Айн Ранд
Ние, живите (11)

X

Когато Кира се събуди, главата на Лео почиваше на гръдта й, един моряк гледаше другата. Тя светкавично дръпна одеялото до брадичката си. Лео се събуди. Двамата се втренчиха пред себе си.

Беше утро, вратата — отворена. Морякът стоеше на прага, раменете му изпълваха плътно пространството, ръката му държеше пистолет на кръста. Бе облечен в разкопчано кожено яке, под което се подаваше кариран пуловер. Гледаше ги приведен, ухилено, в устатата му блестяха два бели реда великолепни зъби. Синята му шапка с червена петолъчка докосваше горната част на вратата. Морякът се изкикоти:

— Извинявайте, че ви безпокоя граждани.

С невярващи очи, приковани в червената звезда, без да разбира, глупаво, като дете Кира измърмори:

— Моля ви, идете си. Това е нашата първа…

И се задави, когато червената звезда достигна до съзнанието й.

— Е, избрали сте най-лошият момент, граждани, най-лошият — изхили се отново морякът.

Лео каза:

— Излезте оттук и ни оставете да се облечем.

Гласът му не беше предизвикателен, нито умолителен. Това бе заповед, нетърпяща възражение. Морякът се подчини, като че ли беше пред офицера си, и затвори вратата.

— Остани в леглото, докато ти подам дрехите. Студено е — рече Лео. Той стана и започна да прибира дрехите й, гол и спокоен, като статуя. Сивата дневна светлина навлезе през пукнатия капак на люка.

Те се облякоха в тишина. Таванът над тях потрепери от бързи стъпки. Някъде жена виеше и ридаеше като обезумяло животно. Когато се облякоха, Лео каза:

— Не се безпокой Кира, всичко ще бъде наред.

Толкова беше спокоен, че за миг Кира се успокои и забрави за нещастието. Очите им се срещнаха в безмълвен, общ спомен.

Той отвори рязко вратата. Морякът чакаше отвън.

— Ще напиша и подпиша, каквито искате признания, ако я освободите — безстрастно изрече Лео.

Кира отвори уста, но той грубо я затвори с ръка:

— Тя няма нищо общо, отвлякох я. Съдете ме и за това, ако искате.

— Той лъже! — изкрещя Кира.

— Млъкни.

— Млъквайте и двамата! — извика морякът.

Те го последваха. Воят на жената стана оглушителен. Видяха я как се влачи на колене след двама моряци, в които беше малката й дървена кутия. Кутията беше отворена, бижута блестяха в ръцете на моряците. Косите й висяха над очите, а тя виеше, вдигнала глава. До отворената врата на една каюта Лео внезапно блъсна Кира напред, за да не види какво има вътре. В каютата мъже се бяха навели над безжизнено тяло на пода. Ръцете стискаха нож, забит в сърцето, под Георгиевския кръст.

На палубата, под ниското сиво небе над мачтите, се разхождаха мъжете от крайбрежната охрана, които бяха завладели кораба. Те раздаваха команди, от устата им излизаше пара. До тях се полюшваше огромната сянка на кораба им с червено знаме на мачтата. Двама моряци държаха ръцете на чернобрадия капитан-контрабандист, който гледаше в обувките си.

Моряците извърнаха глави за нови заповеди към гиганта с коженото яке. Той извади списък от джоба си и го тикна под брадата на капитана. Посочи през рамото си с палец Лео:

— Кой от списъка е този?

Капитанът с нос посочи едно име. Кира забеляза, че очите на гиганта придобиха странно изражение, което не разбра.

— А момичето?

— Не я познавам, не е в списъка на пътниците. Пристигна в последния момент.

— Това са седемнадесет контрареволюционни плъха, които са опитват тайно да избягат, другарю Тимошенко — обади се един от моряците.

Другарят Тимошенко се засмя, удари с юмрук мускулите под карирания пуловер:

— Мислехте, че ще избягате, а? От Степан Тимошенко от Чернения балтийски флот?

Капитанът сведе глава към обувките си.

— Дръжте готови оръжията си. Ако решат да правят нещо глупаво, надупчете ги — каза другаря Тимошенко.

Той се усмихна на мъглата, зъбите му блеснаха, загорелия му врат бе гол под студа. И бързо отмина, като си подсвиркваше.

Когато двата кораба започнаха да се движат, другарят Тимошенко се върна. Спря до Лео и Кира в тълпата от затворници на лъскавата, мокра палуба. Погледна ги за миг със странно изражение в тъмните, кръгли очи. Отдалечи се и пак се върна. Без да се обръща към никой, посочи с палец Кира и високо заяви:

— Това момиче няма проблем. Той я е отвлякъл.

— Но нали ви казвам… — заговори Кира.

— Накарай малката си уличница да млъкне — внимателно изрече Тимошенко.

Някакво взаимно разбиране се мярна в погледа, който си размениха с Лео.

Двамата съзряха отново покривите на Петроград — дълга, ниска процесия от къщи, прострени в редица на ръба на гигантското, замръзнало море. Бледото златно кълбо на купола на Исакиевският събор приличаше на изтощена луна сред дима на комините.

Лео и Кира бяха седнали на куп въжета. За тях пушеше моряк със сипаничаво лице, с ръка на пистолета. Морякът изчезна след минута, но те не разбраха това. Степан Тимошенко се приближи до тях. Погледна Кира и каза тихо:

— Когато пристигнем, ще ни чака камион. Момчетата ще бъдат заети. Имам предчувствие, че ще бъдат с гръб към теб. Когато се обърнат, тръгни и не спирай.

— Не, ще остана с него — отвърна Кира.

— Кира! Ти…

— Не бъди толкова глупава! Не можеш да му помогнеш.

— Няма да получите никакви признания от него в моя полза.

— Той няма да прави признания — прихна Тимошенко. — Не искам деца да се замесват в неща, от които нямат никакво понятие. Гражданино, искам от вас тя да изчезне, когато стигнем при камиона.

Кира се вгледа в тъмните, кръгли очи. Те се наведоха до нея и думите излетяха в съскащ шепот през белите зъби:

— По-лесно е да измъкна един, отколкото двама от ГПУ. Ще дойда около четири часа този следобед. Питай за Степан Тимошенко. Може би ще имам новини за теб. Никой няма да ти направи нищо. Ул. „Гороховая“ 2.

Без да чака отговор той се изправи, плесна по челюстта сипаничавия моряк, защото бе оставил сами затворниците и изчезна.

— Искаш да влошиш още повече положението ми? Бягай. Но стой далеч от „Гороховая“ 2 — каза Лео.

Когато къщите надвиснаха над мачтите, той я целуна. Тя с мъка се откъсна от устата му, сякаш целуваше ледено стъкло.

— Кира, как ти е цялото име?

— Кира Аргунова. А твоето?

— Леон Коваленски.

 

 

— Спах при Ирина. Говорихме и не забелязахме, че е твърде късно, за да се прибирам вкъщи.

— И защо се връщаш в седем сутринта? — въздъхна отегчено Галина Петровна, като трепереше в нощницата си в студеното антре. — Сигурно си събудила бедната си леля Маруся с нейната кашлица.

— Не можах да заспя. Леля не ме чу.

Галина Петровна се прозя и затътри крака към спалнята си. И преди Кира бе оставала да нощува в братовчедката си, затова майка и не се разтревожи.

Тя се отпусна със сковани ръце на леглото. Имаше много часове до четири следобед. Помисли си, че би трябвало да е ужасена. Беше ужасена, но под ужаса живееше нещо незримо, безименно, радостен химн без звуци, въпреки че Лео беше затворен в килия на „Гороховая“ 2. Тялото й все още помнеше неговото.

* * *

Къщата с номер 2 на ул. „Гороховая“ беше бледозелена, с цвета на грахова супа. Боята и мазилката бяха опадали, прозорците, гледащи към тиха странична уличка, нямаха пердета и железни решетки. Това беше централното управление на ГПУ в Петроград.

Има думи, които хората не желаят да изричат. Със суеверен страх те избягват звуци, думи за пусти гробища, обитавани от призраци къщи, испанската инквизиция, „Гороховая“ 2. В петроградските нощи често се разнасяха стъпки, придружени от позвъняване на вратата. Много хора изчезнаха безследно във вълната от терор, заливаща града. Вълната смълчава гласовете, принуждава ги да шепнат. Вълната има сърце, от което идва и в което се връща. Това сърце е „Гороховая“ 2.

Това е здание като всяко друго. Отсреща, зад същите прозорци, хората готвят просо, слушат грамофон, на ъгъла жена с розови бузи и сини очи продава курабии. Курабиите са със златна коричка и миришат на топла мас. Плакат на уличната лампа рекламира новите цигари на Тютюневата компания. Но когато Кира наближава това здание, вижда, че минувачите вървят край зелените стени с наведени глави и небрежно-напрегнато изражение и неволно ускоряват крачка. Сякаш се страхуват от собственото си присъствие, собствените си очи и мисли. Зад зелените стени има нещо, за което никой не иска да узнае.

Вратата беше отворена. Кира влезе с ръце в джобовете, безразлично, с умишлена небрежна походка. Вътре имаше широка стълба, коридори и кабинети. Много хора чакаха и бързаха, както във всяко съветско учреждение, много крака тъпчеха голите подове. Но беше тихо, по лицата нямаше сълзи. Много врати бяха затворени, лицата бяха строги и затворени, като вратите.

Кира откри Степан Тимошенко зад бюро в един от кабинетите.

— Точно както си мислех — засмя се той, — те нямат нищо за него. Проблемът е само баща му. Но това е минало. Ако го бяха заловили преди два месеца, без никакви въпроси щяха да го изправят до стената. Но сега ще видим.

— Какво е извършил?

— Той? Нищо. Става дума за баща му. Знаеш ли за заговора на професор Горски от преди два месеца? Старият глупак не беше от заговорниците, но скрил Горски в къщата си. Сляп, да, но го скрил. И си плати.

— Кой е бащата на Лео?

— Старият адмирал Коваленски.

— Този, който… — пое дълбоко дъх Кира.

— Да. Който изгуби очите си във войната и беше разстрелян.

— О!

— Не бих направил това, не тогава. Но не всичко зависи от мен. Революция не се прави с бели ръкавици.

— Но ако Лео няма нищо общо с това… защо…

— Преди два месеца биха разстреляли всеки, който има дори най-малка връзка със заговорниците. Но сега е по-спокойно, мина време. Така че той има късмет. Не ме гледай като глупачка. Ако работиш тук, ще разбереш какво значение имат дните и часовете. Така работим ние. А онзи проклет глупак мисли, че революцията е напарфюмирана с одеколон.

— Тогава ще можете ли да го…

— Не знам. Ще се опитам… ще има разследване. Има нещо друго — опитал се е да напусне страната незаконно. Но за това мисля, че мога… не се сражаваме с деца, особено с деца, които са намерили време за любов точно в средата на изригващ вулкан.

Кира погледна безстрастните кръгли очи. Голямата уста, обаче, се смееше под малкия чип нос с широки, нахални ноздри.

— Вие сте много добър.

— Кой е добър? — изсмя се той. — Степан Тимошенко от червения Балтийски флот? Спомняш ли си октомври 1917? Чувала ли си какво се случи в Балтийския флот? Недей да трепериш като котка. Степан Тимошенко е бил болшевик, когато всички тези млади нехранимайковци са имали мляко около устата.

— Може ли да го видя?

— Не, няма начин. При този вид бандити посетители не се допускат.

— Но тогава…

— Тогава си иди вкъщи и стой там. Не се безпокой. Това исках да ти кажа.

— Имам приятел с връзки, който може би ще…

— Затваряй си устата и не въвличай никого в тази история. Пази тишина два-три дни.

— Толкова дълго!

— Не е толкова дълго. Можеше и никога да не го видиш. И не се тревожи, ще ти го пазим под ключ, без жени наоколо.

Той стана и се изсмя. Сетне устните му се превърнаха в права линия, надвеси се над Кира и я погледна право в очите. Очите му бяха сериозни:

— Когато си го прибереш, дръж ноктите си върху него. Ако нямаш нокти, пусни си. Той е буен жребец. И не се опитвайте да напуснете страната. Вие сте в Съветска Русия, може да я мразите, може да се задушавате, но в Съветска Русия ще останете. Мисля, че имаш нокти. Наблюдавай го. Баща му го обичаше.

Кира протегна ръка, която изчезна в загорелия юмрук на Степан Тимошенко. При вратата тя се обърна и тихо попита:

— Защо правите това?

С очи в прозореца, без да я гледа той отговори:

— През войната бях в Балтийския флот. Адмирал Коваленски загуби очите си в служба на Балтийския флот. Не беше от най-лошите командири, които съм имал… а сега се махай!

 

 

Вечерта на четвъртия ден звънецът на входа иззвъня. Кира не вдигна очи от тубичката със захарин. Лидия, която винаги се интересуваше кой звъни, изтича до вратата. Чу се глас:

— Тук ли е Кира?

Тубичката падна на пода и се пръсна на малки парченца, а Кира се озова в антрето с ръка на гърлото. Той се усмихна със спокойната си, арогантна усмивка:

— Добър вечер, Кира.

— Добър вечер, Лео.

Лидия се втренчи в тях. Кира стоеше до вратата, с очи в неговите сковани устни. Галина Петровна и Александър Дмитриевич спряха да броят таблетките.

— Вземи палтото си и да вървим.

— Да, Лео.

Тя свали палтото си от закачалката, пристъпвайки като сомнамбул. Лидия се изкашля дискретно. Лео я погледна. Тя му отговори с топла, пълна с копнеж усмивка. Жените винаги отговаряха така на усмивката му, въпреки че в очите му нямаше нищо, освен припознаването, че мъж вижда жена. Лидия събра смелост и без да обръща внимание на липсата на представяне, понечи да каже нещо. Но продължи да гледа безпомощно най-красивия мъж, появявал се някога в антрето им. Сетне избъбри направо въпросът, който се въртеше в главата й:

— Откъде идвате?

— От затвора — отговори той любезно.

Кира, със закопчано палто, се взираше в него, забравила всички наоколо. Той взе собственически ръката й в своята и те изчезнаха.

— Не съм виждала по-невъзпитан… — скочи към вратата смаяната Галина Петровна. Но вратата беше затворена.

* * *

Вън Лео даде един адрес на кочияша на шейната.

— Къде е това? — повтори той въпроса й, забил устни в кожената й яка, защото шейната потегли рязко. — Това е моят дом… върнаха ми го. Бяха запечатали къщата след ареста на баща ми.

— Кога те освободиха?

— Този следобед. Отидох в Института, за да взема адреса ти, после — вкъщи, за да запаля камината. Беше като гроб, камината не е палена от два месеца. Когато пристигнем, ще бъде топло.

На вратата, която отвориха беше поставен аленият печат на ГПУ. Печатът беше счупен на два разделени червени къса восък, които им позволиха да влязат. Пристъпиха в тъмен хол. В краката им и в отраженията им по огледалния паркет заблестя аленото сияние на камината. Апартаментът беше претърсван. Паркетът и преобърнатите столове бяха покрити с хартии. Върху поставки от малахит почиваха кристални вази. Една беше счупена и отломките й проблясваха на пода в тъмнината. Малки, червени пламъчета танцуваха и мигаха към тях, сякаш живи въглени бяха изхвръкнали от камината.

В спалнята на Лео гореше светлина от самотна лампа със сребърен абажур върху камина от черен оникс. В умиращите въглени трептеше последен син пламък и хвърляше червена сянка върху сребърната покривка на леглото.

Лео хвърли палтото си в ъгъла. Разкопча нейното палто и го свали. Без да каже дума разкопча и блузата й. Тя остана неподвижна и му позволи да я съблече. В топлото място под брадичката и той прошепна:

— Беше мъчение, чаках три дни и три нощи.

После я хвърли на леглото, без да се съблича и да гаси лампата.

* * *

Кира погледна тавана — далечно, сребристо бяло петно. Светлината влизаше през сивите копринени пердета. Седна в леглото, гърдите й бяха сковани от студа:

— Мисля, че вече е утре.

Лео спеше с отметната глава, ръката му висеше до пода. Чорапите й бяха на пода, роклята й на таблата на леглото. Миглите му бавно се раздвижиха, той отвори очи и рече:

— Добро утро, Кира.

Тя протегна ръце и ги скръсти под главата си. Изправи глава и махна косата от лицето си:

— Семейството ми няма да хареса това. Ще ме изгонят от къщи.

— Оставаш тук.

— Ще им кажа довиждане.

— Защо изобщо трябва да ходиш там?

— Предполагам, че трябва нещо да им обясня.

* * *

Те стояха като три колони, високи и мълчаливи до масата в хола. Очите им бяха червени и подути от безсънната нощ. Кира се облегна на вратата и ги погледна търпеливо и равнодушно.

— Е? — каза Галина Петровна.

— Какво „е“?

— Няма ли да ни кажеш, че си била при Ирина?

— Не.

Галина Петровна изправи рамене в избелялата си хавлия:

— Не знам докъде се простира глупавата ти наивност, но ти разбираш, че хората ще си помислят, че…

— Знам какво ще си помислят. Спах с него.

Лидия нададе вик. Галина Петровна отвори уста и пак я затвори. Александър Дмитриевич отвори устата си и не я затвори. Галина Петровна посочи с ръка вратата:

— Махни се от къщата ми и никога не се връщай.

— Добре — каза Кира.

— Как можа! Ти си моя дъщеря! Как си позволяваш да стоиш там и да ме гледаш! Имаш ли понятие за позора, срама, за разврата, който…

— Няма да говорим за това.

— Не помисли ли, че това е смъртен грях? На осемнадесет години си и си с мъж, който излиза от затвора! Църквата… от векове… всички светци… твоите деди и прадеди са ни учили, че няма по-низък грях! Чувала съм за такива работи… но Господи, това е собствената ми дъщеря… светците, които за греховете ни…

— Мога ли да взема нещата си, или ще ги задържите?

— Не искам нищо твое да остане тук! Не искам да дишаш в тази стая! Не искам името ти да се споменава в тази къща!

Лидия ридаеше истерично, скрила лицето си в ръце на масата. Извика през ридания и хълцане:

— Кажи й да си върви, майко! Не мога да го издържа! Такива жени не трябва да живеят!

— Бързо си събирай багажа! — изсъска Галина Петровна. Вече имаме само една дъщеря! Малка, мръсна скитница, уличница…

Лидия изпрати с невярващ, изумен поглед краката на Кира.

* * *

Лео отвори вратата и взе вързопа, увит във вехта покривка за маса.

— Има три стаи, сложи си багажа, където искаш. Студено ли е вън, бузите ти са замръзнали? — попита той.

— Да, малко.

— В хола има горещ чай.

Лео бе подредил маса до камината. Тънки червени езици блестяха в старите сребърни прибори. Кристалният полилей се врязваше в сивото небе зад големия прозорец. На улицата валеше сняг върху опашка от наведени глави пред кооперативния магазин.

Кира докосна горещия сребърен чайник, сетне — бузата си:

— Трябва да прибера чашите, да помета пода и…

Спря, застана в средата на обширната стая. Разпери ръце, отметна глава и започна да се смее. Предизвикателно, победно, страстно.

— О, Лео!

Той я взе в ръцете си. Тя се взря в очите му, като жрица с душа, изгубена в надменната уста на нечий бог. Жрица и свещено жертвоприношение едновременно и нещо много повече. Тя се смееше безсрамно, задъхано и непознати, могъщи чувства разпъваха гърдите й.

Тогава той я погледна в очите, големи и притъмнели и отговори на един ням въпрос, който и двамата не бяха изрекли:

— Кира, знам срещу какво се изправяме.

Тя наведе леко глава към рамото си, с кръгли очи и спокойно, уверено лице, като на дете. Обърна се към прозореца, където в отвесната мъгла от сняг хората чакаха на опашка — неподвижни, отчаяни, съкрушени.

— Ще се борим, Лео. Заедно. Ще се борим с всичко — държавата, векът, милионите. Ще издържим, защото сме силни.

Той отвърна без надежда:

— Ще се опитаме.