Айн Ранд
Ние, живите (17)

I

Войната превърна Санкт Петербург в Петроград, революцията — в Ленинград. Той е град от камък. Жителите му не мислят, че е каменен град, изграден върху зелена земя и издигнат в блокове, а че е направен от една колосална скала, издълбана в улици, мостове, къщи, между които са разпръснати шепи пръст, за да напомнят какво лежи отдолу. Дърветата са редки, непознати, болни, самотни и излишни чужденци в гранитния градски свят, а парковете — колебливо отстъпление. През пролетта, сред каменните улици, понякога се надига самотно глухарче и минувачите го гледат невярващо и снизходително, като палаво дете. Пролетта не израства от земята на града — първите й теменужки, яркочервени лалета и много сини зюмбюли се появяват в ръцете на хората по улиците.

Петроград не е роден, той е направен от човешката воля на място, където никой не е искал да се засели. Непреклонен император заповядал съществуването му и създаването на земята под него. Мъже докарали пръст и запълнили блата, където единствените живи създания били комарите. Както комарите, мъжете умирали и падали в грухтящата кал. Никой не пожелал да строи селището доброволно. То се появило благодарение на труда на хиляди войници, полкове, изпълняващи заповеди, които нямали право да отстъпят пред смъртен враг, оръдия или блато. Войниците и костите им падали в земята, която донесли и така положили основите на града. Жителите казват: „Петроград лежи върху скелети“.

Петроград не бърза, той е изящен и ленив, както подобава на свободните му, огромни улици. Разпрострял се е богато, разперил е ръце сред мочурищата и боровите гори. Площадите му са павирани поля, улиците са широки, като притоците на Нева — най-широката река, минаваща през голям град.

На „Невски“, най-голямата улица на столицата, къщите са построени от поколения за поколения. Те са непристъпни и непроменими, като крепости, стените им са дебели, прозорците са дълбоки и масивни и се издигат над просторни тротоари от червеникавокафяв гранит. От статуята на Александър III, сив великан на сив, великански кон, към сградата на Адмиралтейството се простират сребърни, изпънати, пълни с напрежение трамвайни линии. Адмиралтейството почива върху бели колони, а златното му острие, извисяващо се над начупеното, вечно, каменно небе от кули, балкони и гаргойли, е символ и търговска марка на „Невски“.

Златен кръст на малък златен купол пробива облаците в средата на „Невски“. Това е дворецът „Аничковски“ — изчистен червен куб, разсечен от празни, сиви прозорци. Далеч зад двореца каляска се е устремила нагоре с черни коне, изправени на задните крака, копитата им висят високо над улицата и грандиозните колони на Александрийския театър. Дворецът прилича на казарма, театърът — на дворец.

В „Невски“, до подножието на двореца се врязва поток с мост над кипящите му, кални води. Четири черни статуи стоят в четирите ъгли на моста. Те може би са само случайно украшение, но може и да са душата на Петроград — град, издигнат от хората против волята на природата. Всяка статуя е на човек и кон. В първата копитата на разярен звяр, изправен на задните си крака, летят във въздуха, готови да смажат гол човек, паднал на колене с ръце, протегнати в пръв опит към юздите на чудовището. Във втората човекът е на едно коляно, торсът му е отметнат назад, мускулите на краката, ръцете и тялото му сякаш ще избухнат във върховния миг на борбата. В третата те се гледат лице в лице, човекът е на крака, главата му е в ноздрите на звяра, объркан и познал за пръв път господаря си. В четвъртата чудовището е опитомено, стъпва покорно, водено за ръка от човека, висок, изправен и спокоен в победата си. Той крачи напред с непоколебима вяра и с вдигната глава невъзмутимо гледа в неизвестното бъдеще.

В зимните нощи над „Невски“ засилват редици от големи, бели глобуси. Снегът блести сред белите светлини като кристалчета сол и цветните фенери на трамваите примигват и плуват в червено, зелено и жълто в мекия мрак. През мокрите, мразовити мигли на хората белите глобуси приличат на бели, дълги кръстове, като лъчи на прожектори в черното небе.

„Невски“ започва от бреговете на Нева, от кей, подреден и красив като зала, ограден от парапет от червеникавокафяв гранит и редици от дворци. Дворците са изградени в прави ъгли, с високи прозорци и целомъдрени колони и балюстради, сурови, хармонични и богати в мъжествената си грация. Зимният дворец, най-големият в Петроград, е разделен от реката и гледа към Петропавловската крепост, най-големият затвор в града. Императорите живеели в Зимния дворец и след като умирали, прекосявали Нева на път за катедралата на крепостта, където ги полагали под бели плочи. Затворът е зад катедралата и стените на крепостта охранявали мъртвите императори и живите императорски врагове. Из дългите, тихи зали на двореца, във високите огледала се оглеждали крепостните кули, пълни със забравени от десетилетия хора, живи погребани в самотни гробове от камък.

Мостовете висят над реката — дълги, стоманени гърбици с трамваи, които пъплят до средата и после бързо се търкалят и тракат до другия бряг. В десния бряг, отвъд крепостта, градът постепенно отстъпва пред полетата и земята, които е прогонил. Там е разположен „Каменостровски“, безкраен, широк и тих булевард, поток, пълен с обещание и ухание за бъдещо море, улица, в която всяка стъпка е предчувствие за полята, които са наблизо. Булевардът, градът и реката свършват в Островите, където Нева се руши сред парчета земя, свързани с изящни мостове. Редици от бели, масивни конуси с тъмнозелени ръбове почиват сред дълбоко снежно безмълвие и само клонки от ела и следи от птици нарушават бялата пустош. Зад последния остров небето и морето приличат на недовършен сив акварел с бледозеленикава линия, нахвърлена, за да отбележи неуловимия хоризонт.

Но в Петроград има и странични улици. Те са направени от безцветен, измит от дъждовете камък, който се слива с облаците и калта. Улиците са пусти като коридори на затвор и се врязват една в друга в празни кръстовища с квадратни здания-затвори. Пред подутите от кал канавки всяка нощ се заключват стари порти, магазинчета с избелели табели се мръщят над нечисти прозорци, малки паркове се задушават от прашна туберкулозна трева, растяща над вековни мочурища. До тях железни парапети пазят канали, преливащи от боклуци, а по тъмните ъгли ръждясали икони на Богородица са заковани по забравени тенекиени кутии, просещи дребни пари за сиропиталищата.

Нагоре, по течението на Нева, се простират гори от комини от червени тухли, плюещи черен пушек над приведените, дървени къщи по брега, осеян с гниещи пънове край неподвижната, равнодушна река. Дъждът лениво пада през пушека: дъжд, дим и камък са символът на града.

Жителите на Петроград понякога се учудват на странната връзка, която ги държи заедно. След дългата зима те проклинат калта и камъните и копнеят за борови гори — бягат от града като от омразна мащеха. Бягат към зелена трева и пясък и към бляскавите столици на Европа. Но както при недостижима любима, те се връщат през есента, гладни за широките, павирани улици, крещящите трамваи, успокоени и ведри, сякаш животът е започнал отново. Хората на Петроград казват за него: той е единственият Град.

Градовете растат като гори. Петроград не порасна, той се роди готов и завършен. Петроград не е част от природата, той е дело на хората. Природата прави грешки и поема рискове — смесва цветовете си и знае малко за изчистените линии. Петроград обаче е дело на човека, който знае какво иска. Величието на Петроград е неопетнено, низостта му — еднообразна. Частите, от които е направен, са изсечени ясно и остро, те са нарочни, съвършени с откритото съвършенство на човешкото дело. Градовете растат като хората, борят се за първо място сред градовете, бавно се издигат през годините. Но Петроград не израсна, той се появи израснал, заповядано му бе да заповядва. Беше столица, преди да бъде положен първият му камък и се превърна в паметник на човешкия дух.

Народите не знаят нищо за човешкия дух, защото народите са само част от природата, думата „човек“ няма множествено число. Петроград не е град на хората. За него няма легенди и народни предания, той не е възпяван в безименни песни из незнайните пътища. Петроград е равнодушен, неразбираем, враждебен непознат. Поклонници никога не са пътували до гранитните му порти. Портите никога не са се отваряли с топло съчувствие пред слабите, наранените, осакатените, както вратите на добрата Москва. Петроград няма нужда от душа — той има разум.

Може би е съвпадение, но в езика на руснаците Москва е „тя“, Петроград винаги е бил „той“. Може би е съвпадение, но заграбилите властта в името на народа, преместиха столицата от надменния аристократ на градовете, в меката Москва.

 

 

През 1924 г. почина човек на име Ленин и на града беше заповядано да се нарече Ленинград. Революцията окичи градските стени с плакати и къщите с червени знамена, павираните улици бяха покрити с шлюпки от семки. Революцията издълба пролетарско стихотворение в пиедестала на статуята на Александър III и постави червен парцал на пръчка в ръцете на Екатерина II в градинка близо до „Невски“. Революционерите преименуваха „Невски“ на „Проспект 25 октомври“, пресечката ул. „Садовая“ — на ул. „Трети юли“ в чест на дати, които те искаха да бъдат запомнени. На кръстовищата едри кондукторки викаха в препълнените трамваи: „Двадесет и пети октомври и трети юли! Жълтите билети важат до тук, граждани, трябва да купите нови!“

В ранното лято на 1925 г. Държавната текстилна компания произведе за пазара нови памучни платове. Жените на Петроград се усмихваха по улиците, защото носеха рокли от нов плат за пръв път от много години. Но имаше само шест десена. Жени в черни и бели карета се разминаваха с жени в черни и бели карета, жени в бяло на червени точки вървяха до жени в бяло със зелени точки, други в рокли на сини спирали на сив фон се срещаха с жени със същите спирали, но кафяви на светлокафяв фон. Те крачеха по улиците като питомци от сиропиталище — мрачни, нещастни, смръщени, неловки и нерадостни в новите си дрехи.

В магазин на „Невски“ Държавната компания за производство на порцелан изложи безценен бял порцеланов сервиз за чай. Сервизът, гравиран в тънки черни линии със странни, неясни, модни цветя от известен нов художник, остана на витрината с месеци — никой не можеше да си го позволи.

Витрините светеха с фалшиви бижута от чужбина — огърлици от цветни мъниста от восък, обици по последна мода от ярки, пластмасови кръгчета, защитени чрез неописуема цена от копнеещите, обожаващи очи на жените.

На пресечка до „Невски“ откриха книжарница за чуждестранна литература — двуетажна витрина разкри на показ невероятни книги с лъскави, сияйни корици, пристигнали отвъд границите.

Шарени навеси се разпространиха из широките, сухи тротоари, барометри от бистро стъкло заблестяха в слънцето с пронизваща, бяла светлина.

Колосален плакат от памучен плат, закрепен за едно здание, изобразява напрегнато лице, нарисувано с дързък замах на четката. Лицето с големи очи и дълги, изящни ръце, е на известен актьор от немски филм.

Снимки на Ленин с къса брада и червена лента, драпирани с черен креп, гледат отвисоко минувачите с подозрителни, тесни ориенталски очи.

Из слънчевите улици окъсани мъже продават захарин и гипсови бюстове на Ленин. Врабчета цвъртят на телефонните жици пред кооперативните магазини се извиват опашки, жените свалят жакетите си и излагат в първата лятна горещина отпуснатите си бели ръце в смачкани блузи с къси ръкави.

На висока стена е закачен плакат с огромен работник, размахващ сърп към небето. Сянката на сърпа, падаща върху ниските сгради под ботушите на работника, прилича на гигантски черен кръст.

Кира Аргунова спря при плаката, за да запали цигара. Извади бързо, без да гледа, с два дълги пръста картонена кутия от джоба на овехтялото си палто и затъкна цигара в устата си. Отвори избелялата си чанта от изкуствена кожа и взе скъпа чуждестранна запалка, гравирана с инициалите й. Припламна кратко пламъче тя изстреля струйка дим от ъгъла на устата си и затвори плътно чантичката. Дръпна оръфания ръкав на палтото и погледна лъскавия си часовник с тясна златна верижка. Поде енергично напред, високите й токове заудряха забързано, решително по гранитния тротоар.

Наближи стар дворец с червена петолъчка над входа и надпис със златни букви:

ОБЛАСТЕН КОМИТЕТ

НА ВСЕСЪЮЗНАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Стъклената врата беше безупречно, съвършено чиста, но ключалката на градинската врата беше счупена. Бурени растяха върху пътеките, някога покрити с чакъл, а в изоставения фонтан до отчаян Купидон със зеленикава, ръждива ивица на корема кротко се полюшваха угарки.

Кира мина по пустите пътеки през гъсти занемарени храсти, които заглушаваха грохота на трамваите. Сини гълъби лениво запляскаха с криле в клоните при стъпките й, пчела жужеше в непроходим, лилав шубрак от детелини. Многоброен полк от дъбове, който прикриваше зданието от очите на улицата, отдаде чест с разперени ръце.

В сърцето на градината беше изградено малко крило, свързано с двореца с къс коридор. Прозорците на първия етаж бяха счупени. На острия стъклен ръб беше кацнало врабче, което с обърната глава гледаше към плесенясалите, празни стаи. На перваза на прозореца бяха натрупани книги.

Масивната, ръчно резбована врата беше отключена. Кира влезе и нетърпеливо се втурна по дългото стълбище. Стълбището беше много дълго и право и достигаше до втория етаж в безкрайна редица от голи, напукани, каменни стъпала с ронеща се настилка. То беше оградено от великолепен, бял, но начупен парапет — в мраморните колони, подобни на неподвижни, неравни пънове, зееха големи дупки. Стъпките й отекнаха сред стените, покрити с фрески на бели лебеди в сини езера, гирлянди от рози и чувствени нимфи, бягащи от ухилени сатири. Фреските бяха избледнели и насечени, като рани от падаща мазилка.

Кира почука на вратата пред най-горното стъпало. Андрей Таганов отвори и отстъпи с изумление. Очите му се разшириха бавно, невярващо, сякаш бе свидетел на чудо. Замръзна на прага с широко отворена бяла риза в загорялата шия.

— Кира!

Тя се засмя с ясен, метален смях:

— Как си Андрей?

Ръцете му бавно, нежно приласкаха раменете й, толкова нежно, че тя едва ги почувства. После той силно я прегърна, отметна рязко главата й назад и впи неудържимо устни в нейните. Очите му бяха затворени, нейните — отворени, равнодушно отправени в тавана.

— Кира, очаквах те тази вечер, не сега.

— Знам, но няма да ме изхвърлиш, нали?

Тя пристъпи настрани и го поведе през полутъмното преддверие в стаята му. Захвърли с властна увереност чантата си на стола, шапката — на масата. Само тя знаеше защо Андрей Таганов трябваше да живее пестеливо тази зима и се беше отказал от предишното си жилище, за да се нанесе в изоставеното крило на двореца. Там партийната организация му беше предоставила безплатно стая, която така или иначе партийците не можеха да използват.

Това бе някогашното любовно гнездо на един принц. Преди много години забравен аристократ очаквал леките, потайни стъпки и шумоленето на копринена рокля по дългото мраморно стълбище. Великолепните мебели на принца са изчезнали, но стените, камината и таваните са същите. Стените са покрити с бял брокат, ръчно избродиран в деликатни сини и сребърни венчета. Корнизите са оградени от мраморни купидони с гирлянди и рогове на изобилието, от които извират застинали бели цветя. Леда се обляга сластолюбиво в прегръдката на лебедовите криле над камината. Светлосиният таван, изписан с белезникави, утринни облаци и гълъби, свидетел на богати оргии, сега гледа към желязно легло, разбити столове, дълга небоядисана маса, огъната под тежестта на книги с яркочервени корици, дървени сандъци, приспособени за шкафове, плакати на червеноармейци, прикриващи дупките в белия брокат и кожена тужурка, увиснала на пирон в коридора.

Кира каза с нетърпящ възражение глас:

— Дойдох да ти кажа, че довечера няма да можем да се видим.

— Така ли, Кира?

— Не мога, не го приемай трагично. Донесох ти нещо да те разведри.

Тя извади играчка от джоба си — стъклена тубичка с крушка с червена течност, в която плуваше и трепереше малка черна фигурка.

— Какво е това?

Кира стисна крушката в юмрук, но фигурката не помръдна.

— Не мога да го направя, опитай ти, стисни ето така тубичката.

И затвори пръстите му около играчката. Той не показа с нищо, че се вълнува, но тя знаеше, че съвсем не е равнодушен към докосването й. Цялата изминала зима не успя да свикне с присъствието й. Червената течност в запечатаната тръбичка неочаквано изригна в яростни, кипящи мехури и рогатата фигурка заподскача в екстаз сред бурята.

— Видя ли? Наричат това „американски жител“. Купих го на улицата. Забавно, нали?

Той се усмихна на танцуващото джудже.

— Забавно, да… Кира, защо не можеш да дойдеш тази вечер?

— Имам… работа. Не е важно, имаш ли нещо против?

— Не, ако за теб е неудобно. Сега можеш ли да останеш?

— Само за малко.

Тя свали палтото си и го хвърли на леглото.

— Кира!

— Харесваш ли я? Ти си виновен — настояваше да си купя нова рокля.

Роклята й бе червена, обикновена, поръбена с черна лачена кожа в съчетание с колан, четири копчета, плоска кръгла яка и голяма панделка. Тя застана на пода с едва приведени рамене, внезапно крехка и млада, с детска рокля върху тяло по детски безпомощно и невинно. Разрошената й коса бе отхвърлена назад, роклята й — високо над плътно притиснатите, стройни крака, но под кръглите, открити очи и във влажните, нежни устни се разливаше подигравателна, самоуверена усмивка. Той се вгледа в плашещата жена пред себе си, опасна и желана повече от всякога.

Тя нетърпеливо отметна глава:

— Е, харесва ли ти?

— Кира…, тази рокля е красива. Не съм виждал толкова красива женска рокля.

— Какво разбираш от рокли?

— Вчера разгледах списание за парижка мода в Бюрото по цензурата.

— Ти си разглеждал списание за мода?

— Мислех за теб, исках да разбера какво харесват жените.

— И какво научи?

— Видях неща, които искам да притежаваш, забавни малки шапки, пантофки, само с каишки, като сандали, бижута, диаманти.

— Андрей! Не си казал това на другарите си в Бюрото по цензурата, нали?

Той нервно се засмя, сам не вярващ на себе си:

— Не, не им казах.

— Не ме гледай така! Какво има, страх те е да се приближиш до мен?

Пръстите му докоснаха червената рокля. Устните му жадно се заровиха в трапчинката на голия й лакът. Опря се на широкия перваз на прозореца, тя остана права в силния обръч на ръцете му. Лицето му беше безизразно, но очите му се смееха безшумно и с мъка се опитваха да й говорят без думи. Сетне той заговори с лице в червената рокля:

— Толкова се радвам, че дойде сега, вместо тази вечер, защото трябваше да чакам още дълги часове… никога не съм те виждал такава, опитах се да чета, не успях. Ще сложиш ли тази рокля отново? Твоя идея ли е кожената панделка? И защо изглеждаш пораснала в детска рокля? Харесва ми панделката, Кира, ужасно ми липсваш, дори и когато работя…

Очите му бяха молещи, меки, изплашени.

— Андрей, не трябва да мислиш за мен, докато работиш.

Той изрече бавно, без да се усмихва:

— Понякога само мислите ми за теб ми помагат да работя.

— Андрей, какво се е случило?

Усмивката му се завърна:

— Защо не искаш да мисля за теб? Последният път, когато беше тук ми разказа за книга, която си чела, с главен герой на име Андрей, ти каза, че това те накарало да мислиш за мен. Помниш ли? Повтарях си това, после купих книгата. Знам, че не е нещо особено, но ти не казваш това често, нали?

Тя се облегна, скръсти ръце зад тила си, подигравателна и неустоима:

— Толкова рядко мисля за теб, че забравих третото ти име, надявам се да го прочета в някоя книга. Забравих и този белег над окото ти.

Пръстите й проследиха белега, плъзнаха се по челото и изличиха гримасата му. Със смях тя пренебрегна молбата, която отлично бе разбрала.

— Кира, ще бъде ли скъпо, ако инсталираш телефон у вас?

— Невъзможно е, защото нямаме електрическа инсталация в апартамента.

— Много искам да имаш телефон вкъщи — мога да ти се обаждам… понякога… трудно ми е да те чакам така дълго.

— Нима не идвам тук винаги, когато искаш?

— Не е това. Понякога… само искам да те погледам, дори когато току-що си излязла, дори минута по-късно. Знам, че вече те няма и не мога да те потърся, нямам право да се приближавам до къщата, където живееш, не мога да те намеря, сякаш си напуснала града. Гледам хората по улиците и ме плаши чувството, че ти си някъде, изгубена сред тях и не мога да се добера до теб, не мога да те повикам над главите им.

Тя каза твърдо:

— Андрей, ти обеща никога да не ме търсиш вкъщи.

— Но нали ще ми позволиш да ти се обадя по телефона, ако уредя да монтират инсталация у вас?

— Не, защото родителите ми ще се досетят. Андрей… трябва да бъдем внимателни, особено сега.

— Защо?

— Не повече от обикновено, но не е трудно да научат за връзката ни, трябва да се пазим, нали?

— Да, скъпа.

— Ще идвам често при теб, дори и когато ти омръзна.

— Кира, защо каза това?

— Защото някой ден ще ти омръзна.

— Сериозно ли го казваш?

— Не, разбира се — бързо отговори тя, — аз те обичам, Андрей, ти го знаеш, но не искам да чувстваш умора от мен… да ти омръзна, да мислиш, че животът ти…

— Кира, искаш ли да ти кажа, че животът ми е…

— Точно заради това не искам да казваш нищо.

Тя се наведе и затвори устата му с целувка, от която го заболя. До прозореца член на партията се упражняваше да свири „Интернационала“ на басово, концертно пиано.

Гладните му устни се плъзнаха по шията й, ръцете, раменете. Откъсна се от нея с усилие, стана и рече весело, като спасение:

— Имам за теб нещо за тази вечер, но тъй като ти не…

Взе от чекмеджето една кутийка и я постави в ръката й:

— Андрей, недей, помолих те вече, толкова много си направил за мен…

— Нищо не съм направил и мисля, че не си егоист, само за семейството си мислиш, трябваше да се боря с теб, за да ти купя тази рокля.

— Също и запалката, чорапите… Андрей, благодаря ти, но…

— Не се страхувай, отвори я.

В кутийката имаше шишенце с истински френски парфюм. Тя ахна от изненада и понечи да възрази, но погледна усмивката му и се засмя щастливо:

— О, Андрей!

Ръката му бавно се придвижи във въздуха и без да я докосва, проследи шията й, гърдите, тялото, внимателно, грижливо, сякаш очертаваше силуета на статуя.

— Какво правиш?

— Искам да запомня?

— Какво?

— Тялото ти, каквото е сега. Когато съм сам, искам да те нарисувам във въздуха, ето така, да те почувствам, като че ли си с мен.

Тя се притисна към него. Очите й потъмняха, усмивката й натежа и почти изчезна. Протегна шишенцето с парфюма:

— Отвори го, първата капка трябва да е от теб.

Притисна се по-силно и двамата седнаха на леглото.

— Къде ще сложиш капката?

Пръстите му, влажни от смущаващото, от друг свят ухание, плахо докоснаха косите й.

Тя се изсмя предизвикателно:

— Къде другаде?

Пръстите му докоснаха устните й.

— Къде другаде?

Ръката му нежно докосна шията и спря рязко в яката от черна лачена кожа. С очи, заковани в неговите, тя отвори яката и разкъса копчетата:

— Къде другаде?

Той прошепна с устни върху гърдите й:

— Кира, толкова те исках, тази вечер…

Тя се извърна със сянка на немилостивото, сурово лице и рече глухо:

— Сега съм тук, за теб.

— Но…

— Какво?

— Ако ти не…

— Искам, затова съм тук.

Той се опита да стане, но ръцете й заповеднически го свалиха до нея. Промълви:

— Не си прави труда да се събличаш, нямам време.

Прости й за всички думи и ги забрави, защото я видя — уморена, с пламнало лице и затворени очи, дишаща тежко, замряла в ръцете му. Беше й благодарен заради удоволствието, което й бе доставил. Прости й всичко, когато при вратата, докато навличаше палтото си върху смачканата червена рокля, внезапно запита с умолителна, тъжна усмивка:

— Няма да ти липсвам прекалено много до следващия път, нали? Направих ли те щастлив, Андрей?

 

 

Тя се изкачи енергично по стълбите до апартамента си, който някога бе собственост на адмирал Коваленски. Отключи вратата и бързо погледна часовника си. В бившия хол Мариша Лаврова с една ръка разбъркваше чиния със супа на примуса, с другата държеше книга и повтаряше на глас: „Съотношенията на обществените класи трябва да де изучават въз основа на икономическите средства на производство във всеки даден исторически…“

Кира спря до нея, свали шапката си, разтърси коси и грубо я прекъсна:

— Как е марксизмът, Мариша? Имаш ли цигари? Изпуших последната на път за вкъщи.

Мариша посочи с брадичката си към шкафа:

— В чекмеджето има цигари. Моля те, запали една и за мен. Добре ли си?

— Добре. Навън е чудесно, истинско лято. Имаш работа сега…

— Аха, утре ще чета лекция по исторически материализъм в комитета.

Кира запали две цигари и сложи една в устата на Мариша.

— Благодаря — отвърна тя, развъртя лъжицата в гъстата течност и намигна дяволито — исторически материализъм и супа от юфка, за един гост. Мисля, че го познаваш, Виктор Дунаев.

— Желая ви щастие и на двамата.

— Благодаря. Как си ти? Имаш ли новини от приятеля си?

— Да, получих писмо… и телеграма — отговори нерешително Кира.

— Справя ли се той, кога се връща?

Пред Мариша изведнъж се появи онова лице от преди осем месеца, измъчено, изпълнено със скръб и спокойствие:

— Тази вечер.