Алекса Райли
Девицата булка (13)

Епилог
Кеш

10 години по-късно…

— Дядо Ърл, прочети ни още една. Моля те!

Най-голямото ни момче, Джоузеф, подскачаше нагоре-надолу от мястото си на пода, молейки се за още една приказка. Пристъпих напред и обгърнах с ръце Клеър, която беше в кухнята, прибирайки тортата, която бе направила днес. Бе останало много малко от нея и подозирах, че тази ще се промъкне тук, след като сложи децата по леглата.

— Добре. Още една. И този път съм сериозен, последната е.

Клеър се засмя и поклати глава.

— Децата ни ще успеят да си изпросят поне още пет приказки от него, преди той накрая да ги отреже.

— Въртят го около малките си пръстчета и го знаят много добре. — Целунах шията й, точно под ухото й и я притиснах силно към себе си.

През годините бе получила някои извивки и обичах да я виждам как цъфти в заоблената си фигура. Беше ми родила пет бебета и с всяко едно изглеждаше все по-красива. С най-малкото ни дете, Лили, имаше някои усложнения, затова решихме да спрем. Бяхме благословени с три момчета и две момичета и сега къщата ни бе пълна.

В крайна сметка, купих фермата на Джонсън, а Брандън все още я управляваше. Той я превърна във ферма за овце и бе толкова процъфтяваща, колкото и моята за добитък. Вече нямах толкова много работници, тъй като бизнесът вървеше добре. Имах само шестима, включително и Ърл, който се превърна в дядо на малкото ни племе.

Децата го обожаваха и той винаги е бил като част от семейството, затова беше някак естествено да го наричат дядо. Освен това, съдейки по перманентната усмивка на лицето му, и на него му харесваше.

— Ела и поседни малко на верандата с мен, г-жо Маккалистър — казах срещу кожата й.

Клеър потръпна под докосването ми и погледна към децата. Всички седяха със свити крака на пода, попивайки всяка дума от приказката. Тя кимна и хванах ръката й, извеждайки я през страничната врата, към люлката.

Тя си тананикаше тихо, докато я държах в обятията си и целувах челото й, гледайки залязващото слънце. Тук живеехме прост живот, но бе по-перфектен отколкото бих могъл да си представя. Клеър правеше всичко така лесно и животът ни просто цъфтеше. Сякаш около нас се разливаше вълна след вълна от любов и всичко бе нейно дело.

Клеър беше спойката, която държеше всичко на мястото му, и ритъмът, който караше това място да се движи. При нея тичаха момчетата ни, ако си одраскаха коляното, и нея следваха момичетата ни, преструвайки се, че са като нея. Всичко, което докоснеше, бе любов, за това се стараех да докосва само мен. Дори след всичките тези години, все още ревнувах от копелетата, които търсеха вниманието й. За щастие, тя ме разбираше много добре и ме игнорираше, когато се държах неразумно.

Тя бе другата половина на душата ми и ми даде живота, за който само можех да мечтая, преди да я срещна. И докато седях така, държейки я в обятията си, и докато нашите деца, едно по едно пристигаха, за да се сгушат в нас, просто се усмихнах, мислейки си, колко голям късметлия бях, че тя избра именно мен.