ако бях на ваше място, не бих изтъквал този факт.

— Добре, ще направя всичко, за да го забравя.

— Тази вечер в шест часа ще извършите обиск на апартамента на Коваленски. Ще търсите допълнителни доказателства или документи за следствието. После ще го арестувате.

— Да, другарю.

— Това е всичко.

— Да, другарю.

 

 

Началникът на икономическия отдел на ГПУ се усмихна, показа венците си на Павел Серов и студено каза:

— За в бъдеще трябва да ограничиш литературните си усилия само до работата си в железниците.

— Разбира се, приятелю, не се безпокой.

— Припомням ти, че не аз трябва да се безпокоя.

— Да, знам, поболях се от тревоги. Какво искаш, да побелея ли?

— Под косата имаш само една глава.

— Какво искаш да кажеш? Бележката е в теб, нали?

— Вече не е в мен.

— Къде е?

— В пещта.

— Благодаря, приятелю!

— Има защо да си ми благодарен.

— Естествено, че съм ти благодарен. Всяка услуга се заплаща с друга услуга. Око за око… как беше поговорката? Ще си държа устата затворена за някои неща и другите ще си мълчат за моите грехове. Както подхожда на добри приятели.

— Не е толкова просто, Серов. Например твоето аристократично приятелче, Коваленски, ще иде на съд и…

— Да не мислиш, че го съжалявам? Ще бъда много доволен да извият врата на този нагъл негодник.

 

 

— Другарю Морозов, заради здравето ви се налага да отпътувате към място с по-топъл климат — обяви служителя, — ето защо в замяна на оставката ви ви даваме карта за почивна станция. Разбирате ли?

— Да, разбирам — каза Морозов и избърса челото си.

— Става дума за приятен санаториум в Крим. Тихо място, подходящо за почивка, далеч от шума на големия град. Ще ви помогне да укрепите здравето си. Предлагам да се възползвате от тази привилегия, да речем, за шест месеца. Не ви съветвам бързо да се връщате тук, другарю Морозов.

— Няма да бързам.

— Още един съвет — ще четете много във вестниците за процеса срещу някой си Коваленски във връзка с контрареволюционната му икономическа дейност. Би било разумно никой от пациентите в санаториума да не разбере, че имате нещо общо с този процес.

— Разбира се, другарю. Аз нищо, абсолютно нищо не знам за това.

Служителят се наведе към Морозов и му прошепна прямо, доверително:

— Ако бях на ваше място, не бих се опитал да помогна на Коваленски, дори и ако го изправят до стената.

Морозов вдигна глава и провлече глас, меките букви излетяха в плач от устата му, отвесните, широки ноздри затрепериха:

— Кой, аз да му помагам? На него? Защо да му помагам? Нямам нищо общо с него. Той единствен е собственик на магазина. Можете да проверите регистрацията. Той е единственият собственик. Не може да докаже, че аз… знам нещо. Единствен собственик е той, Лев Коваленски.

* * *

Съпругата на Лавров отвори вратата. Някъде в гърлото й се надигна задавен звук, като хълцане и тя запуши устата си с ръка. Пред нея беше Андрей Таганов в кожена тужурка и кобур на кръста, зад него — остриетата на четири щика.

Четиримата войници влязоха след него. Последният затръшна властно вратата.

— Милостиви Боже! — проплака жената и сграбчи престилката си.

— Тихо! Къде е стаята на Коваленски?

Тя посочи с треперещ пръст и продължи да сочи глупаво, упорито след войниците, които последваха Андрей. После безсмислено се втренчи в дрехите, окачени в антрето. Старите палта сякаш излъчваха топлина, придобили форма на човешки тела сред трите стоманени остриета, бавно преместващи се напред. Шестте ботуши тежко и глухо пристъпиха върху пода, който се разтърси като барабан. Войникът с четвъртия щик остана до входната врата.

Лавров скочи, като ги видя. Андрей бързо прекоси помещението, без да го поглежда. С остро, заповедническо движение, безцеремонно, като бич, той нареди на един от войниците да застане до вратата на стаята. Другите го последваха.

Лео беше сам. Четеше книга, по риза до камината. Книгата първа се раздвижи, когато вратата рязко се отвори, бавно се отпусна на облегалката на креслото и твърда ръка я затвори. Лео стана, без да бърза, огънят проблесна в бялата риза и в правите му рамене. Изкриви устни в презрителна усмивка:

— Е, другарю Таганов, знаехте, че някой ден и така ще се срещнем, нали?

Лицето на Андрей беше безизразно, неподвижно и застинало като снимка за паспорт. Линиите и мускулите му се бяха втвърдили в маска, приличаща само външно на лице. Той подаде на Лео документ с официален печат и каза с глас, който бе човешки само заради звуците на азбуката:

— Гражданино Коваленски, заповед за обиск.

— Моля, заповядайте, вършете си работата — любезно се поклони Лео, като че ли беше пред гости на прием.

Два светкавични жеста на Андрей изпратиха единия войник до шкафа, другия — при леглото. Чекмеджета с трясък се отвориха и затвориха, бели пакети с бельо паднаха в големи, ловки, тъмни юмруци. Бяла купчина започна да расте на пода около черни ботуши, оградени от топящ се сняг. Енергична ръка разкъса атлазената покривка на леглото, след това юргана и чаршафите. Дюшекът беше разпорен с удар на щик и две ръце изчезнаха в него.

Андрей отвори чекмеджетата на бюрото. Бързо, механично ги прегледа, страниците на книга зашумоляха в пръстите му, разперени като ветрило. Книгите заиграха в ръцете му като колода карти, той ги захвърли, събра всички документи и писма и ги натика в куфарчето си.

Лео стоеше сам в центъра на стаята. Мъжете не му обръщаха внимание, сякаш действията им не го засягаха и той беше мебел, която последна щяха да разкъсат. Опря гръб и почти седна на масата, с ръце в двата й края. Раменете му се прегърбиха, дългите му крака се протегнаха напред.

Дърветата в камината скърцаха в тишината, предмети падаха глухо долу, документи шумоляха в ръцете на Андрей.

— Съжалявам, че не мога да ви услужа, другарю Таганов — обади се Лео, — няма да намерите тайни планове за взривяването на Кремъл и свалянето на съветската власт.

— Гражданино Коваленски, в момента се обръщате към представител на ГПУ — отговори Андрей, като че ли разговаряше с непознат.

— Да не мислите, че не знам?

Войникът заби щик във възглавница и наоколо се разхвърчаха, като снежинки малки, белезникави пухчета. Андрей дръпна вратичката на кухненския шкаф, чиниите и чашите издрънчаха, докато грижливо ги нареждаше на килима.

Лео отвори златната си табакера и я протегна пред себе си.

— Не, благодаря — рече Андрей.

Лео запали цигара. Пламъчето се изкриви за секунда, после се втвърди и изправи. Седна на края на масата, заклати крак, нагоре се извиси тънка, синя струйка.

— Често се говори за оцеляване на най-приспособените. Но не всички философи са прави. Винаги съм искал да ги питам едно — най-приспособените за какво? Вие би трябвало да знаете отговора, другарю Таганов. Какви са философските ви убеждения? Нямахме възможност да обсъдим това и сега е подходящ момент.

— Предлагам ви да мълчите.

— Предложението на представител на ГПУ е заповед, нали? Знам, че при всички обстоятелства трябва да се подчиняваме на величието на властта, независимо какво изпитание е това за властимащите.

Един от войниците вдигна глава и пристъпи към Лео, но Андрей го спря с поглед. Войникът отвори гардероба и започна да проверява джобовете на костюмите му.

Андрей отвори другия гардероб. Разнесе се ухание на френски парфюм и той видя дамски дрехи, подредени в редица.

— Какво има, другарю Таганов?

Той държеше червена рокля. Обикновена червена рокля с колан от лачена кожа, четири копчета, кръгла яка и голяма панделка. Разстла я пред себе си, огледа я. Червената тъкан затрептя в пръстите му. После очите му с мъчително, стържещо усилие, се насочиха към другите дрехи. Видя позната черна, кадифена рокля, сетне — палто с кожена яка, бяла блуза. Запита:

— На кого са тези дрехи?

— На любовницата ми — отговори Лео, втренчен в другия.

Изговори думите с подигравка, презрително и неприлично.

Андрей се наведе към роклята с безизразно лице-маска. Дългите му мигли, два черни полумесеца, хвърляха сянка върху хлътналите бузи. Изглади роклята с ръце, внимателно и неловко, сякаш бе от стъкло и я закачи в гардероба.

Лео се изкиска, очите му потъмняха, устата му се разкриви:

— Огорчен ли сте, другарю Таганов?

Той не отговори. Извади роклите една по една, провери джобовете им, меките им гънки, ухаещи на френски парфюм.

В този миг внезапно се разнесе викът на войника при вратата:

— Гражданко, забранено е, не можете да влезете сега!

Зад вратата се дочу шум от борба, ръка блъсна тяло. Някой изкрещя, но това не бе глас на жена, а яростен вой на агонизиращо животно:

— Пуснете ме! Пуснете ме!

Андрей пристъпи към вратата и широко я отвори.

Андрей Таганов и Кира Аргунова се погледнаха в очите.

Той запита равно, спокойно, с думи, премерени като капки вода:

— Тук ли живеете, гражданко Аргунова?

Тя отговори с вдигната глава, с очи в неговите, с глас като неговия:

— Да.

Андрей Таганов едва помръдна, дясното му рамо се свлече. Тялото му се напрегна и той с всеки мускул, много внимателно, сякаш с нож, забит в гърба, бавно се извърна. Лявата му ръка увисна неестествено сгъната в лакътя, пръстите се полуотвориха, като че ли искаха да задържат нещо.

Рече на войниците:

— Претърсете този шкаф и кутиите в ъгъла.

Отправи се към отворения гардероб и стъпките му и скърцането на дърветата в огъня разсякоха тишината.

Кира се облегна на стената, с шапка в ръце. Шапката се изплъзна и падна, без никой да забележи.

— Съжалявам скъпа, надявах се, че ще свърши, преди да дойдеш — каза Лео.

Но тя не му обърна внимание — очите й бяха във високата фигура в кожа и кобур на кръста.

Андрей отвори нейната тоалетка и тя видя бельото си в ръцете му, белите нощници от батиста, дантелите, смачкани в незабързаните, твърди ръце.

— Вижте във възглавниците на дивана и под килима — нареди той.

Кира се притисна до стената, коленете й омекнаха; бедрата, ръцете и раменете й с мъка я държаха права.

— Това е всичко — завърши Андрей и безшумно затвори последното чекмедже.

Взе куфарчето си от масата и се обърна към Лео. Устата му странно се отвори, горната устна замръзна, само долната се раздвижи и изговори:

— Гражданино Коваленски, арестуван сте.

Лео сви рамене и безмълвно посегна към палтото си. На лицето му се появи презрителната усмивка, но ръцете му трепереха. Отметна глава и захвърли думите си към Андрей:

— Убеден съм, че това е най-приятното задължение, което изпълнявате, другарю Таганов.

Войниците разчистиха с щиковете пътя си по отрупания с вещи под. Лео отиде до огледалото, нагласи връзката си, палтото, среса косата си с навика на човек, свикнал със светски ангажименти. Сгъна грижливо носната си кърпичка и я постави в предния джоб.

Андрей чакаше.

Лео спря при Кира до входа.

— Няма ли да ми кажеш довиждане?

Взе я в ръце и я целуна. Целувката му беше дълга.

Андрей чакаше.

— Само за едно те моля — забрави ме завинаги — промълви Лео.

Тя не отговори.

Войникът отвори, Андрей излезе, следван от Лео. Войникът затвори вратата след тях.