Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- We the Living, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Дъскарев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Айн Ранд
Заглавие: Ние, живите
Преводач: Огнян Дъскарев
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „МаК“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: биография
Националност: американска
Печатница: „Изток-Запад“
Коректор: Людмила Петрова
ISBN: 978-954-91541-19-4; 978-954-321-660-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5476
История
- —Добавяне
X
Павел Серов изпи няколко чаши водка, преди да отиде на работа. Следобед пи още. Обади се по телефона на Морозов и глас, който разпозна, че е неговият, му съобщи, че Морозов не е вкъщи. Закрачи из канцеларията си и разби на парчета поставката на мастилницата. Откри правописна грешка в писмо, което бе продиктувал на секретарката си, смачка го на топка и го запрати в лицето й. Обади се отново на Морозов, но никой не отговори. После му се обади една жена и му каза настойчиво с мек, сладък, фъфлещ тон: „Павлуша, скъпи, ти ми обеща онази гривна!“ По-рано спекулант му бе донесъл гривната, увита в мръсна носна кърпичка, но отказа да му я даде, ако не плати пълната сума в брой. Серов се обади на Морозов в Компанията за храни и секретарката поиска да знае кой го търси. Той тръшна слушалката, без да отговори. Изкрещя на окъсан кандидат за работа, че ще го предаде на ГПУ и заповяда на секретарката си да изгони всички посетители. Напусна канцеларията един час преди края на работното време и тресна вратата зад себе си.
На път за дома мина край квартирата на Морозов, поколеба си и не влезе, защото видя милиционер на ъгъла. Пред вечерята — студена, мазна супа от зеле, донесена от обществената кухня на две пресечки, другарката Соня каза: „Павел, наистина ми трябва кожено палто. Не мога да си позволя да се разболея заради детето ни. Имай предвид, че не искам заешка кожа. Знам, че имаш пари. Не намеквам за някои твои дейности, но внимателно наблюдавам всичко“.
Той хвърли салфетката в чинията си и стана, без да вечеря. Обади се отново на Морозов и звъня пет минути. Нямаше отговор. Седна на леглото и изпразни бутилка с водка. Другарката Соня излезе за среща на учителския съвет на вечерното училище за ограмотяване на домашни работнички. Серов изпи още една бутилка. После се изправи решително и като леко се олюляваше затегна колана на кожената си тужурка и се отправи към апартамента на Морозов.
Позвъни три пъти на вратата. Никой не отвори. Той сложи пръста си на копчето на звънеца и се облегна безразлично на стената. Отвътре не се чу нищо, но дочу стъпки, изкачващи се към него. Хвърли се в тъмната част на площадката. Стъпките замряха на долния етаж, врата се отвори и затвори. Неясно си спомни, че не трябва да го виждат тук. Извади бележника си, подпря се на стената и написа в светлината на уличната лампа:
Морозов, долен мръснико, ако не ми донесеш дължимото до утре сутринта, ще закусваш в ГПУ. Ти знаеш какво значи това.
Сгъна бележката и я пъхна под вратата. След петнадесет минути Морозов безшумно се появи от банята и отиде на пръсти в антрето. Ослуша се нервно, но от площадката не долетя никакъв шум. После забеляза бледото, белезникаво петно в мрака до вратата. Взе бележката и я прочете на лампата в трапезарията. Лицето му посивя.
Телефонът иззвъня. Той трепна и замръзна, сякаш невидими очи, някъде отвъд звънящия телефон, можеха да го видят с бележката в ръце. Натъпка листа дълбоко в джоба си и вдигна слушалката с трепереща ръка. Беше негова стара леля, която кихна в телефона и поиска пари назаем. Морозов кресна в отговор, че е стара кучка и затвори.
През отворената врата на спалнята Антонина Павловна, с гребен в косите пред тоалетката, извика остро, че не одобрява такъв език. Той се обърна и ожесточено се нахвърли върху нея:
— За всичко сте виновни ти и проклетия ти любовник…
— Не е още мой любовник — изпищя тя — ако беше, мислиш ли, че щях да се влача с мърляв стар глупак като теб?
Те се скараха и Морозов забрави за бележката в джоба си.
Европейският ресторант-градина на покрива е със стъклен таван. Таванът — тъмен похлупак — е смачкал неумолимо, като стоманена стена хората под него. Жълтите светлини неясно проблясват в черната бездна отгоре, в горещата, гъста мъгла от цигарен дим, белите маси и сребърните прибори.
Край масите седят мъже. Жълти светкавици искрят в диамантените им копчета и по капките пот на червените, пламнали лица. Мъжете ядат, алчно наведени над чиниите, дъвчат нетърпеливо, невярващо — те не са в безгрижно, весело нощно заведение на открито, а са на място, където ядат.
В ъгъла жълтеникава гола глава се е привела към червена пържола в бяла чиния. Човекът реже пържолата и мляска с месести, алени устни. Отсреща червенокосо петнадесетгодишно момиче се храни бързо, с глава ниско в раменете. Сетне вдига главата си и се изчервява от върха на малкия, луничав нос до бялата, луничава шия. Устата й се изкривява, сякаш иска да изкрещи нещо пред себе си.
Лютив стълб от дим се люшка до здрачния прозорец. Хилав мъж с дълго лице, което издайнически прилича на бъдещ череп, се поклаща равномерно на задните крака на стола и пуши безспирно. Кокалестите жълти пръсти стискат цигарата, широките, язвителни ноздри бълват пушек сред застиналата нездрава гримаса.
Жените се движат между масите с тромаво, смутено нахалство. Глава, оградена от меки, златни къдри, несигурно кима наоколо. Светли големи очи, потънали в дълбоки, сини кръгове, светят над млада уста, разкривена в злобна, подигравателна усмивка. В средата на залата изсушена тъмна жена, с кожа като кафе, буци на раменете и дупки вместо ключици, се смее шумно и разтваря боядисаните си устни-рани, показвайки силни бели зъби с тъмночервени венци.
Оркестърът свири „Джон Грей“. Песента сипе в пространство къси, безцеремонни ноти, сякаш изтръгнати от петолинието, преди да узреят и скрият в трескави ритми непобедимата радост на музиката.
Сервитьорите безшумно се плъзгат между тълпата, навеждат се над масите с пресилено угодничество, отпуснатите им гуши са пълни с уважение, подигравка и жалост към виновните и неловки хора, които отчаяно искат да са щастливи.
Морозов си спомни, че до сутринта трябва да намери пари. Пристигна сам в европейския ресторант-градина. Седна до три маси, изпуши четири пури и доверително шепна в пет уши, принадлежащи на петима масивни, спокойни мъже. За два часа успя да осигури необходимата сума. Избърса с облекчение челото си, премести се до маса в сенчест ъгъл и поръча коняк.
Степан Тимошенко беше полулегнал на бялата покривка отсреща. Главата му бе подпряна на лакътя, пръстите бяха върху широкия му врат, в другата си ръка държеше чаша. Чашата се изпразни, той я вдигна колебливо, запита се как да я напълни с една ръка. Реши задачата, като пусна чашата, която шумно се разби на пода и надигна бутилката към устата си. Оберкелнерът го изгледа нервно и се намръщи. Не му хареса и якето с яка от заешка кожа, накривената, смачкана моряшка шапка, калните обувки на фона на копринената рокля на жената край съседната маса. Но трябваше да внимава — това бе известният Степан Тимошенко, член на партията.
До масата му незабелязано пристигна келнер и събра късчетата стъкло в кофа за отпадъци. Друг келнер донесе бляскава чиста чаша, нежно уви пръсти около бутилката на Тимошенко прошепна:
— Мога ли да ви помогна, гражданино?
— Върви по дяволите — каза Тимошенко и бутна с гърба на ръката си чашата. Тя се заклати на ръба на масата и се строши на пода.
— Ще правя, каквото си искам — извика морякът и очите му светнаха заплашително. — Ако искам ще пия от една бутилка, ако искам — от две!
— Но гражданино…
— Искаш ли да ти покажа? — надигна се Тимошенко.
— Не, няма нужда — бързо отговори сервитьора.
— Върви по дяволите — рече с мека увереност другия — не харесвам мутрата ти, нито една мутра наоколо не ми харесва.
Стана, олюля се и изрева:
— Нито една проклета мутра тук не ми харесва!
После се заклати и тръгна между масите. Оберкелнерът тихо прошепна в лакътя на Тимошенко:
— Ако не се чувствате добре, гражданино…
— Махни се от пътя ми! — изкрещя Тимошенко и се спъна в нечии женски крака.
До вратата изведнъж спря и лицето му се разтвори в широка, сърдечна усмивка:
— А, ето един скъп мой приятел!
Залитна и пристъпи напред, грабна стола от съседната маса, тресна го със сила и се настани до Морозов.
— Какво обичате, гражданино? — ахна от изненада Морозов и стана.
— Сядай, приятелю — огромната ръка на Тимошенко натисна надолу рамото му като парен чук и той рухна на стола с глух тропот. — Другарю Морозов, не трябва да бягаш от приятелите си, а ние сме стари приятели. Може би не ме познаваш, казвам се Степан Тимошенко — и прибави след кратък размисъл, — от червения Балтийски флот.
— Така ли?
— Да, аз съм твой приятел, който ти се възхищава. Знаеш ли защо?
— Не.
— Да пием заедно, като добри приятели. Келнер! — Тимошенко изрева с такава сила, че цигуларят обърка нотите на „Джон Грей“, — донеси ни две, не три бутилки — допълни той при нерешителния поклон на сервитьора.
— Три бутилки какво? — боязливо запита той.
— Каквото и да е. Не, чакай! Кое е най-скъпото? Какво къркат добрите, дебели капиталисти?
— Шампанско?
— Веднага ни донеси шампанско! Три бутилки и две чаши!
Сервитьорът донесе бутилките, Тимошенко напълни чашите и сложи едната пред Морозов с приятелски жест:
— Ето! Ще пиеш ли с мен?
— Да, дру… другарю — отвърна слабо той, — благодаря ви, другарю.
— За твое здраве, другарю Морозов — тържествено вдигна чаша Тимошенко — за другаря Морозов, гражданин на Съюза на съветските социалистически републики!
Те удариха чашите със звън. Морозов се огледа крадешком, безпомощно, но помощ нямаше. Той отпи, чашата затрепери до устата му. Надигна се и изрече:
— Много сте любезен другарю, много съм ви благодарен, сега, ако не възразявате, трябва да тръгвам…
— Сядай долу! — заповяда Тимошенко и напълни отново чашата му.
Облегна се и пак се усмихна, но тъмните му очи се забих мрачно и язвително в Морозов:
— Да пием за великия гражданин Морозов, човекът, който победи революцията! — изсмя се шумно и изля чашата наведнъж в гърлото си.
— Другарю — измънка Морозов с едва отворена уста, — какво искате да кажете?
Тимошенко се изсмя още по-високо, наведе се към него с кръстосани лакти. Шапката му бе отметната върху лепкавите черни кичури. Спря да се кикоти и произнесе тихо, убедително, със странна усмивка, която изплаши Морозов повече от смеха му:
— Не се страхувай от мен, няма защо. Аз съм нещастник, по беден от теб, другарю Морозов. Искам само да ти кажа, че ти ме разгроми, но не ти се сърдя, напротив, дълбоко ти се възхищавам. Ти взе най-великата революция, която светът е виждал и си избърса задника с нея!
— Другарю, наистина не знам за какво говорите! — заяви решително Морозов и стисна посинелите си устни.
— Знаеш, отлично знаеш — отвърна тъжно Тимошенко, — знаеш повече от мен, повече от милиони млади глупаци по света, които ни гледат с обожание. Имаш много, много да им разказваш.
— Честно дума, другарю, не разбирам какво…
— Например ти знаеш как ни принуди да се подчиним, а аз не знам. Знам само, че се подчинихме. Първо направихме революцията с червените знамена. На знамената пишеше, че революцията е за пролетариата. Имаше и наивници, които в обречените си души мислеха, че всичко това е заради потиснатите, бедните, страдалците на земята. Но ти и аз имаме обща тайна — знаем, но няма да я кажем. Защо да го правим? Светът не иска да я чуе. Ние двамата знаем, че революцията беше извършена заради теб, другарю Морозов. Затова шапки долу в твоя чест!
— Другарю, който и да сте, какво искате? — изплака Морозов.
— Искам само да ти кажа, че тя е твоя.
— Какво е мое? — запита Морозов, като се чудеше дали човекът срещу него е луд.
— Революцията — отговори любезно Тимошенко. — Знаеш ли какво е това? Ще ти разкажа. Ние убивахме хора по улиците, в мазетата и по палубите на корабите ни… на нашите кораби… спомням си един млад офицер, едва ли беше на повече от двадесет години, често се кръстеше, сигурно майка му го бе научила. От устата на момчето изведнъж рукна кръв. Той ме погледна, не беше изплашен, а учуден. От нещо, на което майка му не беше го научила. Той продължи да ме гледа, това беше последното нещо в живота му — да ме гледа.
По челюстта на Тимошенко потекоха капки. Той напълни чаша, несигурно я хвана и я поднесе до устата си. Отпи, без да знае, че пие, с очи, впити в Морозов.
— Това вършехме в годината 1917-та. Сега ще ти разкажа защо го извършихме. Извършихме го, за да може гражданинът Морозов да стане сутринта, да се почеше по корема, защото дюшекът не е достатъчно мек и заради това го сърби пъпа. Извършихме го, за да се вози в голяма лимузина с допълнителни възглавници на седалките и малка стъклена тубичка за цветя до прозореца. За незабравки. За да пие коняк в места като това, да се катери на празници по трибуни с червени ленти и да държи речи за работническата класа. Направихме го за теб, другарю Морозов, и ти се покланяме! Не ме гледай ядосано, аз съм твой покорен слуга, направих каквото мога за теб и сега трябва да ми благодариш с усмивка. Да, има за какво да ми благодариш!
— Другарю, позволете ми да си ида — задъхано рече Морозов и отново се надигна.
— Сядай долу! — изрева Тимошенко. — Пълни чашата и пий! Чу ли ме? Пий, куче! Пий и слушай.
Той послушно напълни чашата си, която звънна трепереща в бутилката.
— Не се сърдя, че ни победихте, не се сърдя, че поехме на плещите си най-страшното престъпление и то изтече между пръстите ни — поде морякът и всяка дума с мъка се изтръгваше от гърлото му, — нямам нищо против поражението, ако то беше нанесено от воини с железни шлемове, от дракони в човешки образ, бълващи огън. Но ние бяхме разгромени от въшки. Големи, тлъсти, лениви, руси въшки. Виждал ли си въшки? Русите са най-тлъстите. Вината всъщност е наша. Някога хората били управлявани с Божии гръмотевици. После с меч. Сега се управляват от примус. Някога вярата ги обединявала, после страхът. Сега ги обединяват стомасите им. Хората носили вериги на вратовете си, на ръцете и глезените си. Сега са оковани за дебелото си черво. Но това, естествено, не е героизъм. И е ваша грешка.
— Другарю, за Бога, защо ми казвате всички тези неща?
— Ние започнахме да градим храм. Завършихме ли с параклис? Не! Дори и нужник не направихме. Направихме мръсна кухня с печка второ качество. Запалихме огън под чайника и сварихме отвара от кръв, пламъци и стомана. И какво излезе от отварата? Новият човек? Човекът от гранит? Или поне свястно и ужасно чудовище? Не! Ние произведохме малки, немощни създания, духчета, които мърдат и удобно се огъват във всички посоки. Тези създания дори не се кланят, за да бъдат шибани с камшик. Не! Те покорно взимат камшика и започват сами да се бичуват! Бил ли си на събрание на кварталната организация? Иди, ще научиш много за гордия човешки дух.
— Другарю, какво искате? Ако става дума за пари, кажете, ще ви платя…
Тимошенко се изсмя така гръмко, че всички глави в ресторанта се обърнаха към тях. Морозов се сгърчи, приведе се, за да не го видят.
— Ех, ти, въшко миризлива, глупако късогледи, измет обезумяла! С кого мислиш, че разговаряш! С другаря Дунаев, с другаря Павел Серов?
— Другарю, нямате право да казвате това! — изрева и Морозов и главите се извърнаха към него, но той не им обърна внимание. — Аз нямам нищо общо с другаря Серов!
— Добре, добре, не съм казал, че имаш. Защо се вълнуваш толкова?
— Помислих, че вие… аз…
— Казах само, че би трябвало да имаш нещо общо със Серовци, Дунаевци и не по-малко от един милион други като тях с партийни книжки с печати. Печелившите и победителите, тези, които пълзят. Това е великият лозунг на хората на бъдещето — тези, които пълзят. Знаеш ли колко милиони очи ни гледат от чужди земи и океани? Те са далеч, не могат да ни разгледат подробно и затова виждат една огромна, надигаща се сянка. Мислят, че това е огромен звяр. Но те са далеч и не знаят, че е нещо кафеникаво, меко, мъхнато и лъскаво. Не знаят, че звярът е от малки хлебарки, кафяви, блестящи, натъпкани една до друга, огромна стена, направена от тихи хлебарки, с мърдащи мустаци. Светът е далеч и не може да види мустаците им. Ето тук му е грешката. Другарю Морозов — те не виждат мустаците!
— Другарю, но защо ми говорите това?
— Те виждат черен облак и чуват гръм. На тях са им казали, че в облака кръвта се лее свободно, мъже се сражават, убиват и умират. Но това е без значение, тези, които гледат, не се страхуват от кръв. В кръвта има чест. Но светът не знае, че ние не се къпем в кръв, а в гной. Слушай, ще ти дам съвет — ако искате да държите тази страна в пипалата си, кажете на света, че за закуска режете глави и разстрелвате полкове. Нека светът да мисли, че вие сте огромно страховито чудовище, което се сражава честно и трябва да се уважава. Не казвайте на света, че не сте армия от герои, не сте дори приятели помежду си, а сте нещастни счетоводители с хемороиди, които са се научили на наглост. Кажете им да стрелят срещу вас не с оръдия, а с карбол.
Морозов стисна в юмрук салфетката си, смачкана и влажна. Отново избърса челото си и рече успокоително, като се опита незабелязано да стане:
— Прав сте другарю. Чувствата ви са правилни, напълно съм съгласен с вас. Сега, ако позволите…
— Сядай долу! — изрева за пореден път Тимошенко — и вдигни тост. Пий или ще те застрелям като куче! Все още имам оръжие… ето…
И той напълни чашата. Златна струйка се плъзна по покривката до пода.
— Пий за хората, които си избърсаха задника с червеното знаме!
Морозов надигна чашата. След това бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи потта от челото си. Сгънат лист хартия падна от джоба му на пода. Светкавичното, яростно движение, което той направи към листа, накара Тимошенко да сграбчи ръката му в юмрук:
— Какво е това, приятелю?
Морозов ритна листа и той се изтъркаля далеч под празна съседна маса. После седна и се облегна равнодушно на стола. Под широките му ноздри блеснаха малки капчици.
— Нищо не е, безполезно парче хартия.
— Да, безполезно парче хартия. Нека да си остане под масата — очите на моряка изведнъж станаха заплашително трезви, — чистачката ще го хвърли в кофата за боклук.
— Точно така, в кофата за боклук — изхили се Морозов. — Искате ли още шампанско, бутилката е празна. Аз ще платя следващата. Келнер!
— Разбира се, искам още шампанско — отговори Тимошенко, без да помръдва.
Сервитьорът донесе бутилката. Морозов се наведе учтиво над масата и напълни чашите. Сетне рече, със спокоен глас, като подчертаваше всяка буква:
— Другарю, мисля, че има недоразумение, но не ви се сърдя. Разбирам аргументите ви и напълно ви съчувствам. Днес има толкова много неприятни и безчестни типове. Човек трябва да внимава с кого се запознава. Трудно е да се разбере от пръв поглед, особено на място като това. Сигурен съм, че ме помислихте за спекулант, нали? Това е много забавно.
— Да, забавно е. Защо гледаш надолу?
— Гледам обувките си, малко са ми тесни, неудобни — изкикоти се Морозов, — може би защото съм все на крака в канцеларията.
— Трябва да обръщаш внимание на краката си. Слагай ги в леген с гореща вода с малко оцет, когато се връщаш от работа. Това помага на разранени крака.
— Така ли? Много ви благодаря, ще го направя веднага като се върна вкъщи.
Време е да се прибираш, нали?
— Е, не знам, не е толкова късно и…
— Преди малко ми се стори, че бързаш.
— Не бързам толкова, освен това ми е приятно в компанията ви.
— Какво има? Нещо, което не искате да оставите тук?
— Аз? Не знам какво би могло да е това, другарю… извинявайте, как беше името ви?
— Степан Тимошенко. Да не би това нещо да е безполезното парче хартия под масата?
— Не, не вече го забравих. За какво ми е?
— Не знам — бавно продума моряка.
— Точно така, другарю Тимошенко, това нищо не е. Още шампанско?
— Благодаря.
— Заповядайте.
— Нещо лошо ли има под масата, другарю Морозов?
— Не, не, просто се наведох да завържа връзките на обувките си.
— Къде?
— Ха, не е ли смешно? Всъщност връзките не са развързани. А аз помислих, че са развързани… днешните съветски връзки за обувки… не са добри, човек не може да разчита на тях.
— Така е, късат се като канап.
— Като канап, да. Вие защо се навеждате, не ви ли е удобно? Защо не се преместите тук, така ще…
— Не, тук ми е добре, имам добър изглед към онази маса там. Има хубави крака, доста артистични, нали?
— Много са красиви. Но вижте каква блондинка има до оркестъра, отляво. Прекрасна фигура!
— Да, да. Хубави обувки имате, от лачена кожа. Сигурен съм, че не сте ги купили от кооперативния магазин.
— Не, да ви кажа право… не.
— Харесват ми бомбетата, лъскави са и приличат на цицина на чело. Чужденците знаят да правят обувки.
— Ако става дума за производителността на труда в капиталистическите страни…
— Да, в капиталистическите страни…
Морозов пръв се устреми към листа. Тимошенко хвана китката му с ноктите си на хищна птица и когато бяха на колене на пода, очите им се срещнаха за миг, като зверове в смъртна битка. Другата ръка на Тимошенко сграбчи листа, той освободи Морозов и без да бърза зае мястото си до масата. Започна да чете писмото, а другият стоеше на колене, вперил очи в него, сякаш очакваше присъда от военен съд.
Морозов, долен мръснико, ако не ми донесеш дължимото до утре сутринта, ще закусваш в ГПУ. Ти знаеш какво значи това.
Тимошенко вдигна глава от листа и избухна в смях, както Морозов никога не беше виждал човек да се смее. Морякът стана и продължи да се смее, като се олюляваше и държеше писмото в двете си ръце. Стомахът му бурно се тресеше, яката от заешка кожа подскачаше, на гърлото му изпъкнаха сини вени. После смехът замря бавно, гладко, като затихваща грамофонна плоча и се превърна в единичен сух кикот. Той пусна писмото в джоба си, извърна се, раменете му се прегърбиха. Походката му внезапно стана неловка, покорна. Тежко, тромаво се затътри към изхода. При вратата главният сервитьор го погледна косо. Тимошенко отвърна на погледа. Погледът му бе мек, примирителен.
Морозов остана до масата. Едната му ръка висеше като парализирана, застинала в нелепа поза във въздуха. Дочу монотонното, накъсано кискане-ридание, лай и хълцане на моряка, което се търкаляше по стълбите.
Той рязко скочи и изстена:
— О, Господи, какво направих!
И побягна надолу по дългите стълби, навън в снега, забравил палтото и шапката си. Но в широката, светла, мълчалива улица никъде не видя Тимошенко.
Морозов не изпрати парите на Павел Серов. Не отиде в канцеларията си в Компанията за производство на храни. През целия следващ ден остана вкъщи, в стаята си и пи водка. Когато телефонът или звънецът на входната врата иззвъняваха, той се сгъваше на леглото, започваше да гризе кокалчетата на пръстите си и главата му падаше в раменете. Нищо не се случи.
Вечерта Антонина Павловна донесе вестника, хвърли му го и рязко каза:
— Какво ти става днес?
Той прегледа новините на четвъртата страница. В село Василкино, Камска област, селяните, подтиквани от презапасяващи се контрареволюционни елементи, изгорили местната марксистка организация. В овъглените развалини били намерени телата на председателя и секретаря на организацията, както и на партийни другари от Москва. Отряд на ГПУ пътува към Василкино. В село Серское снощи били екзекутирани двадесет и пет селяни заради убийството на млад другар, селският кореспондент на комсомолския вестник от Самара. Селяните отказали да издадат името на убиеца.
На последната страница имаше кратко съобщение:
„Тялото на Степан Тимошенко, бивш моряк от Балтийския флот, беше открито рано тази сутрин под мост в леда на Обуковския канал. Тимошенко се е застрелял в устата. В него не са намерени документи, освен партийната му книжка, които да обяснят самоубийството“.
Морозов изтри челото си, сякаш примка бе паднала от шията му.
После изпи две чаши водка. Телефонът иззвъня, той смело залитна и взе слушалката. Антонина Павловна се учуди защо се смее.
— Морозов? — чу се приглушен глас.
— Павлуша, ти ли си? Приятелю, ужасно съжалявам, сега парите са в мен и…
— Забрави за парите, няма значение… слушай… вчера оставих ли ти бележка?
— Да, аз си заслужавах и…
— Унищожи ли я?
— Защо?
— Нищо. Ти разбираш какво може… Унищожи ли я?
Морозов погледна към вечерния вестник, ухили се и рече:
— Разбира се, че я унищожих. Не се безпокой, приятелю.
Цялата вечер той държа вестника в ръката си, като мърмореше:
— Глупак, какъв глупак! Изгубил всичко, кой знае къде е скитал през нощта. Пиян глупак, изгубил я!
Антонина Павловна го гледаше въпросително с издадена напред брадичка.
Морозов не знаеше това:
Степан Тимошенко се прибра от европейския ресторант-градина вкъщи. Сетне седна до разбитата масичка в неотоплената таванска стая и на светлината на изгасващата свещ в зелена бутилка старателно написа писмо на парче кафява амбалажна хартия. Сгъна писмото внимателно, сложи го в плик заедно с друго парче хартия, смачкано и мръсно. Написа адреса на Андрей Таганов, запечата писмото и решително, без да бърза, слезе по скърцащата стълба на улицата.
В писмото на кафявата амбалажна хартия пишеше:
Скъпи Андрей,
с това писмо ти казвам обещаното сбогом. Всъщност не точно това ти обещах, но предполагам, че ще ми простиш. Отвращавам се от всичко наоколо и повече не мога да го гледам. На теб оставям единственото си наследство — приложената бележка. Знам, че е трудно наследство. На едно обаче се надявам — да не ме последваш скоро.