Айн Ранд
Ние, живите (20)

IV

Те напуснаха рано ресторанта на покрива и Кира, която беше уморена, помоли Андрей, без да го гледа, да я изпрати до вкъщи.

— Разбира се, скъпа — отговори той и извика такси.

Тя седна с глава на рамото му, той взе ръката й и замълча, за да не я безпокои. Остави я при дома на родителите й. Тя остана на тъмната стълбищна площадка и чу как таксито му отмина. Десет минути остана в тъмнината, облегната на стъклената преграда, загледана в отсрещната стена с вентилационна шахта и самотен прозорец. В прозореца трептеше жълта свещ и огромна женска сянка вдигаше и сваляше ръката си безсмислено и монотонно.

След десет минути Кира слезе по стълбите и бързо закрачи към спирката на трамвая. Когато минаваше през стаята на Мариша, чу непознат глас зад вратата на собствената си стая. Гласът беше дълбок, провлечен, подчертаваше внимателно, усърдно буквата „о“ и продължаваше да се търкаля като добре смазани панти на врата. Тя със замах отвори вратата.

Първото, което видя беше Антонина Павловна с тюрбан от зелен брокат и въпросително насочена брадичка. После видя Лео и до него човека с провлечения глас. Очите й замръзнаха, той тромаво се раздвижи и бързо я огледа преценяващо и подозрително.

— Кира, мислех, че цяла вечер ще си с колегите си екскурзоводи, освен това каза, че ще се върнеш рано — остро я поздрави Лео.

Антонина Павловна лениво каза:

— Добър вечер, Кира Аргунова.

— Съжалявам, че закъснях — отговори Кира, втренчена в лицето на непознатия.

— Кира, нека ти представя Карп Карпович Морозов.

Тя не забеляза, че огромния юмрук на Карп Карпович разтърсва ръката й.

Гледаше лицето му с големи руси лунички, тесни светли очи, тежка червена уста и къс нос с широки, вертикални ноздри. Два пъти вече бе виждала това лице — тя позна спекуланта от Николаевската гара и търговеца на храни на пазара. Застана права, без да сваля палтото си и да каже дума; внезапно я връхлетя смразяваща, необяснима паника.

— Какво има, Кира? — запита Лео.

— Не се ли познаваме с гражданина Морозов?

— Не мисля.

— Никога не съм имал удоволствието, Кира Аргунова — провлече снизходително Морозов и я погледна приятелски, с хитра наивност.

Докато Кира сваляше палтото си, той се обърна към Лео:

— Магазинът ще бъде до Кузнецкия пазар, там е най-добрият квартал. Хвърлил съм око на едно празно помещение, точно каквото ни трябва — с един прозорец, тясна стая с малка площ, за да не плащаме голям наем. Пуснах в джоба на Управдом няколко десетачки и той ще ни предостави това добро, подходящо мазе. Утре ще ви заведа там, ще останете доволен.

Палтото на Кира падна на пода. В светлината на лампата на масата тя видя лицето на Морозов, сведено към Лео и тежките устни бавно да шепнат — лукаво и гузно. Лео не я гледаше, очите му, студени и разширени, бяха изпълнени със странно желание. Тя остана в здрача, извън светлия кръг на лампата. Мъжете не й обръщаха внимание. Антонина Павловна се огледа равнодушно и изтръска цигарата си на масата.

— Какъв е местният Управдом? — запита Лео.

— Идеален — изхили се Морозов, — приятелски настроен, не създава трудности и е практичен. Няма да ни струва много, ако сме внимателни — няколко десетачки и бутилка водка от време на време. Ще поръчаме нови табели, „Лев Коваленски. Хранителни продукти“.

— За какво говорите? — тя хвърли думите в лицето на Морозов като плесница и се надвеси над него с лице, покрито от неравните сенки на лампата.

Изненадан, Морозов се отдръпна от нея по-близо до масата:

— Обсъждаме малък бизнес, Кира Аргунова — обясни той примирително.

— Обещах ви, че Коко ще направи много за Лео — усмихна се Антонина Павловна.

— После ще ти разкажа — заповеднически се намеси Лео.

Тя издърпа мълчаливо стол до масата, седна срещу Морозов и се облегна на скръстените си лакти. Той продължи, като избягваше втренчените й очи, които претегляха всяка негова дума:

— Вие разбирате преимуществата на споразумението, Лев Сергеевич. Не е лесно днес да бъдеш частен търговец. Да вземем за пример наема за жилището, само това ще погълне всички приходи. Ако декларирате, че сте едноличен собственик на магазина, наемът ви няма да бъде висок, защото така или иначе държите само една стая. Но ние живеем в три големи стаи и ако ми лепнат, че съм частен търговец, Бог да ми е на помощ, наемът ще унищожи целия ми бизнес.

— Няма проблеми. Все ми е едно дали ме наричат частен търговец на Николай II или на Мефистофел.

— Ето това исках да чуя — коремът и брадичката на Морозов се разтресоха от кикот, — няма да съжалявате, Лев Сергеевич, с печалбите и с Божията помощ ще надминем буржоазния начин на живот, както се казва. Ще се напълним с рубли, все едно че ги събираме от улицата. След една-две години ще работим само за себе си. Където трябва, ще дадем по няколко стотачки и ще пътуваме в чужбина — Париж, Ница, Моите Карло, до всички хубави и артистични чужди градове.

— Да, чужбина — рече унило Лео.

Тръсна глава, сякаш да прогони неприятна мисъл и заяви властно, императивно на човека, който му предлагаше работа:

— Но вашият приятел, комунистът, той е слабото звено в плана. Сигурен ли сте в него?

Морозов разпери широко дебелите си ръце, поклати нежно, укорно глава и се усмихна успокояващо:

— Лев Сергеевич, синко, да не би да считате, че съм безпомощно дете, което едва сега прохожда в бизнеса? Сигурен съм в него, както в спасението на безсмъртните ни души. Той е много умен млад човек, разумен и с пъргав ум. Не е от онези лековати хора, които обичат да слушат главно себе си. Целта му не са големите думи, знае какво иска от живота и когато има нещо значимо в ръцете си, никога не го изпуска. И отново искам да кажа — именно той поема най-голям риск. Ние сме обикновени хора, ако ни хванат, може да се отървем с десет години в Сибир, но за член на партията това значи светкавичен разстрел.

— Не се безпокой, Лео — засмя се Антонина Павловна, — познавам този младеж. Беше на гости на чай, после преминахме на шампанско и хайвер. Той е умен и напълно може да се разчита на него. Можеш абсолютно да се довериш на бизнес интуицията на Коко.

— Всъщност за него не е толкова трудно — понижи глас до едва доловим шепот Морозов, — той работи като инженер в железниците и има големи възможности и мрежа от връзки. Основното, което трябва да направи, е хранителните доставки да бъдат леко повредени, например случайно да бъдат изпуснати или навлажнени, за да ги бракуват. Това е всичко, останалото е лесно. Доставката без много шум пристига в нашето мазе-магазин „Лев Коваленски. Хранителни стоки“. Няма нищо подозрително, обикновено снабдяване за магазина, нали? В държавните магазини няма почти никакви стоки и добрите граждани получават срещу купоните си извинения и обещания. После изчакваме няколко седмици, отваряме доставката и изпращаме храните дискретно и разумно на клиентите ни — частни търговци, разпръснати в три провинции. Имам адресите им. Това е всичко, никой няма да разбере. Ако започнат да душат край магазина, ще назначим един глупав продавач, който ще им продаде половин кило мас, ако искат. Ние се занимаваме с търговия на дребно, открито и законно.

— Освен това — промълви Антонина Павловна, — ако нещо се обърка, този млад комунист има…

— Да, така е — добави шепнешком Морозов, огледа се плахо, млъкна и се ослуша за подозрителни шумове от другата стая.

После успокоен прошушна:

— Той има връзка в ГПУ — могъщ приятел и защитник, страх ме е дори да спомена името му.

— Няма да имаме проблеми с това, ако имаме достатъчно пари — презрително се обади Лео.

— Пари? Лев Сергеевич, душо моя, ще имаме толкова много пари, че ще си свивате цигари с банкноти от десет рубли. Както разбирате, ще делим парите на три — за мен, за вас и за нашия комунист. Ще трябва да даваме нещо и на приятелите му в железниците, на Управдом, и ще плащаме наема ви тук. Наемът ще бъде в графа разходи. Но не трябва да забравяте, че за пред хората вие сте единственият собственик. Магазинът е ваш, на ваше име. Аз работя в Държавната компания за производство на храни и имам задължения. Ако имах частен магазин, отдавна щяха да ме изхвърлят. Трябва да запазя тази работа, по-късно ще откриете колко полезна ще ни бъде.

И намигна на Лео. Без да се усмихва, в отговор той каза:

— Не се безпокойте. Не се страхувам.

— Тогава се разбрахме, нали? Само след месец няма да повярвате, че сте живели така. Хлътналите ви бузи ще се налеят, ще купите една-две диамантени гривни и хубави дрехи за Кира Аргунова, после може би автомобил…

— Лео, ти обезумя ли?

Столът на Кира се удари шумно в стената, лампата се залюля и едва не падна, тънки стъклени сенки заиграха по стените. Тя се изправи и тримата я изгледаха стреснато.

— Шегувате ли се с мен? Или сте изгубили напълно ума си?

Лео бавно се облегна на стола, погледна я право в очите и студено запита:

— Откога имаш привилегията да ми говориш по този начин?

— Лео, ако искаш да се самоубиеш, има много по-лесни начини!

— Кира Александровна, мисля, че приемате прекалено трагично всичко — равно отбеляза Антонина Павловна.

— Кира Александровна, душо моя — намеси се приятелски Морозов, — седнете, успокойте се и нека да говорим по-тихо. Няма за какво да се вълнувате.

— Лео, не виждаш ли какво правят те — извика тя — за тях ти си само живо прикритие! Те инвестират пари, а ти инвестираш живота си!

— Радвам се, че най-сетне от живота ми има някакъв смисъл.

— Лео, слушай, ще говоря спокойно. Ето, сядам и те моля да ме изслушаш. Не можеш да решаваш това със затворени очи. Премисли, огледай се, знаеш колко е труден животът днес. Искаш ли да го направиш още по-труден? Знаеш какъв е режимът, достатъчно трудно е да се опазиш от колелата му. Искаш ли да привлечеш вниманието му и да бъдеш смачкан? Не знаеш ли, че наказанието е смърт чрез разстрел за всеки заловен в спекулативни, престъпни сделки?

— Лео вече съобщи, че няма нужда от съвет — рече Антонина Павловна, като държеше грациозно цигарата си във въздуха.

— Кира Александровна, защо използвате такива силни думи за обикновено делово предложение, съвсем допустимо и почти законно…

— Млъкнете — прекъсна го Лео и се обърна към нея — Кира, знам, че това е мошеническа и нечестна сделка. Знам, че залагам живота си, въпреки това искам да го сторя. Разбра ли?

— Дори и ако те помоля да не го правиш?

— Нищо не можеш да промениш. Разбира се, че това е мръсен, позорен бизнес. Но никой не ме принуждава да го правя. Мислиш ли, че искам да изживея остатъка от живота и да пълзя, да се моля за работа, да гладувам, бавно да умирам? Върнах се преди две седмици. Намерих ли работа? Някаква надежда за работа? Не искаш да рискувам живота си. А какъв е животът ми? Нямам кариера, нямам бъдеще. Не мога да върша това, което Виктор Дунаев върши, дори да ме сварят жив в масло! Не рискувам живота си, защото нямам какво да губя.

— Лев Сергеевич, душо моя, как само умеете да говорите — въздъхна с възхищение Морозов.

— Вие двамата сега си отивайте — заповяда Лео. — Морозов, утре с вас ще видим магазина.

— Лео, изненадана съм, че се поддаваш на влияние, не оценяваш такава възможност, мислех, че ще благодариш — отбеляза с достойнство Антонина Павловна.

— За какво да благодаря? — отвърна той грубо. — Вие имате нужда от мен, както и аз. Това е бизнес и точка.

— Разбира се, това е бизнес. Оценявам помощта ви, Лев Сергеевич. Тоня, душо моя, всичко е наред, върви сега с мен, утре ще уточним всички подробности.

Морозов разтвори широко крака и стана с усилие, като се подпря с ръце на коленете. Големият му корем потрепери, когато пристъпи и тялото му изпъкна неудобно близко под гънките на костюма. При вратата той се обърна към Лео:

— Лев Сергеевич, да си стиснем ръцете? Разбирате, че не можем да подпишем договор, но ще държим на думата си.

Лео протегна ръка с презрително изкривена уста, като че ли жестът означаваше победа над самия него. Морозов топло пое ръката му и дълго я стиска. На излизане се поклони ниско, по стария любезен начин. Антонина Павловна го последва, без да поглежда Кира. Лео ги придружи до площадката на стълбището. Когато се върна, видя, че тя беше останала на мястото си. Преди да го заговори, той я предупреди:

— Кира, няма да спорим за това.

— Пред тях не можех да го кажа, но ти заяви, че нямаш нищо в живота. Аз мислех, че имаш… мен.

— Не съм го забравил — това е една от причините, заради която започвам тази страница. Слушай, нима мислиш, че ще живея на гърба ти до края на дните си? Мислиш ли, че ще те гледам как се влачиш с екскурзиантите и гълташ дим над примуса? Тази глупачка Антонина не трябва да води екскурзианти. Тя не би носила твоите дрехи, дори и за търкане на под, въпреки че и това не трябва да прави. И ти вече няма да търкаш пода. Не знаеш колко хубав може да бъде животът, глупачето ми. Никога не си виждала такъв живот, но ще го видиш. Аз също ще живея този живот, преди да ме довършат. Чуй ме, ще започна този бизнес, дори да знаех, че със сигурност ще ме разстрелят след шест месеца!

Тя се облегна на масата, защото й прилоша и прошепна:

— Лео, ако те помоля с цялата си моя и твоя любов, ако благословя всеки час от всяка обиколка на музея, всеки под, който трябва изтъркам, всяка манифестация, в която трябва да участвам, всяка партийна организация и червено знаме, ще се откажеш ли от това намерение?

— Не — отговори той.

 

 

Гражданите Карп Морозов и Павел Серов се срещнаха в ресторанта и седнаха до маса в тъмния ъгъл. Гражданинът Морозов поръча супа със зеле. Гражданинът Серов поръча чай и френска паста. Тогава гражданинът Морозов се наведе напред и прошепна през парата, вдигаща се от чинията:

— Всичко е наред, Павлуша. Намерих човека, вчера се видяхме.

Павел Серов задържа чашата до устата си, бледите му устни се раздвижиха едва доловимо и Морозов по-скоро отгатна, отколкото чу въпроса:

— Кой е той?

— Казва се Лев Коваленски. Млад е, няма и петак и от нищо друго не се интересува. Отчаян е и готов на всичко.

Белите устни оформиха нов въпрос:

— Може ли да се разчита на него?

— Напълно.

— Лесно ли ще го управляваме?

— Лесен е като дете.

— Ще си държи ли устата затворена?

— Като гроб.

Морозов разтовари зелето от масивната лъжица в устата си. Навън остана да виси нишка и той я вкара вътре с решително мляскане. Приведе се по-силно напред и изсумтя:

— Освен това има минало — баща му е екзекутиран за контрареволюционна дейност. Ако нещо се случи… ще обвиним него за всичко, подходящ е за това. Аристократ-предател, нали знаеш.

— Добре — каза тихо Серов.

Лъжичката му се заби в шоколадовия еклер и върху чинията пръсна мек жълт крем. Изсъска през белите си устни няколко равни, безизразни думи:

— Слушай сега, искам моя дял от всяка пратка предварително. Не искам да се бавиш и няма да ти казвам това втори път.

— Павлуша, разбира се, че ще получиш дела си, Боже опази, няма нужда да ми го казваш.

— И още нещо — искам да бъдеш предпазлив. Разбираш ли? Предпазлив. От сега нататък ти не ме познаваш, ясно? Ако се срещнем случайно, все едно не се познаваме. Антонина ще ми дава парите в онзи вертеп, както се разбрахме.

— Естествено, помня всичко, Павлуша.

— Кажи на този Коваленски, че не искам да се запознавам с него, дръж го настрана.

— Разбира се, че не е необходимо до го познаваш.

— Намери ли магазин?

— Днес го наех.

— Добре. Сега остани тук. Аз ще изляза пръв, ти ще останеш тук още двадесет минути. Ясно?

— Разбира се. Бог да ни благослови.

— Бог го дръж за себе си. Довиждане.

* * *

Зад бюрото до ниска дървена преграда в канцеларията на терминала на гарата седеше секретарка. Тя пишеше на машина съсредоточено, с издадена горна устна, като хапеше долната. Пред преградата имаше празна ивица мръсен под и два стола. Шестима посетители, двама от тях седнали, търпеливо чакаха реда си. На вратата зад секретарката имаше надпис „Др. Серов“.

Другарят Серов се върна от обед. Бързо прекоси преддверието; стегнатите му блестящи ботуши изскърцаха на пода. Шест глави загрижено се обърнаха и го проследиха с плахи, умолителни очи. Той премина из стаята, сякаш беше празна. Секретарката влезе след него в кабинета.

Снимка на Ленин висеше на стената във вътрешната канцелария над голямо, ново бюро. Снимката беше поставена между диаграми за напредъка на железниците и надпис с червени букви, известяващ:

ДРУГАРИ, РАЗКАЖЕТЕ НАКРАТКО ЗА КАКВО СТЕ ТУК. ПРОЛЕТАРСКАТА ЕФИКАСНОСТ Е ЧАСТ ОТ ДИСЦИПЛИНАТА НА МИРНОТО РЕВОЛЮЦИОННО СТРОИТЕЛСТВО.

Павел Серов извади от джоба си плоска златна табакера, запали цигара, седна до бюрото и започна да преглежда куп с документи. Секретарката, права, го чакаше нерешително.

Той вдигна глава и попита:

— Какво има?

— Гражданите навън искат да ви видят, другарю Серов.

— За какво?

— Повечето търсят работа.

— Днес не мога да се срещна с никого, след половин час трябва да бързам за събрание в партийната организация. Напечата ли доклада ми със заглавие „Железниците са кръвоносните съдове на пролетарската държава“?

— Да, другарю Серов, ето го.

— Добре.

— Другарю Серов, тези граждани навън чакат от три часа.

— Кажи им да вървят по дяволите. Да дойдат утре. Ако има нещо важно, обади ми се в централното управление на профсъюза на железничарите. Ще бъда там след събранието… и между другото, утре ще закъснея.

— Да, другарю Серов.

Той се прибра вкъщи от профсъюза на железничарите заедно с приятел, също член на партията. Серов беше в отлично настроение. Свиркаше си радостно, намигна няколко пъти на момичета на улицата и каза:

— Мисля да поканя гости тази вечер у дома. От три седмици не съм се забавлявал, чувствам, че се разпадам. Какво мислиш?

— Прекрасно.

— Само няколко души, най-близки приятели, вкъщи.

— Един познат може да осигури истинска водка. Да идем до Des Gourmets и да купим всичко необходимо.

— Да вървим, приятелю.

— Да отбележим празника.

— Какъв празник?

— Няма значение, да се веселим. Не трябва да се тревожим за парите, когато искам да се забавлявам, парите нямат значение.

— Така е, другарю.

— На кого да се обадим? Гришка и Максим с приятелките им.

— И Лизавета.

— Разбира се, ще се обадя на твоята Лизавета. Валка Дурова също, тя е страхотно момиче, ще доведе една дузина приятелки. Защо не и Виктор Дунаев с момичето му, Мариша Лаврова. Виктор е гнида, но ще стигне далеч някой ден, трябва да подкрепяме добрите му страни. Какво ще кажеш, ако поканя и другарката Соня?

— Естествено, покани я.

— Е, не знам, тази крава ме преследва и търси повече от година… проклет да съм, ако… не, не ми харесва.

— Павлуша, внимавай, ако нараниш чувствата й, тя има високо положение…

— Знам. По дяволите! Върти на пръста си два профсъюза и пет женски организации. По дяволите… добре, ще я поканя.

* * *

Павел Серов е дръпнал пердетата на трите прозореца на хола. Една от жените е увила лампата с оранжев шал и наоколо е полутъмно. Лицата на гостите са като белезникави петна, разпръснати по столовете, дивана, пода. В средата на стаята има поднос с шоколадова торта от Des Gourmets със следи от обувки върху нея. Счупена бутилка лежи на възглавницата на Серов. На леглото му са седнали Виктор и Мариша. Шапката на Виктор се въргаля на пода и гостите я използват за пепелник. От грамофона звучи „Джон Грей“, плочата е развалена и повтаря упорито еднакви, дрезгави, стържещи звуци, без никой да обръща внимание. Млад човек се е разположил на пода, обляга се на краката на леглото и се опитва да пее — мърмори безформен, скръбен припев в яката си. За да подчертае високите ноти, понякога вдига рязко главата си и надава писък, другите стреснато потреперват, някой хвърля обувка или възглавница към него и крещи: „Гришка, млъквай!“ Главата на Гришка отново пада на гърдите му. Момиче спи в ъгъла до коридора, косата й е залепена в потното, зачервено лице.

Павел Серов се люлее из стаята, размахва празна бутилка и бърбори обидено и настоятелно: „Някой иска ли да пие… да пие… никой не иска…“

От тъмнината към него се разнася глас:

— Бутилката е празна!

Серов спира, люлее се, вдига бутилката към светлината, плюе, захвърля я под леглото и свива заплашително юмрук:

— Да не мислиш, че нямам повече? Не съм скапан бедняк, мога да си позволя, колкото искам водка… мислиш, че съм бедняк, нали… сега ще ти покажа…

Навежда се и взима кутия под масата, изправя се и като се олюлява показва със смях неотворена бутилка над главата си: „Не мога да си позволя, така ли?“ Пристъпва към ъгъла, откъдето е чул гласа, кикоти се срещу белите петна, които го гледат, описва с бутилката голям кръг и я удря оглушително, със сила в стъкления рафт на библиотеката. Разнася се женски писък и те се озовават сред дъжд от бляскави късчета. Чува се яростна мъжка ругатня.

— Павел, какво направи с чорапите ми! — ридае жената и придърпва полата си над мокрите крака.

Мъж протяга ръка към нея от тъмнината:

— Не се безпокой, скъпа, сваляй чорапите.

Серов победно се хили:

— Не мога да си позволя, а? А? Павел Серов вече всичко може да си позволи в този проклет свят! Може да ви купи всички, заедно с душите и червата!

Под масата пълзи сянка, рови в кутията и търси друга бутилка.

На врата се чука. Серов вика:

— Влизай!

Никой не влиза, но отново се чука.

— Какво искаш, кой си ти? — той залита до вратата и я отваря широко. В коридора е съседката му, едра, бледа жена в дълга фланелена нощница и износен шал на раменете. Тя отмята сивата коса над очите си и хленчи възмутено:

— Гражданино Серов, моля ви, прекратете този шум. Толкова е късно, вие младите нямате срам и страх от Бога…

— Бабо, обръщай се и право вкъщи! Слагай глава под възглавницата и си затваряй мръсната уста. Или искаш да се разходиш до ГПУ?

Жената бързо се отдръпва, отдалечава се, като се кръсти.

Другарката Соня пуши до прозореца. Облечена е в ушита по поръчка рокля в цвят каки с джобове на бедрата и гърдите. Роклята е от скъп, чуждестранен плат, но тя често я посипва с пепел. Момиче нарежда умолително и жално в лакътя й:

— Соня, кажи защо уволни Дашка? Тя има нужда от тази работа и е почтена…

— Извън работно време не обсъждам служебни проблеми — студено отговаря Соня, — освен това действията ми винаги са в полза на колектива.

— Сигурна съм, че е така, но, Соня, чуй, моля те…

Другарката Соня забелязва Серов, който се клатушка до вратата. Става и прекъсва момичето по средата на изречението:

— Ела тук, Павел — силната и ръка го подкрепя и води до стола, — по-добре седни, настани се удобно.

— Ти си истински приятел, Соня — ломоти той, а тя подлага възглавница под раменете му, — нали няма да ми крещиш, ако пошумя малко?

— Не, разбира се.

— Нали не мислиш, като тези гниди наоколо, че не мога да си позволя бутилка водка?

— Разбира се, че не. Някои хора не могат да те оценят по достойнство.

— Точно така, там е работата, че не ме ценят, а аз съм изключителна личност, ще бъда изключителна личност. Но те не знаят това, никой не го знае… аз ще бъда човек с голяма власт, ще подгоня като мишки чуждестранните капиталисти, да, като мишки, ще заповядвам дори на другаря Ленин.

— Павел, нашият велик водач е мъртъв.

— Да, така е, другарят Ленин почина… какво значение има… трябва да се напия, Соня, от мъка, защото другарят Ленин си отиде.

— Това е много мило от твоя страна, но по-добре засега да не пиеш повече.

— Толкова съм тъжен, никой не ме цени.

— Аз те ценя, Павел.

— Ти си приятел, верен приятел, Соня.

На леглото Виктор държи Мариша в ръцете си. Тя се смее и брои копчетата на сакото му, изгубила е бройката след третото и започва отново да брои. Шепне:

— Ти си джентълмен, Виктор, затова те обичам… а аз съм плъх от канавката, майка ми беше готвачка… преди… е, преди. Спомням си, преди много години тя работеше в голяма къща, с бани, каляски и коне, аз й помагах в кухнята, белех зеленчуци. В къщата живееше млад, елегантен човек, синът на собствениците… той имаше хубави униформи и говореше чужди езици, приличаше много на теб. Дори не смеех да го погледна. А сега си имам такъв джентълмен, само за мен — смее се щастливо тя, — не е ли забавно? Аз, Маришка, кухненската работничка!

— О, млъквай — казва той, целува я и главата му клюмва на гърдите.

Едно от момичетата до тях в мрака се кикоти:

— Вие двамата кога ще подпишете в гражданското?

— Махай се — размахва вяло ръка към момичето Мариша — ще подпишем, вече се сгодихме.

Другарката Соня настанява Серов на стола, той се изтяга с глава в скута й, тя го гали по косата. Той глухо мънка:

— Ти си изключителна жена, чудесна жена, Соня, ти ме разбираш…

— Да, разбирам те, Павел, винаги съм считала, че си най-талантливият и брилянтен член в нашия колектив.

Той я целува и стене:

— Чудесна си, само ти ме цениш…

Дърпа я на пода, обляга се на мекото й, тежко тяло и шепне:

— Мъжът има нужда от жена, умна, разбираща, силна, мощна жена, за какво ми са тези кльощави плашила… харесвам жени като теб, Соня…

Без да разбере, той се озовава в малкия килер между стаята му и апартамента на съседите. Към тавана, до прозореца се издига голяма кула от панери и кутии, обвити в паяжини и облени в прашна лунна светлина. Той се обляга на раменете на Соня и заеква:

— Те мислят, че Павел Серов е поредният мелез, който цял живот ще им яде огризките… ще им покажа аз! Павел Серов ще им даде да разберат кой държи камшика… Соня, имам една… голяма тайна, но не мога да ти кажа… винаги съм искал жена, като теб… мека и удобна…

Той се катери върху голям панер, кулата се накланя и рухва с шум и трясък. Съседите ожесточено започват да тропат и викат зад стената. На пода Соня и Павел не им обръщат внимание.