Айн Ранд
Ние, живите (13)

XII

Кира вече три часа чакаше на опашка за купони за хляб в кооперативния магазин на Института. Беше вечер, когато слезе от трамвая, притиснала хляба под мишница. В далечните ъгли фенерите хвърляха лъчи, подобни на змии, в черните локви. Тя вървеше напред и подритваше малките висулки, които звънтяха като стъкло; обувките й разплискваха водата. Когато наближи нейната улица, бърза сянка й подсвирна в мрака с гласа на Ирина:

— Хелоу, Кира, знаеш ли на кого ти приличам с това обръщение?

— Ирина, какво правиш тук толкова късно?

— Току-що излязох от вас. Чаках те един час и изгубих надежда.

— Добре, да се върнем вкъщи.

— Не, по-добре е да ти кажа нещо тук… дойдох да ти кажа нещо… и може би Лео няма да го хареса, а той е у вас.

Ирина се поколеба, което не беше обичайно за нея.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Кира… как са финансите ви?

— Отлично, защо?

— Виж… ако си позволявам твърде много, кажи ми да млъкна… не се сърди… не съм ти казвала това, но става дума за семейството ти.

Кира погледна в тъмнината към тревожния глас на Ирина:

— Какво има?

— Много са зле, Кира, отчаяни са. Леля Галина ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала, но… човекът със захарина го арестуваха, защото бил спекулант, изпратиха го в затвора за шест години. Твоите хора не знаят какво да правят. Миналата седмица татко им занесе половин килограм просо, но и ние не можем много да направим… знаеш какво е положението. Майка е много болна и повече няма какво да се продава на Александровския пазар, освен тапетите. А у вас и това няма… затова предположих, че би искала да знаеш.

— Ето, вземи този хляб — каза Кира, — на нас не ни трябва. Ще купим хляб от частния магазин. Дай им го, кажи им, че си взела назаем, намерила, откраднала, каквото искаш. Но не им казвай, че е от мен.

 

 

На следващия ден Галина Петровна позвъни на вратата. Кира не беше вкъщи. Вратата отвори Лео, поклони се любезно и запита:

— Предполагам, че вие сте… тъща ми?

— Да, това бих искала да бъда — заяви Галина Петровна.

Усмивката му я обезоръжи, защото бе заразна: тя също се усмихна.

Когато Кира влезе вкъщи, рукнаха сълзи. Галина Петровна я притисна силно в прегръдките си и зарида, преди да изрече и дума:

— Кира, детето ми! Скъпото ми дете! Господи, прости греховете ни! В тежки дни живеем, но кои сме ние, за да съдим другите…? Всичко се разпадна, какво значение има? Нека само да забравим и да започнем отново… Господи посочи ни пътя… изгубихме се.

Пусна Кира, извади пликче с картофено брашно, напудри носа си и измърмори:

— Онзи хляб, Кира, не го изядохме целия. Скрих го, страхувах се, че и вие ще имате нужда… ще го донеса, отрязахме малко, баща ти беше толкова гладен.

— Ирина говори твърде много. Не ни трябва този хляб, майко. Не се безпокой, задръж го.

— Трябва да ни дойдете на гости и двамата. Да забравим миналото, но наистина не разбирам защо вие не… е добре, това е ваша работа. Нещата се промениха за последните десет години… елате ни на гости, Лео, мога да ви наричам така, нали? Лидия иска да ви види.

* * *

Хората купуваха хляб от частните магазини. Но цената разколеба Кира и тя предложи на Лео:

— Да идем до гарата.

Гарите бяха най-евтините и опасни пазари на града, тъй като имаше строги закони против „спекулантите“, които доставяха контрабандно храна от селата. Спекулантите рискуваха много в дългото пътуване по покриви на вагони и буфери сред въшки и тифус, ходеха пеша с километри по калните, трудно проходими пътища и на връщане попадаха на бдителните държавни служители. Храната се промъкваше в града в прашни ботуши, в хастара на палта, пълни с гадини, увита в мръсно бельо. Всеки влак беше добре дошъл за гладуващия град и в тъмните улици край депото кристални чаши и копринени блузи крадешком се разменяха за парчета мас и плесенясали торби с брашно.

Кира и Лео отидоха до станция „Николаевска“, хванати за ръце. Слънцето се разливаше по тротоара капка по капка. Той купи за нея букетче теменужки и закичи на ревера на черното й палто уханните, млади, лилави цветя. Тя се усмихна щастливо и подритна ледена висулка в една локва, като разплиска вода към минувачите.

Влакът беше пристигнал. Те си проправиха път през нетърпеливите хора, които ги влачеха настрани и напред, блъскаха ги с лакти в стомаха и стъпваха върху краката им. Внимателни войници наблюдаваха подозрително слизащите пътници. Човек с особен нос се появи от влака. Носът му бе толкова къс и чип, че двете широки ноздри бяха почти отвесни; под тях имаше доста плът и една голяма уста. Стомахът му се разтресе като желатин, докато слизаше на перона. Палтото му беше прекалено оръфано, обувките — прекалено мръсни.

Войниците го хванаха за ръцете, за да го претърсят. Той започна тихо да плаче:

— Другари, братя, грешите… за Бога, аз съм беден селянин, нищо друго. Никога не съм бил спекулант, аз съм съвестен гражданин… ще ви кажа нещо, ако ме пуснете.

— Какво можеш да ни кажеш, кучи сине?

— Вижте тази жена там, знам, че тя е спекулант… видях къде крие храна.

Силни ръце сграбчиха жената. Ръцете й бяха като на скелет в юмруците на войниците, сивата й коса висеше над очите под избеляла шапка с черно перо. На хлътналите й гърди беше закопчан шал с древна мозаечна карфица. Шалът конвулсивно заподскача нервно, ситно, като прозорец от далечна експлозия. Тя простена, в черната й уста изникнаха три жълти зъба:

— Другари, моля ви, това е за внука ми… няма нищо да продавам… за внука ми е, моля ви пуснете ме, другари, внукът ми има скорбут и трябва да яде… моля ви… скорбут…

Войниците я завлякоха встрани. Шапката й падна, те не спряха, за да я вземат и някой стъпи върху черното перо.

Човекът с отвесния нос ги изпрати с поглед, дебелите му червени устни се разтегнаха в широка усмивка. Извърна се и видя, че Кира го гледа. Намигна й загадъчно, с разбиране и с глава посочи изхода на гарата. Човекът излезе, следван от озадачените Кира и Лео.

В сумрачната алея до гарата той се огледа внимателно, намигна отново и отвори палтото си. Окъсаното палто имаше гладка подплата от тежка, скъпа кожа, от която се разнесе задушливата миризма на розова газ, използвана във влаковете против въшки. Пътникът разкопча невидими кукички в дълбините на кожата, ръката му изчезна в подплатата и се появи със самун хляб и пушен свински бут. Долната част на лицето му се усмихна, а горната част — късият нос, светлите, тесни очи, останаха странно неподвижни, като парализирани.

— Ето граждани — каза той гордо, — хляб, пушено, каквото искате. Не се безпокойте, знаем си работата.

В следващия миг Кира тичаше по улицата диво, безпаметно, без да разбира защо.

 

 

— Става дума за малко парти, Кира, скъпа — каза Вава Миловская по телефона. — В събота вечерта… около десет часа… ще доведеш Лео Коваленски, нали? Умирам да се запозная с него… не, само около петнадесет-двадесет души. Но, Кира, има един малък проблем, ще поканя и Лидия и… би ли могла да доведеш кавалер за нея. Ще дойдат много мъже и жени, но всички са двойки, а и в днешно време мъже трудно се намират, помислих си, че можеш да намериш някого, който и да е.

— Който и да е? Има ли значение, ако е комунист?

— Комунист? Колко вълнуващо! Добре ли изглежда? Да, разбира се, доведи го, ще танцуваме, ще има разхладителни напитки и храна, да… а, Кира, помолих всеки гост да донесе по една цепеница за камината, да затоплим хола… толкова е голям, не можем да си позво… нямаш нищо против? Толкова си мила. До събота вечер.

 

 

През 1923 г. в Петроград хората не си ходеха често на гости. Кира за пръв път получи покана за парти и реши да покани Андрей. Беше объркана и донякъде отегчена да крие действителността. Лео знаеше за Андрей, но Андрей не знаеше нищо за Лео. Тя беше казала на Лео за състудента си и той не възрази. Усмихна се презрително и започна да го нарича „комунистическият приятел“. Андрей не познаваше никой от хората около Кира и не беше дочул никакви слухове. Никога не задаваше въпроси и спази обещанието си — никога не я потърси. Срещаха се в Института и разговаряха за бъдещето на човечеството и водачите му, за балет, трамваи и атеизъм. По мълчаливо споразумение не споменаваха Съветска Русия. Това беше бездна, която ги разделяше, но ръцете и духът им бяха достатъчно силни, за да хвърлят мост над нея.

С изсечените черти на загорялото си лице, с безмилостната воля, отдаденост и непристъпен морал, той приличаше на средновековен светец от времето на Кръстоносните походи. Тя се боеше да говори за любов с него, не можеше дори да мисли за любов в негово присъствие. Не се боеше, че сурово ще я осъди, боеше се, че ще бъде безкрайно равнодушен към любовта.

Не можеше повече да крие това приятелство. Двамата трябваше да се срещнат. Тя се страхуваше от тази среща. Единият бе син на разстреляния си баща, другият — функционер на ГПУ. Събирането на Вава бе удобен повод да ги запознае. Имаше намерение да наблюдава реакциите им и после може би щеше да покани Андрей вкъщи. Ако на събирането Андрей научи истината за нея — толкова по-добре.

В библиотеката на Института тя го запита:

— Андрей, би ли се уплашил от едно буржоазно парти?

— Ако ти си там да ме защитаваш, не. И ако това е покана.

— Ще бъда там и това е покана. В събота вечерта. Лидия и аз ще идем заедно с двама мъже. Ти си единият от тях.

— Добре, ако Лидия не се страхува от мен.

— Другият е Лео Коваленски.

— О!

— Тогава не знаех адресът му, Андрей.

— Не те попитах, Кира. Няма значение.

— Ела у нас, на адреса при Мойка.

— Помня къщата ти.

— Моята къща? Да, разбира се.

 

 

Вава Миловская посрещна гостите си в антрето. Усмивката й сияеше, черните очи и къдрици се отразяваха в тесния колан от лачена кожа около тънката й талия. Очите й светеха като изящните цветя от лачена кожа, по най-новата съветска мода, с които беше закичена на рамото.

Гостите влизаха в хола, всеки с цепеница под мишница. Висока, мрачна слугиня в черно, с шапка и строга бяла престилка, мълчаливо поемаше дървата.

— Кира, Лидия, скъпи мои! Толкова се радвам! Как сте? — изпърха Вава.

— Толкова съм чувала за вас, че съм наистина изплашена — посрещна тя Лео, с ръка в ръката му и дори Лидия разбра ответния му поглед. Вава пое дълбоко дъх, отстъпи крачка назад и погледна Кира, която не им обърна внимание.

На Андрей домакинята заяви:

— Значи вие сте комунист? Това е очарователно. Винаги съм казвала, че комунистите са като всички други хора.

Малкият хол не беше отопляван цяла зима. Запалиха камината и капризен дим се промъкна през комина, после част от него се върна в стаята. Сива мъгла увисна над чистите, излъскани огледала, току-що избърсаните от прах маси, на които гордо се разстилаха внимателно подредени безполезни украшения. Холът, твърде показно подготвен за гостите, бързо загуби достойнството си сред пълзящата миризма на влажни, плесенясали дърва за огрев.

Гостите седнаха в ъглите, треперейки под старите шалове и пуловери, напрегнати и смутени. Всички демонстрираха безгрижие в най-хубавите си, но вече овехтели дрехи. Държаха ръце, плътно притиснати към себе си, за да скрият дупките под мишниците, лактите почиваха неподвижни на коленете, за да покрият кръпките, краката бяха дълбоко заровени под столовете, за да не се виждат износените филцови обувки. Усмихваха се безцелно, смееха се без причина, прекалено високо, плахи и неловки, гузни, заради една забранена цел — забравената и незаконна радост. Гледаха тъжно, с копнеж камината, колебаеха се дали да заемат най-добрите места до огъня. На всички им беше студено и всеки отчаяно искаше да се весели.

Виктор е единственият гост, който без усилие шумно и без задръжки се забавлява. С широки крачки скача от група на група, предлага тоник със звънък глас и разкошна усмивка:

— Оттук, госпожи и господа, моля елате при прекрасната камина… след секунда ще се стоплим…, ето моите очарователни братовчедки Кира и Лидия… възхитен съм, че сте тук другарю Таганов, възхитен съм! Лидия, скъпа, седни на този чудесен фотьойл, запазих го специално за теб… Рита, скъпа, напомняш ми за героинята на новия роман на Смирнов. Прочете ли го? Великолепен! Литература, откъсната от износената концепция за формата. Героинята е новата жена, свободната жена на бъдещето… Другарю Таганов, проектът за електрификация на цялата РСФСР е най-грандиозното начинание в историята на човечеството. Като изчислим количеството електрическа енергия на глава от населението и въз основа на природните ни ресурси… Вава, тези цветя от лачена кожа са последната дума в женската елегантност. Знам, че най-прочутият модист в Париж… да, напълно съм съгласен с теб, Борис. Песимизмът на Шопенхауер изглежда старомодно пред здравословната, практическа, философска концепция за надигащия се пролетариат и независимо от личните ни политически убеждения, всички трябва обективно да постигнем съгласие, че пролетариатът е управляващата класа на бъдещето…

С неподражаема увереност Виктор се заема с ролята на домакин. Вава, чиито тъмни очи се спират на него всеки път, когато прелита из хола, потвърждава това право с дълъг, обожаващ поглед. После тича в антрето при звъна на входната врата и се връща с поредната двойка, която се усмихва стеснително и със студени ръце прикрива износените ръбове на дрехите си. Тържествената слугиня ги следва безмълвно, носи дървата и ги подрежда до камината, сякаш сервира блюдо с храна.

Коля Смяткин, рус, набит млад мъж с приятна усмивка, който е деловодител в Тютюневата компания, казва тихо:

— Говори се, че… чух, че… изглежда, че следващия месец ще има съкращения в нашето предприятие. Всички тайно обсъждат това. Може би ще ме уволнят, може би не, но очакването е доста изнервящо.

Висок господин със златно пенсне и пламенни очи на недохранен философ скръбно съобщава:

— Имам отлична работа в архивите. Почти всяка седмица раздават хляб. Но има една жена, която иска работата ми, любовница е на комунист, така че…

Някой побутва господина с пенснето и сочи Андрей, застанал до камината с цигара в уста. Високият господин кашля и се оглежда с неудобство.

Рита Екслер е единствената жена в стаята, която пуши. Тя лежи полуизтегната на кушетката, кръстосала крака, полата й е високо вдигната над коленете, под бледозелените й очи има червени кръгове. Нахална цигара е залепена за боядисаните й устни. Различни неща се говорят за нея под сурдинка. Родителите й били убити в революцията. Тя се омъжила за комисар от Червената армия и след два месеца се развела с него. Външният й вид е семпъл, но тя използва това толкова умело и смело, че най-красивите момичета се страхуват от конкуренцията й.

Рита лениво се изтяга и изрича бавно, с дрезгав глас:

— Чух нещо забавно, един мой приятел ми писа от Берлин, че…

Всички очи се заковават в нея, блеснали, нетърпеливи.

— … и той ми каза, че в Берлин има кафенета, които работят цяла нощ, цяла нощ, елегантно, а? Наричат ги Nacht Local. В едно от най-известните кафенета прочута танцьорка на име Рики Рей танцувала с шестнадесет момичета без нищо отгоре, искам да кажа съвсем голи. Арестували Рики, но следващата нощ тя и момичетата изпълнили военен номер, облечени в мънички шорти от шифон, два златни ширита над гърдите и огромни кожени шапки. И всички решили, че това е облекло. Елегантно, а?

Тя се смее дрезгаво пред възхитените слушатели, но очите й неотстъпно следят Лео. Откакто той е в стаята, тя постоянно го гледа. Лео отговаря с твърд, подигравателен, разбиращ поглед, който я обижда и окуражава едновременно.

Нацупено анемично момиче с празни очи, което седи в ъгъла и с нещастен вид крие краката си в тежки филцови ботуши, споделя невярващо:

— Казват, че в чужбина няма купони за храна, няма кооперативни магазини, когато искаш, просто влизаш в магазина и купуваш хляб, картофи, дори и захар имало. Но не, аз не вярвам, че това е възможно.

— Аз знам, че в чужбина можеш да си купиш дрехи без разрешение от профсъюзите.

— Ние нямаме бъдеще — твърди философът със златното пенсне. — Загубихме го в търсене на материализма. А съдбата на Русия винаги е била в духовното търсене. Сега обаче Свещената Рус изгуби своя Бог и своята Душа.

— Разбрахте ли за бедния Митя Весьолкин? Опитал се да се качи в движение в трамвая, но паднал под него. Все пак имал късмет — изгубил само едната си ръка.

— Западът няма вътрешна значимост — обявява Виктор. — Старата цивилизация е обречена, тъй като облича в нова форма овехтялото си съдържание и това вече не удовлетворява никого. Сега изпитваме големи лишения, но ние строим нещо качествено ново. Затова бъдещето е на наша страна.

— Настинах, защото купоните на майка ми от профсъюзите за галоши изгоряха — в магазина нямаше моя размер и си загубихме реда. Сега трябва да чакаме три месеца и аз настинах — обажда се отново анемичното момиче.

— Примусът на Вера Бородина избухнал в лицето й, и тя ослепяла. Ако видите лицето й, все едно че е участвала във войната.

— Купих си галоши от частния магазин — казва гордо Коля Смяткин. — Но се опасявам, че прибързах. Ако ме съкратят и…

— Вава, би ли сложила още дърва в огъня, все още е студено…

— Проблемът днес се състои в това, че няма духовно просветление — намесва се Лидия. — Хората забравиха обикновената вяра.

— Миналият месец при нас имаше съкращения, но аз не бях засегнат. Водя активен обществен живот. Преподавам в клас за неграмотни, безплатно, по един час всяка вечер. Тази задача ми е поставена от организацията. Там знаят, че съм съвестен гражданин.

— Аз съм заместник-секретар на служебната ни библиотека — добавя Коля Смяткин. — Три вечери седмично работя там безплатно. Това ме спаси от предишните съкращения. Но този път се страхувам, че или аз, или колегата ще бъдем съкратени. А той е заместник-секретар на две библиотеки.

— Когато при нас има съкращения — отговаря анемичното момиче, — обикновено изхвърлят всички колеги, чиито съпрузи или съпруги имат работа. А Миша има много добра работа в Компанията за производство на храна. Затова се чудим… може би ще се разведем. Но това не е проблем, ще продължим да живеем заедно. Хората го правят.

— Моята кариера е в моя дълг към обществото — казва Виктор. — Избрах инженерната професия, защото е най-необходимата за великата ни страна.

И хвърля поглед към Андрей до камината, за да види дали го е чул.

— Аз уча философия — рязко се намесва Лео, — защото това е наука, от която работническата класа на РСФСР няма никаква нужда.

— Някои философи може би имат нужда от работническата класа на РСФСР — изрича бавно Андрей сред оглушителната, внезапна тишина.

— Може би — отговаря Лео. — Може би аз ще избягам в чужбина и ще се продам на най-богатия експлоататор-милионер. И ще имам връзка с прекрасната му съпруга.

— Несъмнено, ти можеш да направиш това — обажда се Виктор.

— Наистина е студено, затова по-добре да танцуваме — бързо казва Вава — Лидия, скъпа?

И поглежда ласкателно и въпросително към Лидия, която въздъхва с примирение и сяда пред високото пиано. Тя е единственият признат музикант сред гостите. Не е сигурна обаче точно защо е популярна в редките събирания. Потрива студените си пръсти, удря по клавишите с яростна решимост и започва да свири „Джон Грей“.

Историците твърдят, че „Интернационала“ е великият химн на революцията. Но градовете на революцията също имат химни. В бъдещето хората на Петроград ще си спомнят годините на глад, борба и надежда и ще ги свързват с подскачащите ритми на „Джон Грей“.

Нарича се фокстрот. Музиката и ритъмът идват от чужбина. Текстът е много чужд — за далечен чужденец на име Джон Грей, чиято скъпа Кити отхвърлила любовта му, защото не искала деца. Кити му казала това открито. Петроград помни масовите епидемии от холера, помни епидемиите от тифус, които са по-лоши. Най-лошата епидемия обаче е „Джон Грей“.

Хората от опашките пред кооперативните магазини си подсвиркват тази мелодия, в часа по физическо възпитание в училищата млади двойки танцуват в залите под звуците на „Джон Грей“, изпълнявани от услужлив ученик. Пътниците висят по стълбите на трамваите и отчаяно тананикат „Джон Грей“. Членовете на работническите организации слушат внимателно лекции по марксизъм. После почиват, докато някой другар показва уменията си на фалшиво настроеното пиано и свири „Джон Грей“.

Веселата мелодия е направена от тъга, накъсаният ритъм е истеричен, свободата на нотите е копнеж, стенание за нещо недостижимо, завинаги недостъпно. През зимните нощи червените знамена свистят в снежната виелица, а градът безнадеждно се моли с кратките, остри звуци на „Джон Грей“.

Лидия свири ожесточено, двойките, без да бързат, се въртят в старомодните две стъпки. Ирина няма хубав глас, но пее думите, почти рецитира, кашля ги в дрезгав стон, както е чула в немски водевил:

Джон Грей

бе дързък и смел,

а Кити — хубава без предел.

Джон се влюби безпаметно в Кити,

и без да може страстта да овладее,

той започна свойте чувства да лее.

Но с „Не!“ отговори Кет,

по-студена от лед.

Кира танцува в ръцете на Лео. Той шепне с наведени очи:

— Можем да танцуваме така в място с чаши шампанско, рокли с голи ръце и пайети, в място, което се казва Nacht Local.

Тя затваря очи и силното тяло я води властно, уверено в другия свят, който тя е видяла толкова отдавна, до тъмната река, която мълвеше „Песента за счупената чаша“.

Вава се наема да учи Андрей да танцува и го извлича пред всички. Той я следва послушно и се усмихва като тигър, който не може да нарани дори котенце. Тя си мисли, че той не е лош ученик и се чувства много смела и дръзка, защото покварява един строг комунист. Съжалява, че покварата спира дотук. Този мъж я дразни, тъй като красотата й не го вълнува — той я гледа спокойно и равно, както гледа Лидия и анемичното момиче.

Лидия изпълнява „Валсът на съдбата“. Андрей кани Кира на танц. Лео го фиксира със студена усмивка и безмълвно се отдалечава.

— Вава е добра учителка — тихо казва Кира и той я завърта сред танцуващите, — дръж ме здраво, да, много по-здраво.

„Валсът на съдбата“ е ленив и нежен, замира за бездиханна секунда, сетне се втурва отново в звуци и леко се олюлява, сякаш в отговор тихо ще зашумят бели, копринени, богати рокли в бални зали, каквито вече няма.

Кира вдига глава към изсеченото лице, по което пълзи иронично-свенлива усмивка. Притиска се силно до гърдите му, искрящите й очи светкавично го поглеждат, рязко се отдръпва и в копчето на сакото му остава част от косите й.

Ръцете на Андрей са пълни с меката коприна на роклята й и стройното й тяло. Поглежда към отворената яка, отделена от плътта с неясна сянка. Повече не гледа там.

Лео танцува с Рита, очите им се срещат с мълчаливо разбиране, опитното й тяло е в неговото. Вава се върти на пода и гордо се усмихва на танцуващите двойки. С победен, собственически жест е сложила ръка на рамото на Виктор. Коля Смяткин гледа печално и плахо Вава, иска да я покани на танц, но не смее, защото е по-нисък от нея. Знае, че всички знаят, че е безнадеждно и покорно влюбен в нея. Знае, че те му се смеят, но не може да не я обича. Полилеят трепери от филцовите ботуши на анемичното момиче, стъклената й огърлица тихо звънти, тя настъпва Вава по лачените обувки. Грижлив гост слага още едно дърво в огъня, който съска и пуши, тъй като друг безсъвестен гост е донесъл влажна цепеница.

В два часа сутринта майката на Вава, колеблива и бледа, ги пита през полуотворената врата дали биха искали разхладителни напитки. Гостите прекъсват валса по средата и с желание тичат към трапезарията. Там, под ослепителна светлина, бялата дълга маса е замръзнала в победоносно великолепие от прецизно подредени сребро, кристал и изящни прибори. В скъпи млечнобели порцеланови чинии има филии от черен хляб с почти невидим слой масло, парченца сушена риба, бисквити от обелки на картофи, зеле и чай с лепкави, кафяви сладкиши вместо захар.

— Моля, взимайте си, не се страхувайте, има достатъчно, преброих всичко — гостоприемно ги кани майката на Вава.

Бащата на Вава е седнал начело на масата. Той е лекар-гинеколог. Преди революцията няма успех, но след това напредва бързо по две причини: принадлежи към свободните професии, които не се считат за експлоататорски. Освен това докторът извършва някои не много законни операции. След няколко години той се превръща в най-успешният член на социалния си кръг, както и в други, по-високопоставени кръгове.

Сега седи удобно, стиснал реверите си с юмруци. На кръглия му, изпъкнал корем, под тежка златна верижка, в ритъм с движенията на коремните му мускули, подрънкват и пеят скъпи висулки. Тесните му очи са заровени в дебели гънки от бяла плът. Той се усмихва сърдечно на гостите си и се гордее, че като домакин може да им предложи храна. Това е завидно и рядко постижение. Възхитен е, че е в ролята на благодетел и покровител на деца, на чиито бащи се е кланял някога — дъщерята на промишления магнат Аргунов и синът на адмирал Коваленски. На ум си казва, че утре трябва да направи голямо дарение за Червените военновъздушни сили. Усмивката му се разширява, тъй като слугинята влиза с поднос с шест бутилки отлежало вино — подарък от благодарни пациенти. Той пълни кристалните чаши и приятелски се смее:

— Добро и старо е това вино, от преди войната, обзалагам се, че вие, деца, не сте пили такова.

Чашите се предават от ръка на ръка по дългата маса.

Кира е седнала между Лео и Андрей. Андрей вдига чаша спокойно, без колебание, като воин:

— За твое здраве, Кира.

Лео вдига чаша изящно, леко, като дипломат в чуждестранен бар:

— Тъй като представителят на класата-хегемон вече вдигна тост за теб, Кира, аз ще пия за нашата очарователна домакиня.

Вава отговаря с топла, признателна усмивка. Лео вдига чашата си към нея и пие, извърнал очи към Рита.

Когато се завръщат в хола, умиращият огън има нужда от съживяване. Лидия отново сяда пред пианото. Няколко двойки мързеливо танцуват. Вава подема песен, в която се разказва за мъртва дама с пръсти, миришещи на тамян. Коля Смяткин имитира пияница. Виктор разказва анекдоти, другите го следват. Някои от вицовете са политически — към Андрей летят внимателни погледи, вицът е прекъснат в средата и разказвачът заеква зачервен.

В пет часа сутринта всички са изтощени. Никой обаче не може да си тръгне преди разсъмване, защото е опасно. Градската милиция е безпомощна пред крадците и разбойниците. Нито един гражданин не смее да излезе на улицата след полунощ.

Доктор Миловски и съпругата му се оттеглят, младите им гости ще чакат утрото. Строгата, изправена слугиня довлича в хола дюшеци, взети назаем от съседите. Нареждат дюшеците до стената. Слугинята излиза и Вава гаси лампите.

Гостите се настаняват удобно, по двойки. Тъмнината е пробита от сиянието на огъня, няколко червени цигарени точки, шепот и подозрителен шум, който не е шепот. Неписаните закони гласят, че не трябва да се проявява любопитство в последните, уморени и най-вълнуващи часове на събиранията.

Кира чувства ръката на Андрей на рамото си:

— Мисля, че имат балкон, да излезем.

На крачка след него, Кира дочува страстна целувка от ъгъла, където Вава се е сгушила във Виктор.

На балкона е студено. Улицата безшумно се простира долу — сводест тунел със сивеещи очертания. Замръзналите локви са парчета стъкло, разпилени на паважа. Прозорците приличат на замръзнали локви в стените. На уличната лампа се обляга милиционер. Над улицата виси знаме, което не помръдва, като човека.

— Колко забавно, не подозирах, но ми харесва да танцувам — казва Андрей.

— Андрей, яд ме е на теб.

— Защо?

— За втори път не забелязваш най-хубавата ми рокля.

— Прекрасна е.

Вратата зад тях скърца в ръждивите панти. Лео се появява на балкона с цигара, увиснала в ъгъла на устата му и пита:

— Да не би Кира да е национализирана държавна собственост?

— Понякога мисля, че за нея това би било добре — отговаря бавно Андрей.

— Не, тя не е държавна собственост, защото все още няма партийно решение.

Те се връщат в топлия мрак на хола. Лео привлича Кира до себе си на дюшека и мълчи. Тя се унася на рамото му. Рита свива рамене и се отдалечава. Андрей стои на балкона и пуши.

В осем часа сутринта домакинята дърпа пердетата на прозорците. Над покривите се разстила скучно, бяло небе, като сапунена вода. До вратата Вава леко се поклаща и мърмори думи за довиждане на гостите си. Под очите й има уморени кръгове, черен кичур виси над носа й, червилото е размазано на брадичката. Гостите се разделят на групи, за да ходят пеша колкото е възможно по-дълго.

В студената утрин навън Андрей за миг дръпва Кира настрана. Ледът се троши под краката им. Той сочи Лео, който помага на Лидия да прескочи локва на няколко крачки зад тях. Задава й въпрос:

— Виждаш ли го често?

Въпросът й казва, че той не знае истината, гласът му — че не трябва да я знае.

Светлините все още светят в заключените, покрити с решетки магазини. На някои има надписи: „Другари взломаджии, моля не си правете труда — тук няма нищо“.