Алекса Райли
Да уловиш девица (4)

Глава 4
Лусиана

Рояк проклятия се изсипа от устата ми, щом погледнах в стоманеносивите очи, които ме преследваха. Виждах ги всеки път, щом затворя очи и се замисля за бъдещето си. А това ми се случваше доста често напоследък, след като поех по този нов за мен път.

Винаги малко съм си падала по Блейк, ето защо гледах да го отбягвам, тъй като мислех, че между нас няма да се получи. Идвахме от два различни свята, буквално разделени от стотици километри. Между нас нямаше как да се случи нещо и не исках да тръгна по пътеката, водеща към разбиването на сърцето ми. След като загубих мама, знам, че раната е прекалено прясна, за да преживея отново такава болка. Най-доброто решение бе да стоя далеч от него, но изглежда сега той се изпречваше на пътя ми, а пламъкът в погледа му казваше, че няма намерение просто да отстъпи настрани и да ми позволи да продължа напред.

Той се облегна на колоната на верандата пред красивата фермерска къща. Гледката бе като извадена от списание. Около нас се издигаха зелени хълмове, а в близост се виждаше голяма червена плевня. Мястото изглеждаше точно така, както човек би могъл да си го представи, мислейки за тексаско ранчо, и се влюбих в него в мига, в който завих по пътя и го видях. Беше точно мястото, на което винаги съм искала да живея и работя. В това число и тъмните сиви очи, които сякаш не се откъсваха от мен, когато работех в града.

Може би това е някаква грешка. Но сърцето ми казваше, че е повече от съвпадение. Точно както си помислих в първия миг, в който видях Блейк. Ако той пожелае нещо, просто го взима, и не съм достатъчно наивна, за да не знам, че ми е хвърлил око, макар че не знаех какво да правя с това и какво точно значи мъж като Блейк да ти хвърли око. Дали беше само за забавление? За да минава времето? Или имаше нещо повече? Погледът му ми казваше, че има много повече, но не знаех дали това е истината, или просто ми се иска да мисля така.

— Добре дошла в ранчо „Брейдед Роуп“ — каза той и слезе от верандата, насочвайки се към мен.

Спокойната му усмивка бе на мястото си, въпреки тъмната сянка на леко наболата му брада. Косъмчетата не можеха да прикрият дълбоките трапчинки от двете страни на бузите му, нито бръчиците около устата му, доказателство, че се усмихва често. Носеше бяла тениска, която обгръщаше плътно силните ми мускули, износени дънки и протрити ботуши, които изглеждаха идеално разтъпкани. Но най-лошото във вида му бе каубойската шапка. Тя бе черна и нахлупена ниско, карайки го да изглежда така сякаш всеки каубойски мокър сън, който бях имала, бе оживял. Ако носеше и чифт шпори, вероятно нямаше да издържа и щях да му се хвърля на врата. Но тъй като не носеше, някак, много трудно, успях да се сдържа. Сякаш се бях озовала в собствената си малка вълшебна приказка и ми се искаше просто да се хвърля в ръцете му и да започна да живея този живот. Ако само нещата в живота бяха така лесни. Знам, че трябва да работя упорито, за да получа онова, което желая в живота си… и нямаше начин да го получа лесно.

— Не ми казвай, че ранчото е твое — казах аз, оглеждайки се сякаш някой ще изскочи отнякъде и ще ми каже, че всичко това е шега.

— Вече е и твое — каза той и за миг помислих, че има предвид нещо повече от това, че ще е мой дом, докато събера стажа, който ми е нужен. Самата мисъл накара сърцето ми да затупти бързо. Топлина плъзна през тялото му. — Аз съм Блейк Дженингс и наистина се радвам да те видя тук, Лусиана.

Той протегна ръка към мен и аз погледнах надолу. Дълбокият му глас се плъзна по кожата ми като послание и несъзнателно се наклоних по-близо до него. Посегнах, поставяйки ръката си в неговата, и го погледнах през мигли. Усмивката му бе изчезнала и той ме гледаше под периферията на шапката си с твърд поглед. Челюстта му бе стисната и ръката му се стегна около моята. За половин секунда изпитах страх, но след това той се стопи, правейки място за нещо много по-различно. Нервното чувство, което изпитвах, изчезна и нежна топлина изпълни корема ми. Пресегнах се и втъкнах зад ухото си една непокорна къдрица, която се бе изплъзнала от плитката ми. Интензивността на натиска му бе едновременно плашеща и някак успокоителна. Той беше като жребец с всички тези мускули и обуздана мощ. Сдържаше се и можех да го усетя. Но не знаех колко дълго ще продължи. И това едновременно ме плашеше и привличаше неимоверно.

Звука от кукуригане на петел развали магията и аз погледнах към плевнята.

— Това трябва да е Спартак — каза Блейк, без да пуска ръката ми.

— Кръстил си петела си Спартак? — не успях да скрия веселието в гласа си.

— Разбира се. Пасва му. Постоянно се разхожда из кокошарника и казва на всички какво да вършат. — Той сви рамене и нежната му усмивка отново се върна на мястото си. — Нека ти покажа къщата и ще поговорим за това, което ще вършиш тук. — Очите му блеснаха.

— Не съм казала, че ще остана. — Отскубнах ръката си от неговата и направих крачка назад. Трябваше да подредя мислите си и не можех да го направя, докато той ме държеше толкова близо до себе си и ми хвърляше тези изкусителни усмивки.

Игнорирайки ме, Блейк отиде до колата ми, отвори пасажерската врата и взе багажа ми. Дам, Блейк си правеше каквото поискаше. Отворих уста, за да му кажа да спре, но той се обърна, метна чантата ми на рамо и ме сряза.

— Както виждам нещата, Луси, имаш два избора. Остани тук във фермата и свърши работата, за която си дошла. Или остани тук във фермата и свърши работата, за която си дошла. На мен ми се вижда лесен избор.

Извъртях очи, докато го гледах как минава покрай мен.

— Това не е никакъв избор. И името ми не е Луси. — И след това реших да изсипя яда си на испански. Казах му, че това, че има страхотен задник, не значи, че ще правя всичко, което ми нареди. Той се закова на място и се обърна да ме погледне, карайки ме за миг да си помисля, че бе разбрал думите ми, тъй като в погледа му припламна искра. Но той само ми намигна и мина през вратата, някак знаейки, че ще го последвам. Вероятно защото ми бе взел чантата.

Изсумтях раздразнено и го последвах. Навън бе адски горещо, а аз бях облечена с дънки, ботуши и бяла блуза. Обикновено съм привикнала към тексаските горещини, но комбинирани с присъствието на този мъж, бяха достатъчни да ме разтопят само след десетина секунди на открито. Дългата ми плитка бе преметната през едното ми рамо, и отмятайки бретона от очите си, пристъпих под сенчестата веранда.

Влизайки, видях Блейк да стои в дневната. Къщата изглеждаше нова и нямаше как да не оценя колко е хубава. След като съм израснала в дом, построен изцяло от баща ми, винаги съм оценявала ръчните изработки, затова веднага забелязах всички детайли и орнаменти направени от дърво. Някой бе отделил много време да я построи и отдадеността му си личеше.

— Много е красива — казах, гледайки каменната камина.

— Благодаря ти. Сам я построих — отвърна той. Погледнах към него, без да съм сигурна дали да му повярвам. — Кълна се. — Това събуди нещо скрито дълбоко в мен. Той бе построил дом. Не просто дом за него, а дом за семейство. И това ми показа една голяма част от самоличността му. Показа ми какво желае Блейк в живота си.

Той се засмя, вероятно забелязал скептичния поглед, който му хвърлих. Мястото излъчваше домашна атмосфера, но бе толкова просторно. Почти през целия си живот съм споделяла стаята си със сестра си, а след това се преместих на тавана, когато тя се омъжи и започна да прави бебета. Да живееш в малка къща заедно с още осем човека си бе доста тясно. И просто така изведнъж ме налегна тъга за дома. Липсваха ми шума от децата и виковете на всички. Това не е завинаги, но имах чувството, че е голяма стъпка встрани от живота, който познавах.

— Хей — каза Блейк, и като се приближи към мен, пъхна пръст под брадичката ми, вдигайки лицето ми към себе си — Добре ли си?

— Да. Съжалявам. Просто за пръв път напускам дома. — Почувствах се утешена от докосването му и чувството за тъга изчезна. Чувствам се глупаво, задето реагирах така детински, тъй като това е част от причините да дойда тук. За да порасна и да преживея живота, за който винаги съм мечтала. Бях свикнала прекалено много да съм у дома, заобиколена от много хора, от семейството ми.

— Надявам се, че ще мога да ти помогна да се приспособиш лесно. Нека те разведа. — Стоманеносивите му очи блестяха от задоволство и нямаше как да не му се усмихна в отговор. Той изглеждаше доволен, че съм тук. Дори развълнуван, сякаш нямаше търпение да ми покаже дома си. Сякаш чакаше да види дали ще го харесам.

Той свали шапката си и я хвърли на дивана, преди да прокара ръка през тъмната си коса. Господи, не мислех, че може да стане по-секси, но изглежда съм грешала. Косата му бе по-дълга, отколкото очаквах, и падаше пред очите му, когато отново взе ръката ми и ме поведе към кухнята.

— Това е мястото, за което не знам абсолютно нищо. Очевидно от нея излиза храната, но в тази кухня се случва единствено, ако някой друг я сготви.

Поклати глава и се засмях, докато вървях из стаята, гледайки колко голяма и нова бе тя. Беше от онези кухни, за които майка ми би убила да има. Вече мислех колко много хляба мога да омеся на огромния кухненски остров.

— Д-р Лонг каза, че ще работя тук с животните, докато събера стажа, който ми е нужен. След това предположи, че ще ме наемеш на пълен работен ден, или поне, че ще имам достатъчно работа в този район, че да не се налага да ходя до града, а на него да не му се налага да идва толкова често до тук.

— Точно така — каза Блейк, облягайки се на един от плотовете. — Имам двама братя и сестра и всички имаме доста декари земя, пълна с животни, които имат нужда от грижи. Трябва ни някой, който да прави ваксинациите, профилактичните прегледи и да има на кой да се обадим, ако се случи нещо. Имахме няколко инцидента и тъй като д-р Лонг нямаше как да дойде дотук достатъчно бързо, загубихме някои животни. Не искаме да се случва отново. Ще е хубаво, ако имаме някой, който да живее тук и да се грижи за тези неща.

Кимнах, тъй като много добре разбирах, че пътя до града е дълъг, а при спешен случай всяка секунда бе от значение. С толкова много земя и толкова много животни, можех да видя защо имат нужда от собствен ветеринар.

— Нека ти покажа стаята ти и ще поговорим още малко. За да ти помогна да вземеш решение.

Огромното му тяло се оттласна от плота и той тръгна към мен. Изненада ме отново, като хвана ръката ми и ме поведе надолу по коридора. Минахме покрай няколко врати, за които ми обясни, че са празни стаи, които трябва да бъдат мебелирани, бани и офиса му. Неговата спалня бе в края на коридора, а точно до нея имаше затворена врата. Той я отвори и заедно пристъпихме вътре. Беше изпълнена с дневна светлина, а до стената имаше кушетка. Тя бе покрита с възглавнички и меки одеяла и приличаше на място, на което човек би полегнал, за да подремне. Стаята бе уютна и доста по-малка, отколкото си представях.

— Извинявам се за размера й, но останалите стаи за гости все още не са мебелирани. Тази я строих като детска стая, тъй като е най-близо до голямата спалня.

— Детска стая? — попитах, поглеждайки нагоре към него. — Искаш ли да имаш деца?

Мисълта, че той може да има бебе от друга жена, накара малкото зеленооко чудовище в мен да надигне глава. Не бях мислила, че той може да има приятелка, и сега мисълта никак не ми допадна. Но бях права за едно. Той бе построил този дом за семейство. Своето семейство.

— Някой ден — каза той и се пресегна, втъквайки кичур коса зад ухото ми. — Колкото може по-скоро.

Топлината, която се разля между бедрата ми, би трябвало да е предупреждение за тревога. Но за миг си позволих лукса да помечтая, че той има мен предвид.