Айн Ранд
Ние, живите (15)

XIV

Една къща се срути в ранния следобед — предната стена рухна сред дъжд от тухли и бял облак от вар и прах. На връщане от работа живеещите в къщата видяха спалните си вън в студената улична светлина, като декори на театрална сцена. Няколко души обсъждаха гледката без учудване до обърнато пиано с оголена греда върху него, увиснало опасно над паважа. Много къщи, нуждаещи се от ремонт, рухваха внезапно из целия град. Купища стари тухли се въргаляха върху трамвайните релси и спираха уличното движение. Лео си намери работа за два дни в разчистването на улицата. Много часове той безспирно се навеждаше и изправяше, гръбнакът му изтръпна, кървящите пръсти се покриха с червена, замръзнала кора.

Музеят на революцията организира изложба в чест на профсъюзни дейци от Швеция. Кира също намери работа — пишеше надписи върху картон. В дългите вечери с уморени очи и трепереща линия в ръце трудно изписваше черни букви: РАБОТНИЦИ, ГЛАДУВАЩИ В БОРДЕИТЕ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЕКСПЛОАТАТОРИ, 19 Юг; РАБОТНИЦИ, ИЗПРАТЕНИ НА ЗАТОЧЕНИЕ В СИБИР ОТ ЦАРСКИТЕ ЖАНДАРМИ, 1905 г.

Снегът се трупаше в бели преспи в канавките и под прозорците на мазетата. Три нощи Лео рина сняг, дъхът му се превръщаше в бяла пара, а шалът, плътно увит около врата му се покри с блестящи ледени висулки.

 

 

Един гражданин, за когото не беше ясно как се издържа, собственик на автомобил и петстаен апартамент и чест гост на служителите в Компанията за производство на храни, реши, че децата му трябва да говорят френски. Кира усърдно започна да обяснява два пъти седмично на двама изпити хлапаци, които си бършеха носовете с ръце, тайните на Passe compose/Imparfait. Гласът й бе дрезгав, главата й се въртеше и тя се опитваше да не гледа бюфета, където проблясваха бели кифлички с кафява коричка, дебело намазана с масло.

 

 

Следващата работа на Лео бе да помогне на студент от работническо семейство да си вземе изпитите. Търпеливо обясняваше на сънливия младеж, който се почесваше по обрива на кокалчетата на пръстите си, законите на капитала и лихвите.

 

 

Кира започна да мие чинии два пъти дневно в частен ресторант, наведена над мазна мивка, миришеща на гранясала риба. Ресторантът скоро фалира.

 

 

Всеки ден се разделяха; вечер никога не говореха за часовете, прекарани на опашките и улиците, по които изтощено вървяха, за вратите, които се затръшваха пред тях. Вечер Кира запалваше „буржоазията“ и те сядаха мълчаливо пред учебниците. Трябваше да учат, за да постигнат една основна цел — да завършат образованието си. „Няма значение, нищо няма значение, дори не трябва изобщо да мислим“ — каза веднъж Кира. „Трябва само да помним и да бъдем готови, и тогава, може би… ще намерим начин да идем в чуж…“ Тя не успя да завърши думата, която бе като безмълвна, потайна рана, скрита дълбоко в тях.

 

 

Понякога четяха вестници. В един от тях другарят Зиновиев, председател на Петроградския съвет, съобщи: „Световната революция не е предмет на години или месеци, другари, а на дни. Пламъкът на Петроградското въстание ще залее земята и завинаги ще изличи проклятието на световния капитализъм“. Във вестника имаше и интервю с другаря Бирюхин, трети огняр на червен боен кораб, който заяви: „Ние трябва да смазваме машините и да ги пазим от ръжда, трябва да съхраняваме народните двигатели, защото сме съвестни пролетарии. Правим каквото трябва и никак не се интересуваме от глупости, а само от делата, тъй като чуждестранната буржоазия ни наблюдава…“

 

 

Понякога четяха списания, в които пишеше: „Маша го погледна студено: «Боя се, че идеите ни са много далечни. Родени сме в различни социални слоеве и в теб буржоазните предразсъдъци са много силни. Аз съм дъщеря на трудовите маси и мисля, че личната любов е буржоазен предразсъдък». «Това краят ли е, Маша?» — дрезгаво запита той и по красивото му, но буржоазно лице, се плъзна смъртна бледност. «Да, Иване — отговори тя. — Това е краят. Аз съм новата жена на новото време»“. В списанията имаше и поезия:

Сърцето ми е трактор, с който ора земята, душата ми е дим от фабриката и стъгдата.

Веднъж Кира и Лео отидоха на кино — прожектираха американски филм. В ярката светлина на витрините няколко сенки тъжно гледаха изумителните, спиращи дъха чуждестранни снимки от филма. Едри снежинки се разбиваха в стъклената преграда, лека усмивка пълзеше по жадните лица, сякаш с представата, че е възможно само тънкото стъкло да отделя онзи далечен, чуден свят от безутешната руска зима.

Двамата чакаха прожекцията, притиснати от тълпата във фоайето. Предишният филм свърши, вратите се отвориха, тълпата се втурна вътре с яростно отчаяние и грубо разблъска излизащите в двете тесни врати, като кайма в месомелачка.

Заглавието на филма потрепери в огромни бели букви:

„ЗЛАТНИЯТ ОКТОПОД“

РЕЖИСЬОР РЕДЖИНАЛД МУР

ЦЕНЗОР ДР. М. ЗАВАДКОВ

Картината беше странна, скачаща и проблясваща. На екрана се показа неясна канцелария с мътни фигури, които се движеха с резки движения. В надписа на английски на стената имаше правописна грешка. Канцеларията беше на американските профсъюзи, в която строг другар възложи на героя, русоляв мъж с черни очи, намирането на откраднати от капиталистите профсъюзни документи с огромно значение.

— По дяволите, и в Америка ли правят такива филми? — прошепна Лео.

Изведнъж сякаш се вдигна мъгла и картината се проясни. Зрителите видяха меката линия на червилото и съвсем отчетливо — дългите мигли на красивата, усмихваща се главна героиня. Мъже и жени в прекрасни чуждестранни облекла се движеха грациозно през сценарий, който нямаше никакъв смисъл. Надписите на филма, които крещяха с гневни бели букви за страданието на нашите „американски братя под капиталистическото робство“, нямаха нищо общо с действието. На екрана радостни хора щастливо се смееха и танцуваха в бляскави зали, тичаха по плажове с коси, развети от вятъра, размахваха млади, мускулести ръце с изпъната кожа, здрави и силни като зверове. Една от героините излезе от стаята си в бяла рокля, но се появи на улицата в черен костюм. Героят внезапно стана по-висок, по-слаб, много рус и синеок. Безупречният му костюм от три части никак не отиваше на отруден член на профсъюзите, а документите, които издирваше в безсмислени диалози и действия, подозрително приличаха на завещанието на чичо му.

Субтитрите съобщиха на зрителите: „Мразя те, ти си капиталистически експлоататор и кръвопиец. Вън от стаята ми!“ Но на екрана те видяха, че мъж се наведе над ръката на деликатна дама и я притисна до устните си. Тя го погледна с тъга и нежно го погали по косата.

Филмът нямаше край. Свърши неочаквано, сякаш някой го скъса. Заключителният надпис огласи: „След шест месеца кръвожадният капиталист срещна смъртта си от ръцете на стачкуващите работници. Нашият герой се отрече от себичната любов, с която се опита да го примами буржоазната сирена, и посвети живота си на световната революция“.

Когато излизаха навън, Кира каза:

— Досетих се какво са направили. Снимали са началото тук, после са нарязали лентата на парчета.

Разпоредителката, която беше до тях, я чу и се разсмя.

 

 

Понякога звънецът иззвънява и на вратата се появява Управдом, за да им съобщи, че трябва да се явят на спешно събрание на живущите: „Граждани, присъствието е задължително, без изключение. Обществените задължения са над всичко“.

Кира и Лео влизат в най-голямата стая на къщата — дълго голо помещение с единствена крушка на тавана в апартамента на трамваен кондуктор, който щедро го е отдал за обществени нужди. Наемателите влизат със столовете си, сядат и дъвчат семки. Тези, които идват без столове, сядат на земята и също дъвчат семки.

— В качеството ми на Управдом — казва Управдом — откривам събранието на живущите в квартира номер 1 на ул. „Сергиевская“. В дневния ред е включен въпросът за комините. Граждани, тъй като всички ние сме отговорни и класово осъзнати другари, трябва да разберем, че отминаха старите времена, когато хазяите не се интересуваха от поддръжката на къщите. Сега е различно време, другари. Във връзка с новата власт и поради диктатурата на пролетариата, както и във връзка със запушените комини, ние следва да вземем мерки против това, защото сега сме собственици на къщата. Тъй като комините са запушени, къщата ще се напълни с дим, което ще се отрази на работоспособността ни, а това противоречи на пролетарската дисциплина. Така че, граждани…

Домакините нервно се оглеждат, защото са подушили миризмата на загоряло ястие. Дебел човек с червена риза гризе палците си. Младеж с отворена уста се почесва по главата.

— … и специалната сума ще бъде разделена както следва… другарко Кира Аргунова, по-добре не се опитвайте да се измъкнете… знаете какво ни е отношението към хората, които саботират обществените си задължения… специалната сума ще бъде разделена в зависимост от общественото положение на живущите. Работниците ще платят три процента, свободните професии ще платят десет процента, частните търговци и безработните — останалото. Който е „за“, да си вдигне ръката… другарю секретар пребройте ръцете на гражданите… който е против да си вдигне ръката… другарю Мишлюк, не можете да гласувате „за“ и „против“ едно и също предложение.

 

 

Посещението на Виктор беше неочаквано и необяснимо. Той протегна ръце към „буржоазията“, потри ги енергично и се усмихна сърдечно на Кира и Лео:

— Минавах и реших да се отбия… мястото ви е очарователно, Ирина ми е разказвала… тя е добре, благодаря. Не, майка ми не е добре, лекарят каза, че няма надежда, ако не я изпратим на юг, но днес кой може да си позволи да пътува? Доста съм зает в Института… преизбраха ме в студентския комитет. Четете ли поезия? Прочетете няколко строфи от една млада поетеса, възхитително изящество на чувствата… да, хубаво ви е мястото, напомня ми за предреволюционния лукс… вие двамата сте истински представители на буржоазията, с тези две огромни стаи. Нямате ли проблеми с правилника за жителството? Миналата седмица ни натресоха двама квартиранти, единият е комунист. Баща ми само скърца със зъби. Ирина трябва да живее в една стая с Ася и двете се карат като кучета, но какво да се прави, хората трябва да имат покрив над главата. Да, със сигурност Петроград е пренаселен.

* * *

Тя влезе в апартамента с червена забрадка на главата и вързоп, увит в бял чаршаф. На носа й имаше следи от пудра, от вързопа висеше черен чорап. Момичето каза:

— Къде е този хол?

— Какво искате, гражданко? — с изумление запита Кира.

Без да отговори, тя отвори първата врата, която видя — беше спалнята. Затръшна я, отвори другата и влезе в хола:

— Ето това е. Вземете „буржоазията“, чиниите и другите дреболии. Имам си мои вещи.

— Но какво искате? — запита отново Кира.

— Да, ето вижте — отговори момичето и подаде на Кира смачкана хартия с голям, официален печат.

Това бе заповед от жилищния отдел, даващ право на гражданката Марина Лаврова да заеме стаята, известна като „хол“ в квартира номер 22 на ул. „Сергиевская“. Според документа живущите в хола се умоляваха незабавно да освободят стаята, като вземат само „лични вещи от непосредствена необходимост“.

— Но това е невъзможно — задъхано изрече Кира.

Момичето се изсмя:

— Размърдайте се, гражданко.

— Слушайте, идете си мирно оттук, защото няма да ви дам стаята.

— Така ли? И кой, вие ли ще ме спрете?

Тя пристъпи до един стол, видя, че престилката на Кира е там, захвърли я на пода и сложи вързопа си на стола. Кира затръшна вратата и се затича по стълбите три етажа нагоре до апартамента на Управдом. Застана отпред, дишайки тежко и зачука яростно по входната врата. Управдом я изслуша и се намръщи:

— Заповед от жилищния отдел? Без да ме уведомят? Това е нередно, ще поставя тази гражданка на мястото й.

— Гражданино Управдом, знаете много добре, че това е незаконно. Не сме женени с гражданина Коваленски, затова имаме право на отделни стаи.

— Със сигурност имате право.

Кира бе получила предния ден месечната си заплата за уроците, които преподаваше. Извади снопчето от джоба си и натика банкнотите в ръката на Управдом, без да ги гледа и брои.

— Другарю Управдом, не съм свикнала да моля за помощ, но моля ви, моля ви, не й позволявайте да се нанесе. Това просто… ще е краят за нас.

Той ловко прибра парите в джоба си, погледна Кира в очите, открито и невинно, сякаш нищо не се беше случило:

— Не се безпокойте, гражданко Аргунова, ще изпълня дълга си. Знам какво да правя с тази жена, ще я изхвърля на задните й части в канавката, където й е мястото.

Наложи шапката си и последва Кира по стълбите.

— Гражданко, какво става тук? — строго запита Управдом момичето.

Гражданката Марина Лаврова бе свалила палтото си и отворила вързопа. Беше облечена с бяла риза и стара пола, на шията си носеше огърлица от фалшиви перли и обувки с много високи токове. На масата бяха нахвърлени в безредие бельо, книги и един чайник.

— Как сте, другарю Управдом? — усмихна се тя любезно. — Трябва да се запознаем.

Извади малка книжка от портмонето си, отвори я и я му я подаде. Това бе членска карта за комунистическия младежки съюз, комсомола.

— Да, да — каза Управдом и се обърна към Кира.

— Какво става, гражданко? Имате две стаи и искате едно трудещо се момиче да бъде изхвърлено на улицата? Свърши времето на буржоазните привилегии. Хора като вас би трябвало да внимават какво правят.

* * *

Те обжалваха решението на жилищния отдел в народния съд. Делото беше насрочено в немебелирана стая, миришеща на пот и неметен под. Огромни портрети на Ленин и Маркс без рамки ги гледаха от стената. На транспарант от памук пишеше: „Пролетарии от всички стра…“ Краят не се виждаше, защото транспаранта се беше откачил и се виеше като змия на течението.

Председателят на съда се прозя и попита Кира:

— Какъв е общественото ви положение, гражданко?

— Студентка.

— Работите ли?

— Не.

— Член ли сте на профсъюзите?

— Не.

Управдом свидетелства пред всички, че гражданката Аргунова и гражданина Коваленски не са в състояние на законен брак, но имат „интимни сексуални отношения“. В стаята им има само едно легло, Управдом се е уверил в това, което значи, че като цяло те са „на практика женени“. Според наредбите за жителство на женени двойки се полага само една стая, както знае другаря съдия, освен това „стаята, известна като хол“, заедно със спалнята, предоставя на гражданите три квадратни метра жилищна площ повече от полагащото се, а и въпросните граждани напоследък нередовно си плащат наема.

— Кой е баща ви, гражданко Аргунова?

— Александър Аргунов.

— Бившият производител на текстил и собственик на фабрика?

— Да.

— Разбирам. Кой е баща ви, гражданино Коваленски?

— Адмирал Коваленски.

— Екзекутиран за контрареволюционна дейност?

— Да, екзекутиран.

— Кой е баща ви, гражданко Лаврова?

— Работник във фабрика, другарю съдия. Заточен от царя в Сибир през 1913 г. Майка ми е селянка, оре земята.

— В името на народа присъждам, че стаята по право принадлежи на гражданката Лаврова.

— Това съд ли е или оперета? — запита Лео.

— Така нареченото безпристрастно правосъдие е буржоазен предразсъдък — строго заяви председателят на съда, — това е съд на класовата справедливост, което е нашата официална политика. Следващото дело!

— Другарю съдия, какво ще стане с нашите мебели! — помоли Кира.

— Не можете да сместите всички мебели в една стая.

— Не, но бихме могли да ги продадем, сега сме в… тежко положение.

— Така ли? Ще ги продадете за печалба, а пролетарската другарка, която не е придобила мебели, ще спи на пода? Следващото дело!

 

 

— Моля, кажете ми, как получихте настанителна заповед точно за нашата стая? Кой ви каза?

Другарката Лаврова се засмя рязко с непроницаеми очи:

— Е, имам приятели.

Лицето й е бледо с къс нос и тънки, вечно недоволни нацупени устни. Очите й са малки, синкави, студени и подозрителни. Косата й е леко накъдрена на челото, на ушите винаги има малки обици — медно кръгче с фалшив тюркоаз. Тя е мълчалива и няма много приятели, но на вратата често звънят хора, които търсят другарката Лаврова. Приятелите й я наричат Мариша.

Пробиха дупка над камината от черен оникс в сребърносивата спалня на Лео за кюнеца на „буржоазията“. Освободиха два рафта от гардероба му за чиниите, сребърните прибори и хранителни продукти. Дрехите им се напълниха с трохи хляб, чаршафите замирисаха на ленено олио. Натъпкаха учебниците на Лео в шкафа, а на Кира — под леглото.

След кратко колебание Мариша върна портрета на майката на Лео, който висеше в хола. Но задържа рамката, в която сложи снимка на Ленин. На стените закачи снимки на Троцки, Маркс, Енгелс и Роза Люксембург, както и плакат, изобразяващ духа на червените военновъздушни сили. Тя притежаваше грамофон, на който до късно през нощта пускаше стари плочи. Любимата й беше за разгрома на Наполеон в Русия със заглавие „Москва гореше в пламъци и огън“. Когато се уморяваше от грамофона, тя сядаше пред рояла и свиреше „Кучешкият валс“.

Спалнята бе преходна и трябваше да минават през нея, за да стигнат до банята. Затова Мариша често се появяваше в спалнята им с овехтяла, разкопчана хавлия.

— Бих искала да чукате, когато влизате тук — каза й Кира.

— Защо? Банята не е ваша.

* * *

Мариша беше студентка в Рабфака на Университета. Рабфак бе мрежа от специални работнически факултети с учебна програма малко по-лесна от университетската и с много по-лесна революционно-научна програма. В Рабфак се приемаха само студенти-пролетарии.

Мариша не харесваше Кира, но понякога говореше с Лео. Отваряше рязко вратата, плакатите й се развяваха на стената и тя викаше властно:

— Гражданино Аргунов, бихте ли ми помогнали с тази проклета френска история? През кой век е бил изгорен Мартин Лутер? Или става дума за Германия? Бил ли е изгорен?

При други случаи тя отваряше със сила вратата и обявяваше безадресно:

— Отивам на събрание в комсомолския комитет. Ако дойде другарят Риленко, кажете му, че съм в комитета. Но ако дойде онази въшка Миша Гвоздев, кажете му, че съм заминала за Америка. Познавате го — нисък, с брадавица на носа.

Веднъж влезе в спалнята с чаша в ръка:

— Гражданко Аргунова, може ли да заема малко мас? Не знаех, че е свършила… Нямате нищо, освен ленено олио? Как го ядете, така вони… добре, дайте ми половин чаша.

На излизане сутрин в седем часа Лео минаваше през стаята й. Мариша спеше с глава на масата, отрупана с книги и учебници. Тя се стряскаше, събуждаше се от стъпките му и с прозявка казваше:

— Дявол да го вземе, трябва да чета лекция тази вечер в марксисткия кръжок за по-необразованите ни другари за „Общественото значение на електричеството като исторически фактор“ Гражданино Коваленски, кой беше Едисон?

Те я чуваха как се прибира късно през нощта. Тряскаше вратата, хвърляше учебниците си на стола, които се разпиляваха на пода. Гласът й се смесваше с дебелия, младежки бас на другаря Риленко:

— Альоша, приятелю, ти си ангел, винаги съм казвала това. Уморена съм като товарен кон. Сутринта бях в рабфака, на обед в комсомолския комитет, в един и половина в завода за комитета за дневните ясли, в два часа в марксисткия кръжок, в три на демонстрация срещу неграмотността, краката ми се изпотиха там, в четири на лекция за електрификацията, в седем бях в редакцията на стенвестника, аз ще бъда редактор, около седем и половина се срещнах с жените-надомнички, после на конференция за нашите унгарски другари… може да се каже, Альошка, че твоето момиче е класово осъзнато и обществено активно.

Альоша сядаше до пианото и започваше да свири „Джон Грей“.

 

 

Веднъж в полунощ Кира се събуди от тихи стъпки, насочени към банята. За миг зърна голо момче с руса коса. В стаята на Мариша беше тъмно.

Една вечер Кира дочу познат мъжки глас зад вратата:

— Разбира се, че сме приятели, знаеш това. Може би аз съм ти по-голям приятел, но не смея да се надявам. Доказах верността си към теб. Знаеш каква услуга ти направих. Сега и ти ми направи услуга, искам да ме запознаеш с твоя приятел, член на партията.

На връщане Кира мина през стаята на съквартирантката и там спря. На дивана седеше Виктор, хванал ръката на Мариша. Той скочи, слепоочията му почервеняха.

— Виктор! Дошъл си тук при мен, или…

Гласът й се пречупи, тя разбра всичко.

— Кира, не искам да мислиш, че… — започна Виктор.

Тя побягна от стаята през фоайето, надолу по стълбите. Когато разказа на Лео, той извика, че ще го пребие, но Кира го помоли да мълчи:

— Ако вдигнеш шум, баща му ще разбере и това ще го унищожи. Чичо Василий няма да го понесе. И няма да има полза — няма да ни върнат стаята.

* * *

В кооперативния магазин на Института Кира видя другарката Соня и Павел Серов. Соня дъвчеше парче от хляба, който току-що бе получила. Павел Серов изглеждаше спретнат като на военен парад. Усмихна се широко:

— Как сте, другарко Аргунова? Не ви виждаме напоследък в Института.

— Бях заета.

— Не ви виждаме и с другаря Таганов. Да не би да сте се скарали?

— Защо се интересувате?

— Не се интересувам лично.

— Но това ни интересува по партийна линия — отбеляза сухо другарката Соня, — другарят Таганов е ценен партиен работник. Затова сме загрижени, че приятелството му с жена с вашия обществен произход може да навреди на положението му в партията.

— Глупости, Соня — възрази внезапно Серов, — партийното положение на Андрей Таганов е много високо, нищо не може да му навреди. Другарката Аргунова няма защо да се тревожи и да прекрати това прекрасно приятелство.

Кира го погледна втренчено и рече:

— Но положението му ви тревожи, защото е много високо, нали?

— Не, другарят Таганов е много добър мой приятел и…

— А дали вие сте добър негов приятел?

— Това е особен въпрос, другарко Аргунова.

— Днес често се задават особени въпроси, нали? Приятен ден, другарю Серов.

 

 

Мариша влезе в стаята, когато Кира беше сама. Малката й нацупена уста беше подута, очите зачервени и пълни със сълзи.

— Гражданко Аргунова, какво ползвате, за да не забременеете? — попита тя троснато.

Кира се взря в нея с изумление.

— Боя се, че имам проблем — проплака Мариша, — онази проклета въшка Альошка Риленко е виновен… каза ми, че е буржоазен предразсъдък, ако не му позволя… каза, че ще внимава. Сега какво да правя? Какво?

Кира отговори, че не може да й помогне.

* * *

От три седмици Кира тайно работеше над нова рокля. Всъщност това бе единствената й рокля, която тя бавно и мъчително успя да обърне. Синята вълна беше гладка като коприна отвътре и почти нова на вид. Искаше да изненада Лео и работеше нощем, когато той спеше. Слагаше свещта на пода, разгъваше голямото огледало на гардероба и го използваше като преграда. Сядаше на пода зад него до свещта. Тя не знаеше да шие, затова пръстите й с иглата се движеха тромаво. Убоде се и избърса няколко капки кръв в комбинезона си. Очите я заболяха, сякаш някой ги бодеше постоянно зад клепачите, които натежаха и тя започна да мига. Клепачите й се вдигаха с труд пред голямото жълто петно на свещта. В здрача, зад жълтото петно Лео дишаше тежко в съня си.

Роклята беше готова в деня, когато срещна Вава на улицата. Тя се усмихваше щастливо и мистериозно, без причина, сякаш се радваше на тайна, известна само на нея. Отидоха заедно до апартамента й. Там Вава я помоли, без да може повече да се сдържа:

— Кира, влез моля те, само за секунда… искам да ти покажа нещо, нещо от чужбина.

Стаята на Вава ухаеше на парфюм и чисто бельо. Голям мечок с розова панделка седеше на бялата дантелена покривка на леглото й. Тя взе грижливо опакован пакет и със страхопочитание извади предметите от вътре. Деликатните й пръсти трепереха от вълнение. В пакета имаше два чифта копринени чорапи и гривна от черна пластмаса.

Кира ахна от изненада и протегна колебливо ръка, докосна чорапите с края на пръстите си, помилва ги плахо, като безценно изделие от кожа.

— Това е контрабанда — промълви Вава, — от една жена, пациентка на баща ми, съпругът й е в този бизнес и вкарал тези стоки незаконно от Рига. Гривната е последната мода в чужбина, представяш ли си, фалшиви бижута? Очарователно.

Кира сложи с благоговение гривната в дланта си, но не се осмели да я сложи на ръката си.

— Кира, как е Виктор? — изведнъж несмело запита Вава. Усмивката й беше изчезнала.

— Добре е.

— Не съм го виждала от известно време. Знам, че е много зает. Отмених всичките си ангажименти заради него, но… той е толкова активен… щастлива съм, заради чорапите, ще ги сложа, когато дойде. Тази сутрин трябваше да изхвърля последния си чифт.

— Изхвърлила си последния си чифт?

— Да, мисля, че са още в кофата за отпадъци. Съсипах ги, има голяма бримка отзад.

— Вава… може ли да ги взема?

— Какво, скъсаните чорапи? Но те не стават за нищо.

Кира се върна вкъщи, като стискаше малката, мека топчица в джоба, без да изважда ръката си. Същата вечер Лео отвори вратата и захвърли куфарчето си, което се отвори и на пода се разпиляха учебници. После се появи той и затвори вратата. Не свали палтото си, бързо пристъпи към „буржоазията“, разпери посинелите си ръце и яростно ги разтърка. Съблече се и метна палтото си към стола, но то падна на земята. Без да си прави труд да го вземе, той запита:

— Има ли нещо за ядене?

Кира застана пред него безмълвна, неподвижна, в чудесната си нова рокля и внимателно поправени чорапи. Сетне каза тихо:

— Да. Седни, всичко е готово.

Той я беше огледал няколко пъти, но не забеляза нищо. Тя беше в старата си синя рокля, но я беше преправила внимателно с нови ръбове и копчета, облечени в черна мушама, досущ като лачена кожа. Поднесе чинията с просо и той лакомо потопи лъжицата си в димящата, жълта каша. Тя остана права до масата, повдигна леко роклята си, протегна крак в кръга от светлина и се усмихна радостно на блестящата, опъната коприна:

— Лео, виж.

Той хвърли поглед и сухо рече:

— Откъде ги взе?

— Аз… Вава ми ги даде, бяха… скъсани.

— Не бих носил чужди боклуци.

Той не каза нищо за новата й рокля и тя не му обърна внимание върху това. Вечеряха в мълчание.

 

 

Мариша направи аборт сред стенания и викове зад затворената врата. После я чуха как тежко се влачи из стаята и проклина некадърната акушерка.

— Гражданко Лаврова, моля, почистете банята. Навсякъде по пода има кръв.

— Оставете ме на мира, лошо ми е. Вие си почистете банята, след като имате такива ужасни буржоазни предразсъдъци.

Мариша затръшна вратата, после внимателно я отвори:

— Гражданко Аргунова, няма да ме издадете на братовчед си, нали? Той е джентълмен и не знае за… моите проблеми.

* * *

Лео се прибира вкъщи рано сутринта. Работил е цялата нощ по колоните на новостроящ се мост, дълбоко в замръзващата вода. Кира го чака и поддържа огъня в „буржоазията“. Той влиза, палтото му е в масло и кал, лицето му — обляно в пот и покрито с кал, ръцете му кървят, от пръстите му капе масло. Леко се олюлява и се опира на вратата. Кичур коса е залепнал на челото му.

Влиза в банята, извръща се и пита:

— Кира, имам ли чисто бельо?

Гол е, ръцете му са подути, клепачите са сини, главата е наклонена към рамото. Тялото му е бяло и твърдо като мрамор. Тя си мисли, че това е тяло на бог, който изкачва планините призори и тъпче младата трева, а утринната мъгла го гали с преклонение.

„Буржоазията“ пуши, лютив дим се стеле под електрическата крушка, сивият килим под краката му мирише на керосин. Черни сажди бавно и глухо падат върху сивия килим от пукнатина в кюнеца.

Кира се изправя пред него, не може да изрече и дума. Взима ръката му и я вдига до устните си. Той се олюлява, отхвърля глава назад, кашля.

* * *

Тази вечер Лео закъсня заради лекция в Института. Кира го чакаше, поддържайки топла вечерята на леко съскащия примус. Телефонът иззвъня и тя чу треперещ, ужасен, детски глас, който изрече през сълзи:

— Кира, ти ли си? Тук е Ася, Кира моля те… ела веднага… страх ме е… нещо не е наред с майка… вкъщи няма никой, освен татко, но той не говори и няма да се обади, а се страхувам… вкъщи няма нищо за ядене… Кира, толкова ме е страх… моля те, ела…

С всичките пари, които имаше, тя купи мляко и килограм хляб от близкия частен магазин. Ася отвори вратата. Очите й се бяха превърнали в тесни цепки на подутото, зачервено лице. Сграбчи Кира за роклята, зарови нос в нея и тихо зарида с подскачащи рамене.

— Ася! Какво се е случило, къде са Ирина и Виктор?

— Виктор не е вкъщи, Ирина отиде за лекар. Извиках един от съседите, но той ми каза да се махам, страх ме е…

Василий Иванович беше седнал неподвижен до леглото на съпругата си. Ръцете му висяха безсилно между коленете. Косата на Мария Петровна беше разпиляна на бялата възглавница. Тя дишаше с усилие и хриптеше, бялата завивка, на която имаше голямо, тъмно петно, рязко спадаше и се издигаше.

Кира застана безпомощно до леля си, стиснала с едната си ръка бутилката мляко, с другата — хляба. Василий Иванович бавно вдигна глава, погледна я и каза равнодушно:

— Кира, ти ли си… би ли стоплила млякото, може да помогне.

Тя стопли млякото на примуса и поднесе чаша до тръпнещите сини устни. Мария Петровна преглътна два пъти и отблъсна чашата.

— Кръвоизлив — обади се Василий Иванович — Ирина трябваше да излезе да потърси един познат лекар, защото той няма телефон. Никой друг няма да дойде, нямам пари, от болницата също няма да дойдат, защото не сме профсъюзни членове.

На масата гореше свещ. Зад трите високи полуздрачни прозорци, прилични на черни рани, висеше болна, жълтеникава, прашна мъгла. На масата лежеше обърната бяла кана, от която в тъмна локва на пода се стичаха последни капки. Жълт кръг потреперваше на тавана над свещта и върху Мария Петровна; ръцете и кожата й сякаш също трепереха.

— Добре съм… добре съм — тихо простена тя — никой не може да каже, че не съм добре… искам да живея и ще живея… кой каза, че няма да живея?

— Разбира се, че ще живееш, лельо. Добре си, само лежи и почивай.

— Кира, къде е пилата ми за нокти? Намери я, Ирина пак я загуби, казах й да не я докосва, къде ми е пилата!

Кира отвори шкафа, но един звук я накара да спре. Камъчета се разпиляха на пода, вода загъргори в запушени тръби, диво животно нададе вой — Мария Петровна кашляше. Черна пяна потече по брадичката й.

— Кира, лед, донеси лед! — извика Василий Иванович.

Тя побягна, като се спъваше по тъмния коридор към кухнята. На ръба на мивката се бе образувала дебела ледена кора. Отчупи парче с острия ръждив нож и се поряза, сетне се затича обратно, от пръстите течеше вода и лед. В хола я посрещнаха воят и кашлицата на Мария Петровна:

— Помогнете ми, помощ, помощ, помощ!

Натикаха леда в устата й, и сложиха пешкир на гърдите. Нощницата й се покри с червени петна. Изведнъж тя рязко се надигна и ледът изтрака на пода. От долната й устна провисна дълга нишка от кървава пяна. Очите й се разшириха с неизказан ужас, забравили всякакво човешко достойнство. Тя изкрещя с поглед в Кира:

— Кира! Искам да живея, да живея!

И се повали възнак. Косата й се разпръсна като малки змийчета на възглавницата и замря. Ръката й падна на ръба на леглото и замря. Нервен мехур порасна в отворената й уста и се пръсна черно и тежко — последна капка в запушената тръба. Тя не помръдваше, нищо не се движеше на леглото, освен черната течност, бавно стичаща се по гърлото й.

Кира остана неподвижна. Някой я хвана за ръката. Василий Иванович зарови лице в нея и зарида безмълвно. Кира машинално погледна сивата коса, която се тресеше на врата му. Ася се сви на пода зад стола в ъгъла и застена тихо, монотонно.

Кира не заплака. Когато се върна вкъщи, Лео седеше до примуса и топлеше вечерята й. И той кашляше.

* * *

Те бяха до малка маса в тъмния ъгъл на един ресторант. Двамата се бяха срещнали в Института и Андрей я покани на чаша чай и „истински френски пасти“. Ресторантът беше полупразен. На тротоара отвън няколко лица се взираха в тях с тъпо учудване — малцина можеха да си позволят да идат в ресторант. До централната маса мъж в огромно кожено палто държеше поднос с пасти пред усмихваща се жена. Тя се колебаеше какво да избере и пръстите й с диамантени пръстени пърхаха над лъскавата шоколадова глазура. Ресторантът миришеше на стара гума и гранясала риба. От най-големия полилей висеше дълга хартиена лента, напоена с кафяво лепило и обсипана с черни, мъртви мухи. Лентата се поклащаше всеки път, когато вратата на кухнята се отваряше. Над кухнята беше окачен портрет на Ленин, ограден с черен креп.

— Кира, не изпълних обещанието си, дълго време не ти се обадих. Но се тревожех за теб и сега съм разтревожен… изглеждаш толкова… бледа. Какво има?

— Вкъщи… има проблеми.

— Имах билети за балет, „Лебедово езеро“. Чаках те в Института, обаче ти пропусна всичките си лекции.

— Съжалявам. Хубаво ли беше?

— Не отидох на представлението.

— Андрей, мисля, че Павел Серов се опитва да ти навреди в партията.

— Вероятно. Не го харесвам. Партията се бори със спекулантите, а той ги покровителства. Знаем, че е купил от контрабандист пуловер чуждестранно производство.

— Андрей, защо твоята партия не вярва в правото на живот, докато някой не бъде убит?

— Кой да бъде убит — Серов или ти?

— Аз.

— Кира, в нашата борба няма неутрални.

— Можете да изисквате правото да убивате в битки, както правят всички воини. Но никой преди вас не е искал да забранява живота на тези, които сега живеят.

Тя се вгледа в безмилостното, мрачно лице с два тъмни триъгълника в изпитите бузи.

— Когато някой страда безспирно, той може да иска същото и от другите. Такъв е законът на войната. Нашето време е началото. Пред света изгрява ново слънце, което никой досега не е виждал. Ние сега сме в първите му лъчи. Всяка болка, всяко наше стенание ще бъде пренесено от тези лъчи в безкрая, през вековете. Всяка малка фигура ще се превърне в гигантска сянка, всяка наша минута на печал ще изличи десетилетия от скръб в бъдещето.

Сервитьорът донесе чая и пастите. Кира рязко посегна към пастата и бързо, с неволна уплаха я поднесе към устата си; това не бе обичайното желание за рядък деликатес.

— Кира! — извика Андрей и изпусна вилицата си — Кира!

Тя боязливо го погледна.

— Кира, защо не ми каза?

— Андрей… за какво говориш — каза тя, но осъзна, че се е издала.

— Чакай, не яж това! Келнер! Купа с гореща супа, веднага, после вечеря, всичко, каквото имате. Бързо! Кира… не знаех, че е толкова… толкова лошо.

— Опитах се да намеря работа, но… — безпомощно се усмихна тя.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че не искаш да използваш влиянието си в партията, за да помагаш на приятели.

— Но, Кира, това е, това е… лошо!

За пръв път тя видя, че е изплашен.

— Извинявай за момент! — скочи той.

Прекоси залата и се отправи към телефона. Кира дочу откъс от разговора: „Другарят Воронов. Спешно е… Андрей Таганов… събрание? Прекъснете го! Другарю Воронов? Незабавно… да… не ме интересува… едно място… да… утре сутринта… да… благодаря ви, другарю Воронов. Довиждане“.

Андрей се върна на масата и се усмихна на изумената, невярваща Кира:

— Утре започваш работа в централата на „Дома на селянина“. Не е кой знае какво, но ти я осигурих веднага, освен това не е тежка. Иди утре в девет часа и потърси другаря Воронов. Той знае коя си. И ето, вземи.

Той отвори портфейла си, извади всичките пари, които имаше и ги притисна със сила в ръката и.

— Андрей, не мога да приема!

— Ти може да не приемеш, но ще ги приемеш за някой друг. Нали вкъщи имаш семейство, на тях им трябват пари.

Тя помисли за един човек, който я очакваше у дома. И взе парите.