Алекса Райли
Да уловиш девица (2)

Глава 2
Лусиана

— Ще приемеш ли работата?

Погледнах през рамо към по-голямата ми сестра, Фернанда, която миеше чиниите. Тя кимна към документите в ръцете ми и аз ги сгънах, пъхвайки ги в задния си джоб. Грабнах кърпата за подсушаване и се заех с чиниите, които вече бяха измити, докато тримата ми племенници търчаха из кухнята. Тя им кресна на испански и те се заковаха на място, преди бавничко да се отдалечат, тъй като не искаха да се забъркват в неприятности.

— Звучиш точно като мама — казах й и я ръгнах с лакът.

— Предполагам, че съм малко напрегната тази вечер, затова постоянно крещя като нея. Ще приемеш ли работата, Лусиана, или не?

Въздъхнах и свих рамене.

— Не знам — отново въздъхнах, този път по-силно.

Тя изсуши ръцете си и се обърна към мен. Можех да усетя погледа й, вперен в лицето ми, но не погледнах нагоре, за да срещна очите й. Тя не просто звучеше като мама, ами можеше да те нареже на парченца с поглед и да те накара да кажеш всичките си тайни.

— Лусиана — сопна се тя и веднага стрелнах поглед към очите й, — това е мечтата ти. Трябва да го направиш. Ти учи толкова много и най-после успя да започнеш работа в кабинета на д-р Лонг. Ако пътуваш, ще ти отнема по два часа в едната посока да ходиш до там всеки ден. Ако започнеш целодневна работа във ферма, ще натрупаш часовете, които са ти нужни за нула време. Тогава ще завършиш специализацията си и ще вземеш дипломата си за ветеринар. Това е нещо адски голямо.

Кимнах, тъй като знаех, че е права. Но после се огледах в тази малка къща и се замислих за всичките отговорности, които имах. Да ги напусна. Може и да отсъствах доста, докато шофирах до клиниката и часовете, в които работех там, или докато учех, но въпреки това се стараех да помагам и тук. Може да не бе много, но все пак беше нещо.

— Спри с това. Спри веднага. — Тя насочи пръст към мен. — Мога да видя как мозъка ти се върти, опитвайки се да те разубеди. Когато мама се разболя и ти се опита да се откажеш от мечтата си, не ти го позволихме. И сега, след като вече я няма, повече нямаш извинение да го правиш. С Матео може да нямаме много, но работим усилено и се справяме идеално. Не смей да ни използваш като оправдание да загърбиш мечтата си.

— Фернанда… — опитах се да кажа аз, но тя ме прекъсна.

— Няма какво да говорим повече. Отиваш. И когато татко се прибере, ще му го кажеш. Няма да го питаш, ще му кажеш. Lo entiendes^[1]? — Тя го каза като въпрос, но въобще не беше такъв.

Исках да се ядосам и да й кажа, че не ми е шеф, но тя просто ме подтикваше да следвам мечтите си. Как можех да й се ядосам? Ако бях на нейното място, бих сторила същото.

— Да, разбрах те.

Преди да успея да кажа още нещо, Матео и баща ни влязоха през задната врата. Матео веднага прегърна Фернанда и я целуна по шията. Тя се изкикоти и можех да видя как се изчерви, когато затвори очи и се сгуши в него. Сърцето ми се свиваше, докато гледах колко са влюбени. Те бяха така, откакто навършиха шестнадесет, и не минаваше и ден без той да боготвори земята, по която стъпва тя.

— Хей, pequeña^[2] — каза баща ми и се приближи, за да ме целуне по бузата.

— Сядайте да ядете, докато вечерята е все още топла — каза Фернанда, все още изчервена от поздрава на Матео.

Мъжете седнаха на масата, а аз продължих да подсушавам чинии, чудейки се как да кажа на баща си какво искам да направя.

— Лусиана има голяма новина — каза Фернанда, а аз завъртях очи. Матео я сграбчи и я настани в скута си. Е, предполагам, че тя се погрижи за дилемата ми вместо мен.

Измъкнах писмото от задния си джоб и го подадох на баща си. Д-р Лонг ми го даде днес, преди да си тръгна, и ми каза, че трябва да му отговоря до утре. Исках това толкова силно, но да мечтаеш за нещо е много по-различно от това да го направиш. И сега, когато ми даваха шанс да напусна дома и да работя целодневно във ферма, изпитвах лек страх.

Зачаках мълчаливо, гледайки как татко прочита бележката, преди да я подаде на Матео. Точно както сестра ми ръководеше домакинството, така всички уважавахме желанията на баща ни. Ако той не искаше да отида, значи нямаше решение за взимане.

Всички живеехме в тази къща, която баща ми бе построил, когато с майка ми дошли в Америка. Още щом започнал да работи в Мексико, започнал да заделя пари, за да може да дойде тук и да ни купи парче земя. Той и майка ми създали дома ни и няколко години по-късно сме се появили сестра ми и аз. Отраснахме тук, и когато Матео поиска позволението на баща ми да се ожени за Фернанда, баща ми се съгласи, но с условието, че ще живеят тук. В културата ни бе заложено да си помагаме един на друг и да живеем заедно, затова да поискам да замина и да живея накъде другаде бе доста голяма стъпка. Майка ми знаеше за мечтата ми да работя с животни и да живея във ферма. Тя винаги ме подкрепяше за това, но когато преди три години почина от рак на гърдата, сякаш част от мечтата ми умря заедно с нея.

— И ще живееш през цялото време в това ранчо? — попита баща ми, а аз кимнах. — Какво ще стане, когато направиш часовете си? Щом си живяла във ферма, преследвайки мечтата си? Ще можеш ли да се върнеш в този дом, без да имаш тези неща и да бъдеш щастлива, Лусиана?

— Не знам — казах аз. Това бе най-големият ми страх. Да живея живота, който искам, и да се боя от това накъде води той. Поех си дълбоко дъх и го погледнах в очите. — Знам, че трябва да го направя. А след това ще направя онова, което е нужно. Това е само една стъпка. Ще трябва да почакаме и да видим къде ще ме отведе.

Двамата с Матео се спогледаха, преди Матео да ми се усмихне.

— Майка ти щеше да е толкова горда с теб.

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи, защото беше прав. Ако беше тук в момента, тя щеше да скача от радост. Вероятно щеше да събира багажа ми и да търчи наоколо. Кимнах и погледнах към баща си, чакайки отговора му.

— Мисля, че това е много добра възможност за теб. В момента ти си се посветила истински на работата си и времето там ще ти е от голяма полза. Това е правилната стъпка.

Усетих как огромна тежест пада от плещите ми. Толкова се тревожех какво ще каже баща ми, че дори не си позволих да се развълнувам от вероятността да отида. Хвърляйки се напред, прегърнах първо него, а после сестра си. Всички разговаряха развълнувано за работата и за това колко стаж и опит ще натрупам там.

Аз пък се замислих за парите, които ще мога да спестявам и да им пращам, докато работя там. В писмото пишеше, че ще остана в ранчото „Брейдед Роуп“ южно от града. Не съм много запозната с фермите в околността, но д-р Лонг каза, че мястото е точно това, което търся. Щях да събера опит с големите животни и имаше доста, за които да се грижа.

По някаква причина мъжът със стоманеносивите очи, който постоянно ме гледаше, изникна в ума ми. Поклатих глава, за да прогоня образа му, тъй като не исках да мисля за него точно сега. Тези очи ме следваха всеки път, щом влезех в града. И начина, по който се опитва да привлече вниманието ми… трябваше да се фокусирам върху семейството си и върху работата си, нямах време за мъже, въпреки чувствата, които ме изпълваха всеки път, щом го видех или си помислих за него.

На двадесет и три години съм и никога не съм била целувана, но по-късно щях да имам достатъчно време за това. Не можех постоянно да мечтая за огромния тъмнокос мъж, който не спираше да ми се усмихва. Такава усмивка, сякаш това бе всичко, което бе правил през живота си. Усмивка, която кара коленете ми да отслабват и ме кара да копнея да падна в обятията му. Тениската му се разтягаше под напора на огромните му мускули. Прашните му дънки и ботуши изглеждаха така, сякаш е работил на полето през целия ден. А ръцете му бяха толкова големи, и съм сигурна, че дланите му биха били твърди и загрубели срещу недокосваната ми кожа.

— Лусиана — каза сестра ми, щракайки с пръсти пред лицето ми.

— О, извинявай — казах, опитвайки да избутам мъглата от похот, която се виеше в ума ми.

— Добре ли си? Бузите ти са зачервени. — Тя притисна опакото на ръката си към челото ми, но аз я отблъснах.

— Добре съм. Отивам да опаковам багажа си. В писмото пише, че трябва да започна възможно най-скоро.

Пожелах лека нощ на всички и се насочих към таванската си стая. Отказах се от спалнята си заради децата, но третия етаж така или иначе ми осигурява повече уединение. Когато затворих вратата след себе си, влязох напред и седнах на леглото, скривайки лице в ръцете си.

Не мога да повярвам, че се заплеснах така в мисли за него. Никога преди не съм хлътвала така по мъж. По който и да е мъж. Преди дори не отделях време да мисля за това, че бих могла да се влюбя. Разбира се, виждах какво споделят Фернанда и Матео и желаех същото, но наистина да го получа не бе част от плана ми. Животът ми се състоеше в това да завърша училище и да помагам колкото мога на семейството си. Но откакто видях тези очи, не мога да си ги избия от главата.

Паднах назад на леглото, затворих очи и го видях отново. Стоящ в средата на града, изглеждащ огромен и страхотен. Изглеждаше като мъж, който ще вземе това, което желае, а чак след това ще задава въпроси.

В ума ми се зароди фантазия. Той приближава към мен и обвива ръце около кръста ми. Пълните му устни се притискат към моите и той ме отнася надалеч. Силата и размерите му не могат да се мерят с моите. Усетих как между бедрата ми се излива топлина и реших, че ще опаковам по-късно… видението бе прекалено хубаво, за да спра точно сега.