Алекса Райли
Да намериш девица (4)

Глава 4
Адисън

Той захлупи шапката на главата ми и светът потъмня. Нямаше как да сдържа кикота си, докато стоях на задната веранда.

— Не мисля, че и това ми става — казах му, смеейки се. Той повдигна предната част на шапката, така че да може да види лицето ми, а неговото бе загрижено.

— Може би трябва сам да проверя оградите, или да го направя друг ден. — Можех да видя несигурността, която го изпълваше. Тя бе там от мига, в който излязохме от къщата. Можех да видя ясно, че не се чувства комфортно да бъдем заедно навън. Аз също малко се боях, но възможността да излезем на гърба на кон, бе успяла да прогони част от страха ми. Освен това щях да бъда с него.

Не ме е грижа, че звучи като лудост, но се чувствам в безопасност с него, в по-голяма безопасност, отколкото съм била през целия си живот. Може би защото не съм общувала с много хора, но той се отнасяше различно с мен. Не като мъжете на баща ми, които никога не ме поглеждаха. А онези, които го правеха, караха кожата ми да настръхва. Трейс ме гледаше по коренно различен начин.

— Нямам нужда от шапка. — Понечих да сваля шапката, но той ме спря.

— Кожата ти ще изгори. — Той потърка с палец бузата ми и аз се наклоних към докосването му. Никога не съм подозирала, че един толкова едър мъж може да докосва толкова нежно.

Вероятно бе прав. Кожата ми бе бледа, тъй като не излизах на слънце. Баща ми рядко ми позволяваше да излизам от дома. Не искаше да се разхождам наоколо, докато не е близо до мен, за да ме държи под око.

— Добре — бутнах още малко шапката назад. — Тази ще свърши работа. — Усмихнах се нагоре към него, знаейки, че изглеждам нелепо. Носех стари износени дънки, които ми бяха прекалено дълги, вълнена блуза с ръкави, които бяха прекалено дълги за ръцете ми. Бяха на сестра му, и тъй като бяха по-добре от нищо, щях да се справя. Поне каубойските ботуши ми станаха, което си беше направо огромно облекчение. Нямах бельо или сутиен, но, реално погледнато, не ме бе грижа. Бях толкова развълнувана да бъда навън с Трейс.

Той въздъхна шумно и можех да видя, че е на път да размисли. Бе го направил два пъти в къщата, докато се обличахме.

— Никога преди не съм яздила кон — протегнах се и хванах ръката му. — Винаги съм се плашила да го направя, но знам, че с теб ще бъда в безопасност.

— Мамка му, точно така е. — Гласът му бе твърд, сякаш бе забранено дори да се намеквам, че може да не съм в безопасност с него. — Не мърдай. Идвам ей сега. — Той се наведе, целувайки нежно устните ми, но аз сграбчих черната му тениска и го дръпнах по-плътно към себе си. Не можех да спра да го правя. Постоянно имах чувството, че трябва да го държа близо до себе си, сякаш ако не го направех, щеше да изчезне някъде. Сякаш ако не го държах близо, щях да се събудя от този сън и да се озова обратно в дома на баща си.

Разтворих устни за него и езикът му се плъзна в устата ми, откривайки моя и карайки ме да простена. Обожавах начина, по който го чувствах така близък. Не знам колко дълго бяхме останали там, целувайки се, но когато той се отдръпна най-после, едва си поемах дъх и чувствах устните си добре използвани. Целувахме се така, сякаш се сбогувахме. Или може би аз го правех, тъй като знаех, че ще ме остави след миг сама.

— Връщам се веднага, сладурче. Две минути, обещавам. — Той се наведе, вдигайки каубойската шапка, която бе паднала от главата ми, докато се целувахме, и я нахлупи отново на главата ми. Вкопчих се в него, тъй като не исках да го пускам.

— Плевнята е ето там, и обещавам ти, ако извикаш името ми, ще те чуя — опита се да ме увери той. — Бих те взел с мен, но някой може да мине по пътя и да те види. А ако останеш тук, ще отида да доведа коня и така дори някой да дойде, няма да може да те види.

— Тук често ли идват хора? — попитах, усещайки как в мен се надигна паника.

— Имам двама братя и сестра, и всеки от тях може да се появи по всяко време.

— Добре — казах най-после и го пуснах. Той улови нежно брадичката ми, карайки ме да го погледна.

— Не знам кой те е изплашил така, но който и да е той, ще трябва да мине през мен, за да стигне до теб.

— Не мисля, че който и да е било може да мине през теб — признах му аз. Трейс бе наистина огромен, и макар винаги да мислех, че баща ми е голям, сега осъзнавах, че бе нещо, което сама бях създала в ума си. Баща ми не можеше да се мери с Трейс.

— Определено действаш добре на егото ми — пошегува се той, карайки ме отново да се засмея.

Забелязах, че го правех през целия ден. Обикновено не се смеех. Обикновено гледах да не издавам никакви звуци, за да не ме забелязват. Но сега сякаш се опитвах постоянно да привличам вниманието на Трейс.

Гледах го как се затича към плевнята, оставайки ме да стоя сама. Погледнах настрани към предната част на къщата и голямата веранда, която се извиваше от всичките й страни. Домът му бе толкова приятен като от някое списание. Обаче не бе прекалено претенциозен и вътре имаше няколко спални и бани. Голяма семейна стая до кухнята и огромна задна веранда с гледка към извиващите се хълмове. Точно така си представях най-красивото място на света и сега бях тук. Никога сериозно не съм се замисляла за бъдещето и за това да имам собствен дом, но това място изглеждаше така, сякаш най-после бих могла да открия спокойствие и мир тук.

По-бързо, отколкото мислех, че е възможно, видях Трейс да излиза от плевнята, следван от кон. Той държеше коня за дългата му юзда и се приближаваше към мен.

Кобилата бе напълно бяла, като излязла от приказка.

— Красива е — казах му, щом се приближиха.

— Името й е Снежинка. Наистина е много сладка и няма да ни създава проблеми. — Пристъпих напред, искайки да я погаля, но се спънах в ботушите, които бях обула, и полетях напред. Трейс ме улови, преди да се стоваря на земята, и ме притисна към себе си.

— Упс! — казах, наслаждавайки се на това да бъда в ръцете му.

— Нямаш нужда от тях, сладурче — каза той и, вдигайки ме, ме сложи върху коня. След това свали ботушите ми, оставяйки ги на верандата. — Когато не яздим, ще те нося на ръце.

— Не можеш просто да ме разнасяш наоколо с такава лекота.

— Свиквай — каза той и се метна на коня зад мен, притискайки ме към гърдите си, след което пое юздите.

Когато конят потегли, аз се задъхах. Трейс сложи ръка на бедрото ми, за да ми покаже, че е до мен и няма да позволи да падна.

— Е, какво ще правим? — попитах, когато каубойската шапка отново падна пред очите ми. Той я повдигна и аз се усмихнах. — Ти я носи, аз ще се облегна назад върху теб и ти ще блокираш слънцето.

Той изгрухтя, но като погледнах през рамо, видях, че сложи шапката на главата си. Ръката му се обви около кръста ми, а аз се облегнах назад.

— Винаги яздя до северната ограда, където имотът ми граничи с този на Доли, след като е имало буря. Тя очаква да го правя, без да питам.

Сковах се, чувайки думите му.

— Спокойно, сладурче, няма да позволя да паднеш — каза той, преценил погрешно реакцията ми.

— Коя е Доли? — попитах аз. Едновременно харесвах и мразех това. Харесваше ми, че е готов да помага на другите, но не ми допадаше, че има друга жена. — Каза, че нямаш приятелка — заявих аз, спомняйки си думите му от по-рано.

Ръката му около кръста ми стегна хватката си.

— Доли е сестра ми — каза той, а през мен премина вълна от облекчение. — Но вече имам приятелка, нали?

Палецът му замилва корема ми.

— Да — кимнах, а устните му докоснаха странично шията ми, изпращайки тръпка на удоволствие по кожата ми, въпреки тексаската горещина. — Значи Доли ти е сестра, а по-рано каза, че имаш двама братя? — попитах, чудейки се колко ли много са.

— Да. Тай е най-големият, женен е и жена му се казва Мери-Джейн. След това сме Блейк, аз и накрая Доли. Всички имаме земя, която ни бе оставена в наследство от родителите ни.

— Те мъртви ли са?

— Да, починаха отдавна. С братята и сестра ми сме доста близки. Макар че аз се държа най-дистанцирано от всички. Обичам да съм сам. Обичам тишината. Или поне мислех, че ги обичам — поправих се, докато яздихме по линията на оградата. — Сигурен съм, че много скоро ще се появят да видят дали съм добре.

— Ще им кажеш ли за мен?

— Не — заяви той бързо, — смятам да те пазя само за себе си.

— О, това ми харесва — признах. Беше хубаво. Чувствах се така, сякаш сме изгубени в собствения си малък свят, и исках да остана тук, без да мисля за нищо повече. — Какво правиш със земята си? Баща ми главно отглежда царевица за фураж и прасета. — Сковах се, когато осъзнах какво бях разкрила току-що. Не знаех дали трябва да кажа това, или не. Все още не съм сигурна колко съм се отдалечила от фермата на баща си, но имах чувството, че не е много. Или пък може би беше. Голяма част от вчерашния ден все още ми бе като в мъгла.

— Няма да те притискам. Ще ми кажеш всичко, когато си готова. — Той целуна отново шията ми. — Имам малко животни, но не са главното ми препитание. Тук имаме нефт. Наглеждам кладенците, но те нямат нужда от много грижи. Имаме наета компания, която се грижи за тях, а аз по-скоро ги проверявам от време на време. За да съм сигурен, че няма проблеми.

— Звучи отегчително — признах аз и почувствах как тялото му се разтресе, като се засмя.

— А ти какво би правила, ако имаше ферма? — попита той.

— Вероятно не много. Но винаги съм искала да имам малка градинка, може би няколко кокошки и дори крава. Харесва ми идеята да готвя със съставки, които сама съм отгледала, или които са ми дали моите животни. Предполагам, че и аз нямаше да правя кой знае колко вълнуващи неща подобно на теб — признах с усмивка.

— Мисля, че би било хубаво. Просто и хубаво. Тогава никога няма да ни се налага да излизаме от дома, нали?

Обърнах се да го погледна и на бузата му се бе показала трапчинката, която постоянно забелязвах. Без да пита, той се наведе надолу, притискайки устни към моите в целувка. Беше нежна и бавна, сякаш нямаше за къде да бързаме. Сякаш в малкия ни свят, освен мен, нищо друго нямаше значение.

— Мисля, че мога да живея така до края на дните си — каза той срещу устните ми, преди да ме целуне още веднъж.

— Никога не съм мислила, че може да е толкова хубаво да се целуваш — казах, облизвайки устни.

— Не съм сигурен, че може да има нещо по-хубаво от това да те целувам.

Погледнах в очите му, чудейки се как животът ми се бе променил толкова за така кратко време.

— Не казвай нито дума, сладурче. — Трейс сложи пръст на устните ми в знак да замълча, повдигайки лице от моето. Обърнах се, за да видя какво гледа, но там нямаше нищо.

Той слезе от коня, вдигайки пръст към устните ми, за да ми каже да продължа да мълча. Погледна ме направо в очите и прошепна:

— Не мърдай. Веднага се връщам. Обещай ми.

Обещах, само движейки устни, разтревожена какво се случва, но знаех, че точно сега не е моментът да се вкопча в него, както ми се искаше да направя. Гледах го как прескача оградата и тръгва към високите храсти.

Чакането ми се стори като цяла вечност. Когато най-после го видях, започнах отново да дишам. Той се качи на коня и никой от нас не каза и дума, докато се отдалечавахме. Този път, докато се връщахме, ходът на коня бе по-бърз и не спряхме, докато стигнахме до задната веранда.

Трейс скочи на земята и ми помогна да сляза, оставяйки ме да стъпя на верандата.

— Върви вътре, веднага идвам. — Направих каквото ми нареди, без да изричам нито дума. Тревожих се какво се е случило там, а умът ми бе изпълнен с вероятностите. Сякаш две секунди по-късно Трейс се върна в къщата, а аз все още стоях на входа.

Трейс ме вдигна на ръце и аз обвих своите около тила му, чувствайки се така, сякаш ще полудея.

— Какво има? Изплаши ме — казах, притиснала лице в шията му, докато сядахме.

— Видях проблясване на светлини, затова отидох да погледна. Беше шерифът. — Отдръпнах се, за да го погледна. — Имаше кола, заседнала в калта на пътя до земята ми, и точно я измъкваха, говорейки за изчезнало момиче на име Адисън, което я е откраднало.

— Не съм я откраднала. Просто ми трябваше и я заех. Налагаше се. Исках да си тръгна, а той не ми позволяваше. Нямах намерение да я крада. — Очите ми започнаха да парят и знаех, че ще се разплача. Не исках да плача. Откакто дойдох тук, дори за миг не съм мислила да плача. И беше много приятно.

— Тихо, сладурче. Не ме е грижа дали си откраднала нещо, или не. Просто исках да те отдалеча от онова място и не исках никой да те види.

— Ще загазиш ли заради мен? — попитах, мислейки, че вероятно ще ме излъже.

— Единственият, който ще загази, е този, който те е накарал да бягаш.