Айн Ранд
Ние, живите (2)

I

Петроград миришеше на карбол.

Розово-сиво знаме, някога червено, висеше в паяжината от стоманени греди. Високи колони се извисяваха към стъклен покрив, сив като стоманата, покрит с прах от годините и ветровете. Част от стъкления покрив беше счупен, пронизан от забравени изстрели, а дупките с неравни, остри очертания зееха в сивото небе с цвета на стъклото. Под знамето се стелеха паяжини, при тях имаше огромен гаров часовник с черни цифри, жълт циферблат и без стрелки. Под часовника тълпа от бледи хора в мазни шуби чакаше влака.

Кира Аргунова влезе в Петроград на прага на товарен вагон. В стария си избелял син костюм, със стройни, загорели от слънцето крака и без чорапи, тя стоеше изпъната, неподвижна, с изящното безразличие на пътник на луксозен океански кораб. Около врата си имаше кариран копринен шал, косата й бе къса, разрошена, на главата си носеше шапка-чорап с ярко жълт пискюл. Устата й бе спокойна, леко разширените, предизвикателни очи гледаха с любопитство, тържествено и замаяно, като уплашен воин, влизащ в непознат град, който не знае дали е завоевател или пленник.

Зад нея бе вагонът, пълен с хора и вързопи. Вързопите бяха увити в чаршафи, вестници и чували за брашно. Хората бяха увити в окъсани палта и шалове. Вързопите бяха безформени, защото бяха използвани вместо легла. Бръчките по сухите, напукани, безизразни лица бяха набити с прах.

Бавно, уморено, влакът спря — последната спирка от дългото пътешествие из опустошените равнини на Русия. Две седмици бяха необходими, за да се измине тридневното разстояние от Крим до Петроград. През 1922 г. железниците, както и всичко друго, все още не бяха национализирани. Гражданската война приключи. Бялата армия беше унищожена. Червената власт установяваше контрол върху страната, но мрежата от релси и телеграфни линии беше неизползваема от хората.

Нямаше разписания и правилници. Никой не знаеше кога влаковете заминават и пристигат. Неясен слух, че пристига влак, караше тълпи от неспокойни пътници да се събират на гарите. Те чакаха с часове и дни и се страхуваха да напуснат гарата, защото влакът можеше да се появи след минута — или след седмица. Осеяните с боклуци подове на чакалните миришеха като телата им. Пътниците слагаха вързопите на пода, лягаха върху тях и заспиваха. Дъвчеха търпеливо сух хляб и слънчогледови семки, не се събличаха със седмици. Най-сетне влакът пристигаше с гръм, пухтене и хъркане, пътниците го обсаждаха с юмруци, ритници и яростно отчаяние. Като прилепала те се впиваха в стъпалата, буферите, покривите и губеха багажа и децата си. После влакът, без звънене и предупреждение, внезапно потегляше с успелите да се промъкнат вътре.

Кира Аргунова не започна пътуването си в товарен вагон. В началото имаше избрано място край масичка до прозореца в третокласен пътнически вагон. Масичката бе център на купето, а Кира — център на вниманието на пътниците. Млад съветски служител се възхити от силуета на тялото й в светлия квадрат на счупения прозорец. Дебела жена в кожено палто се възмути от предизвикателното поведение на момичето, което някак си й напомняше кабаретна танцьорка, извиваща се сред чаши от шампанско. Но танцьорка толкова невъзмутима и арогантна, че жената се запита дали Кира не й прилича на статуя. В продължение на много дълги километри пътниците в купето се взираха в полетата и долините на Русия на фона на дръзкия профил, обграден от кафява коса, разпилявана върху високото чело от вятъра в телеграфните жици.

Нямаше място и затова краката на Кира почиваха в скута на баща й. Александър Дмитриевич Аргунов дремеше изтощено в ъгъла, поставил ръце на корема. Очите му, червени и подпухнали, бяха полузатворени. Той спеше с полуотворена уста и се будеше с резки движения. Беше облечен с палто цвят каки, високи селски ботуши с износени подметки, и риза от зебло, на гърба с надпис „украински картофи“. Това не бе маскировка, а всичко, което Александър Дмитриевич притежаваше. Но той много се безпокоеше, че някой ще забележи пенснето му от чисто злато.

Притисната до лакътя му, Галина Петровна, неговата съпруга, с усилие държеше тялото си изпънато и книгата, която четеше — на нивото на носа си. Тя бе запазила книгата си, но бе изгубила всичките си фиби в битката за места, които осигури за семейството си. Галина Петровна внимаваше пътниците да не забележат, че книгата й е на френски.

От време на време тя внимателно проверяваше с крак дали вързопът, увит в избродирана с кръстчета покривка за маса, е на мястото си. Вързопът съдържаше последното й дантелено бельо, купено във Виена преди войната, и сребърният сервиз със семейните инициали на Аргунови. Никак не й харесваше, че спящ и хъркащ войник бе положил глава върху притежанията й. Краката на войника се подаваха в коридора и тя нищо не можеше да направи.

Лидия, голямата дъщеря на Аргунови, беше принудена да седи на друг вързоп в коридора, до войнишките ботуши. Тя направи всичко възможно, за да покаже на пътниците, че не е свикнала с такъв вид пътуване. Лидия не криеше социалното си превъзходство, като с гордост демонстрираше три признака за това: жабо от износена златна дантела на избелелия си кадифен костюм, чифт старателно изгладени копринени ръкавици и шишенце одеколон. Понякога тя вадеше шишенцето и натриваше няколко капки в добре гледаните си ръце. Но бързо прибираше шишенцето заради майка си, която го поглеждаше крадешком и с копнеж зад френския роман.

Четири години по-рано Аргунови напуснаха Петроград. Тогава текстилната фабрика на семейството беше национализирана в името на народа. В името на народа банките бяха обявени за народна собственост. Депозитните сейфове на Аргунов бяха разбити и изпразнени. Бляскавите огърлици от рубини и диаманти, с които Галина Петровна гордо се разхождаше в осветените бални зали, впоследствие скрити и прибрани, също минаха в неизвестни ръце и никой повече не ги видя.

Беше време на нарастващ, безименен страх, спуснал се върху града като тежка мъгла по тъмните ъгли. Време на внезапни изстрели в нощта, камиони, ръмжащи по павираните улици, в които проблясваха щикове; време, когато прозорците на магазините се пръскаха със силен звън и трясък, а социалния кръг на Аргунови изведнъж изчезна, като сняг в огън. Семейството остана в разкошното си имение от гранит със значителна сума в брой, няколко последни бижута и постоянният ужас от звъненето на вратата. Единственият изход за тях беше бягството от града.

В онези дни тътенът на революционната борба вече бе затихнал в Петроград, поради примирението от победата на червените. Но в южната част на Русия все още бушуваше Гражданската война. Югът бе в ръцете на Бялата армия, разединена в огромната страна, сред мили от разрушени железопътни линии и затънтени, пусти села. Армията развяваше трицветното знаме, изпълнена с нетърпеливо, объркано презрение към врага, без да разбира колко силен е той.

Аргунови заминаха за Крим, за да чакат там освобождението от червеното робство. Оставиха залите с високи огледала, в които се отразяваха кристални полилеи, парфюмирани кожени палта и чистокръвни коне в зимните, слънчеви утрини и големи стъклени прозорци с изглед към масивните имения на „Каменостровски“ — бляскавият петроградски булевард. Посрещнаха ги четири години на претъпкани летни бараки с паянтови стени, пронизвани от кримския вятър, чай със захарин и лук, пържен в ленено масло, на нощни бомбардировки и страшни дни, когато само червеното и трицветното знаме показваха в чии ръце се намира града.

Шест пъти Крим смени господарите си. Войната свърши през 1921 г. От бреговете на Бяло до Черно море, от границите на Полша до жълтите реки на Китай, червеното знаме се издигна победоносно под звуците на „Интернационала“ и дрънченето на ключовете, с които светът затвори вратите си за Русия.

Аргунови напуснаха Петроград през есента, спокойно и някак радостно. Смятаха пътуването си за неприятно, но кратко премеждие, и възнамеряваха да се върнат през пролетта. Галина Петровна не позволи на Александър Дмитриевич да вземе зимното си кожено палто. „Но, какво, да не мислиш, че това ще продължи цяла година!“ — изсмя се тя, като имаше предвид съветското правителство.

То продължи да съществува и през следващите пет години. През 1922 г., мълчаливо и примирено, семейството взе влака за Петроград, за да започне нов живот, сякаш това бе възможно.

Във влака, който свистеше и гърмеше по релсите към града, те се спогледаха безмълвно. Галина Петровна мислеше за имението им на „Каменостровски“ и дали биха могли да си го върнат. Лидия мислеше за старата църква, където коленичеше в детството си по Великден, първото място, което щеше да посети в Петроград. Александър Дмитриевич за нищо не мислеше. Кира изведнъж си спомни за любимия си миг, когато ходеше на театър — угасването на светлините и потреперването на завесата, преди да се вдигне. Запита се защо мисли за това сега.

Масичката на Кира е между две дървени пейки. Десет глави се гледат взаимно, подобно на две напрегнати, враждебни стени, поклащащи се заедно с влака. Десет изтощени, прашни бели петна в полумрака: Александър Дмитриевич с проблясващото златно пенсне, Галина Петровна с по-бяло лице от страниците на книгата си, младият съветски служител и новото му кожено куфарче, по което играят слънчевите лъчи, брадат селянин във воняща шуба от овча кожа, който постоянно се чеше, изпита жена с увиснал бюст, която постоянно и истерично брои пакетите и децата си, боси и несресани, войник с наведена глава и жълти обувки от лико, почиващи върху куфар от кожа на алигатор, собственост на дебела жена в кожено палто. Тя е единственият пътник с куфар, кожено палто и розови, блестящи бузи. До нея седи жена с недоволен вид и слабо, луничаво лице, в мъжко сако, с лоши зъби и червена забрадка.

През счупения прозорец над главата на Кира влиза слънчев лъч. Прашинки танцуват в лъча и спират при три чифта ботуши, клатушкащи се на горната пейка, където са се свили трима войници. Високо над тях туберкулозен млад мъж се е сгънал в багажното отделение. Гърдите му са притиснати до тавана, той спи, хърка шумно и диша с усилие. Под краката на пътниците колелата тракат като разпиляващи се и търкалящи се железни пръти, това се повтаря три пъти, следва ново разпиляване и търкаляне, и пак, и пак.

Над главите на пътниците туберкулозният диша учестено и дъхът му свисти като пробит балон. Мъжът спира да диша и стене тихо, а железните колела продължават да тракат.

Кира, която беше на осемнадесет години, се замисли за Петроград. Лицата около нея й напомняха за града. Тя не осъзна дали изреченията, изсъскани в прашния въздух, бяха изречени за един час, един ден, или две седмици сред гърмящата завеса от прах, пот и страх. Не запомни думите, защото не пожела да ги слуша.

— В Петроград има сушена риба, граждани.

— Има и слънчогледово олио.

— Слънчогледово олио? Истинско?

— Стъопка, не си чеши главата към мен, чеши я в коридора! В нашия кооперативен магазин в Петроград пуснаха картофи. Замразени, но истински картофи.

— Калта е до колене в Петроград.

— Ако чакаш на опашка три часа в кооперативния магазин, може и да получиш храна.

— Но в Петроград има НЕП.

— Какво е това?

— Не си ли чувал? Ти не си съзнателен гражданин.

— Да, другарю, в Петроград има НЕП и частни магазини.

— Но ако не си на черната борса, ще гладуваш. Ако си там, ще си купиш каквото искаш, но ако си черноборсаджия. Ако не си, значи нямаш пари за частен магазин и тогава ще чакаш на опашка в кооперативния магазин.

— А там дават ечемик.

— Празният корем си е празен корем за всички, освен за въшките.

— Гражданино, спрете да се чешете!

Някой на горната пейка каза:

— Ще си купя елдова каша, като стигна в Петроград.

— Господи — въздъхна жената с кожено палто, — само да мога да се изкъпя, мечтая за гореща, хубава баня и сапун, като пристигнем в Петроград!

— Граждани — обади се дръзко Лидия, — има ли сладолед в Петроград? Не съм вкусвала сладолед от пет години. Истински сладолед, студен, толкова студен, че дъхът ти спира.

— Да — отговори Кира, — толкова студен, че ти спира дъха. Но там можеш да вървиш бързо, има светлини, дълга редица от светлини, които летят край теб, докато вървиш.

— За какво говориш? — попита Лидия.

— За Петроград, разбира се — погледна я с изненада Кира.

— Говориш за Петроград и колко студено е там, нали?

— Не за това говоря. Ти не си тук, както обикновено.

— Имам предвид улиците. Улиците на голям град, където почти всичко е възможно, и почти всичко може да ти се случи.

— Весело ти е заради това, нали? — отбеляза сухо Галина Петровна. — Мисля, че вече на всички ни омръзна да ни се случват разни неща. Не преживя ли достатъчно през революцията?

— Да, революцията — каза с безразличие Кира.

Жената с червена забрадка отвори пакета, извади парче изсушена риба и се обърна към горната пейка:

— Гражданино, моля да преместите ботушите си, защото ще се храня. Ботушите не помръднаха. Чу се глас:

— Не ядеш с носа си.

Жената впи зъби в рибата и лакътят й се вряза в коженото палто на съседката:

— Разбира се, никой не се интересува от нас, пролетариите. Друго щеше да е ако имах кожено палто. Само че тогава нямаше да ям сушена риба, а бял хляб.

— Бял хляб? — уплаши се жената с коженото палто. — Но моля ви се, гражданко, кой има бял хляб? Племенникът ми е в Червената армия и… през ум не ми минава за бял хляб!

— Така ли? Обзалагам се, че вие не ядете сушена риба. Искате ли малко?

— Да… благодаря гражданко, доста съм гладна и…

— Гладна сте? Знам, че сте буржоазка и с радост ще отнемете и последната хапка на трудещите се. Но не и моята хапка, уверявам ви!

Вагонът миришеше на гниещо дърво и дрехи, несменявани от седмици, и на миризмата, идваща от малка, отворена врата в края на коридора.

Жената с коженото палто стана и тихо се отправи към тази врата през телата на пода.

— Бихте ли се преместили за миг, граждани? — плахо запита тя двама души, които пътуваха удобно в тясното купе, единият на седалката, другият — изтегнат в боклуците на пода.

— Разбира се, гражданко — отговори учтиво седящият и срита другия, който спеше.

Жената с коженото палто, останала сама, отвори крадешком чантичката си и извади малък пакет от мазна хартия. Не искаше никой в купето да разбере, че има цял варен картоф. Захапа го бързо, истерично, за да не я чуят другите отвъд затворената врата. Задави се.

Навън, когато излезе, двамата мъже я чакаха, за да заемат местата си.

През нощта два димни фенера мъждукаха в двата края на вагона и край вратите — две потрепващи жълти петна в мрака на фона на сивото нощно небе в квадратите на счупените прозорци. Тъмни, спящи фигури, неподвижни и вцепенени като манекени се поклащаха заедно с грохота на колелата. Някои хъркаха, други стенеха. Никой не проронваше дума.

Във влака имаше войник с акордеон, който пееше часове наред сред тъмнината, железните колела и стоновете. Пееше еднообразно, упорито, безнадеждно. Никой не знаеше дали тази песен е весела или тъжна, дали е шеговита или нецензурна. Това бе първата песен на революцията, появила се от нищото, радостна, дръзка, горчива, нахална. Песен, която милиони запяха, отекваща в покривите на влаковете и селските пътища, из черните градски улици. Хората я пееха със смях и ридания, присмиваха се на собствената си мъка. Това беше песента на революцията, написана по знамената, но и във всяко сухо гърло. „Песента за малката ябълка“.

Хей, малка ябълчице,

ти къде попадна?

„Хей, малка ябълчице, ти къде попадна? От немски лапи няма нивга да се върнеш… хей, малка ябълчице, ти къде попадна? Милата ми е от белите, а пък аз съм болшевик… хей, малка ябълчице…“

Никой не знаеше къде е малката ябълчица, но всеки разбираше смисъла.

Много пъти всяка нощ вратата на купето се отваряше с ритник и димен фенер се вдигаше високо от несигурна ръка. Зад фенера проблясваха метални катарами, униформи и медни копчета. Щикове и мъже, които заповядваха сурово и безцеремонно:

— Документите ви!

Лампата се навеждаше бавно в ритъма на вагона, спираше до бледите, стреснати, примигващи лица и треперещи пръсти със смачкани документи.

Галина Петровна угоднически се усмихваше и повтаряше:

— Ето, заповядайте другарю, ето другарю. И тикаше във фенера парче хартия с няколко напечатани изречения, позволяващи на гражданите Александър и Галина Аргунови да пътуват за Петроград с дъщерите си Лидия, на 28 години и Кира, на 18 години.

Мъжете с лампите поглеждаха листовете и рязко ги връщаха, отминаваха, прескачайки краката на Лидия.

Поглеждаха бързо момичето до масичката. Тя беше будна и очите й ги следваха. В очите й нямаше страх, бяха спокойни, любопитни, враждебни.

В следващия миг мъжете с фенерите ги нямаше и някъде във влака войника започваше да пее и ридае:

И сега Русия вече няма,

и Русия вече падна,

хей, малка ябълчице,

ти къде попадна?

Понякога влакът спира през нощта. Никой не знае защо. Няма гара, нито живот в пустата равнина. Празен къс небе, направено само от черни облаци виси над пустошта, в която тъмнеят храсти. Неясна, червена линия ги разделя. Линията прилича на буря или на далечен огън.

Шепот се разнася из вагона.

— Бойлерът избухна…

— Мостът е взривен на половин миля надолу…

— Открили са контрареволюционери във влака и сега ще ги разстрелят тук при храстите…

— Ако останем още малко, бандитите… нали знаете…

— Казват, че Махно е съвсем близо…

— Ако ни хване знаете какво ще стане, нали? Убива всички мъже, но не и жените, а и те биха искали да умрат, защото…

— Спрете с глупостите, граждани. Плашите жените.

Прожектори се втурват в облаците, веднага гаснат, без да е ясно дали са близо или на мили разстояние. Никой не знае черното петно, което сякаш се движи, дали е конник или храст.

Влакът тръгва внезапно, както е спрял. Въздишки на облекчение посрещат писъка на колелата. Никой не разбира защо е спрял влака.

Една ранна утрин няколко души се затичаха във вагона. Единият носеше значка на Червения кръст. Отвън настъпи безредие.

Един от пътниците тичаше след мъжете. Останалите пътници се разтревожиха при вида му, когато се върна.

— Тя е в другия вагон — каза той. — Глупава селянка. Пътувала между вагоните и завързала крака си за буферите, за да не падне. През нощта заспала, сигурно била уморена и паднала под вагона. Влакът я теглил за завързания крак, главата й е отрязана. Съжалявам, че отидох да гледам.

В средата на пътуването, на самотна, малка гара с гнил перон, с ярки плакати и окъсани войници на перона и изобразени на плакатите, се оказа, че пътническият вагон на Аргунови не може да продължи пътя си. Вагоните не бяха ремонтирани и проверявани от години и се разпаднаха внезапно и окончателно. Никакъв ремонт не можеше да помогне. Пътниците бяха помолени бързо да се преместят. Трябваше по възможност да се сместят в другите претоварени вагони.

Аргунови с мъка се настаниха в товарен вагон. Галина Петровна и Лидия с благодарност се прекръстиха.

Жената с увисналия бюст не успя да намери място за децата си. Влакът напусна гарата, а тя го изпрати с празни, безнадеждни очи, седнала на вързопите си. Уплашените й деца се притискаха до нея.

Влакът изнурено пълзеше през долини и блата във воал от дим, който плуваше и се топеше в бели облачета зад него. Войниците се бяха скупчили на групи върху наклонените, хлъзгави покриви. Някои свиреха на хармоника и пееха песента за малката ябълчица. Песента се носеше зад влака и гаснеше в облачетата.

Тълпа очакваше влака в Петроград. Последното дихание на локомотива отекна в терминала. Кира Аргунова погледна обичайната тълпа, която посрещаше всеки влак. Под безформените дрехи, в суровите и изтощени лица, в телата имаше необикновена, силна енергия, която движеше хората във всекидневните, дълги изпитания. Зад тях бяха високите, покрити с решетки прозорци, а отзад — градът.

Кира беше избутана напред от нетърпеливите пътници. Слезе, поколеба се за миг, сякаш съзнаваше значението на стъпката. Загорелите от слънцето крака бяха обути в ръчно правени дървени сандали с кожени каишки. За момент кракът й увисна във въздуха. Сетне дървеният сандал докосна дървените греди на перона: Кира Аргунова беше в Петроград.

„ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!“

Кира погледна думите върху голата мазилка на стените на гарата. Мазилката се ронеше в черни петна, които приличаха на кожна болест. Но върху стената бяха изписани нови надписи. С червени букви се съобщаваше: „ДА ЖИВЕЕ ДИКТАТУРАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА! КОЙТО НЕ Е С НАС, Е ПРОТИВ НАС!“

Буквите, някои изкривени, бяха написани с дебела червена линия върху шаблон. Други букви бяха изсъхнали в дълги, тънки, червени поточета, стичащи се по стените.

Млад мъж със смачкана шапка от агнешка кожа, нахлупена над светлата му коса и бледосини очи, се беше облегнал на стената с лозунгите. Той гледаше безизразно, люпеше семки и плюеше шлюпките от ъгъла на устата си.

Между влака и стените, Кира попадна във водовъртеж от сиви и червени униформи, войнишки шинели, червени забрадки, небръснати лица и безмълвно отворени уста, чиито викове се давеха в грохота на ботушите по перона, отекващи във високия метален таван. На стар варел с ръждиви скоби и медна чаша на верига пишеше: „Преварена вода“. С огромни букви беше изписано предупреждението: „ВНИМАНИЕ, ХОЛЕРА! НЕ ПИЙТЕ НЕПРЕВАРЕНА ВОДА!“ Бездомно куче, подобно на скелет, с опашка между краката, душеше и търсеше храна в боклуците на пода. Двама въоръжени войници си проправяха път през тълпата и влачеха селянка, която се съпротивляваше и плачеше: „Другари, нищо не съм направила! Братя, къде ме водите? Мили другари, не съм направила нищо. Боже, помогни ми!“

Долу, сред ботушите, ударите и калните поли, се носеше монотонен вой, нещо средно между човешки глас и кучешки лай — жена пълзеше на колене и събираше разпилян ечемик. Жената ридаеше и събираше зърната, примесени с шлюпки от семки и фасове.

Кира се извърна към високите прозорци и дочу стария, познат, пронизващ звук от трамваен звънец. Усмивка се появи на устните й.

Пред врата с надпис „Комендант“ стоеше на пост млад войник. Кира го погледна. Очите му бяха сурови и строги — пещери със самотен студен, сив пламък. В ръката, която държеше щика, в шията с отворена риза и загарялото лице се четеше вродена дързост. Кира го хареса. Погледна го право в очите и отново се усмихна. Помисли, че той я разбира, разбира огромното приключение, което й предстоеше.

Той я измери студено, безразлично, но и с изненада. Тя се обърна леко разочарована, въпреки че не знаеше какво да очаква.

Войникът забеляза странното момиче със странни очи и детска шапка-чорап, в светъл костюм и без сутиен, против което нямаше нищо против.

— Кира! — гласът на Галина Петровна се извиси над грохота на гарата. — Кира! Къде си? Къде са ти пакетите? Къде са?

Кира се върна в товарния вагон, където семейството с мъка се опитваше да свали багажа. Тя бе забравила, че трябва да носи три вързопа. Не всеки можеше да си позволи да наеме носачи, те бяха лукс. Галина Петровна се бореше с тях — намръщени мъже в парцаливи шинели, които грабнаха багажа, без да бъдат наети и нахално предложиха услугите си.

И Аргунови, превити под тежестта на денковете с останките от богатството им, слязоха на земята на Петроград.

Златен сърп и чук, с два плаката отстрани, беше поставен над изхода на гарата. На единия имаше груб работник, чиито огромни ботуши тъпчат малки дворци. Издигнатата му ръка с мускули, червени като пържоли, поздравяваше изгряващо червено слънце с цвета на мускулите му. Над слънцето беше написано: „ДРУГАРИ! НИЕ СМЕ СТРОИТЕЛИТЕ НА НОВИЯ ЖИВОТ!“

На другия плакат беше нарисувана огромна бяла въшка на черен фон с червен надпис: „ВЪШКИТЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ БОЛЕСТИ! ГРАЖДАНИ, ОБЕДИНЯВАЙТЕ СЕ НА АНТИТИФУСНИЯ ФРОНТ!“