Алекса Райли
Девицата булка (2)

Глава 2
Кеш

Сядайки, свалих шапката си и измъкнах кърпичката от задния си джоб. Избърсах потта от челото и тила си, усещайки горещината на деня в гърба си. Обожавах да бъда навън и да работя с ръцете си. Няма по-голямо удоволствие от това да работя на собствената си земя и да управлявам собствената си ферма. Този вид живот не бе за всеки, но аз бях закърмен с него. Не можех да понеса да отида в града и да бъда заобиколен от толкова много хора и шумотевица. Достатъчно ми бе да понасям шума на добитъка и мъжете, които работеха за мен. Но те бяха семейство, затова покрай тях не ми беше проблем.

Израснах на тази земя и макар да бях пътувал по света, това си оставаше най-красивото място, което бях виждал. Но колкото и да мразех града, и колкото и да бе страхотно да бъда тук навън, беше ми доста самотно. Тези мъже, които работеха с мен всеки ден, бяха гръбнака на това ранчо, но не беше същото, като да имам свое семейство.

Това бе и причината поначало да реша да си поръчам булка по пощата. Мислех, че ще е хубаво да има някой, който да създаде от това дом. Да вземе ранчото и да го превърне в нещо, което сам не можех да направя. Разбира се, можех да управлявам ранчото със завързани очи и ръце зад гърба. Но това не му даваше душата на истински дом. Това е нещо, което само една жена може да направи, и реших, че ако се оженя за някоя жена, която иска същите неща, всичко ще се получи с лекота. Ще внесе малко цвят и светлина. Не размити очертания на черно и бяло. По дяволите, дори наредих кухнята да бъде напълно подновена, за да е перфектна за новата ми булка.

Но миналата нощ, докато се въртях в леглото без да мога да заспя и чудейки се какво да правя с една съпруга, реших да сложа край на всичко. Станах точно преди изгрев и бях готов да говоря с Ърл за това, но една от оградите се бе счупила и се насочихме направо към полето. Стана късно преди въобще да имам време да поспра и да се замисля, затова му наредих да й каже да се качва обратно на влака и да се връща у дома. Да й каже, че съм променил решението си. Не исках да призная пред Ърл или дори пред себе си, че всичко бе породено просто от страх. Страх от това, какво значи да имам съпруга. Ами ако тя не ме хареса? Ами ако ме обвини, че работя прекалено много и не й обръщам достатъчно внимание? Не исках да разочаровам никой, а имах чувството, че напоследък правех това много често. Нямах никаква идея какво да правя с една съпруга.

Сложих обратно шапката си „Стетсън“ и се покатерих на оградата, точно когато видях Ърл да язди към мен. Когато се приближи, слязох и отидох до него.

— Погрижи ли се за всичко? — попитах, искайки да разбера дали е отпратил булката.

— Да. Погрижих се — каза той и мина покрай мен, отивайки към няколко от мъжете, които още работеха по оправянето на оградата.

Почувствах леко пробождане на разочарование в гърдите си от мисълта, че си е тръгнала. Не бяхме говорили много преди това, само няколко кратки имейла, но Клеър ми изглеждаше добра жена и бях изненадан от тъгата, която изпитах за това, че така и не я срещнах. Бракът ни щеше да бъде само за удобство и тя щеше да бъде поредната наета работничка в ранчото ми, но нещо вътре в мен съжаляваше за импулса да я отпратя.

Отърсвайки се от мислите си опитах да не мисля за нея. Бях взел правилното решение и бях сигурен, че много скоро ще го преживея. Имах прекалено много работа за вършене, за да седя и да мисля дали съм постъпил правилно.

Беше най-горещото време следобед и обикновено тогава гледахме да вършим нещо в плевните и да стоим далеч от слънцето, когато е възможно. Това ранчо се предаваше от поколенията в семейството ми и след смъртта на родителите ми стана мое. Помагах в управлението му още откакто бях достатъчно голям, че да ходя, затова знаех всичко за това място. Родителите ми са били много млади, когато са го поели от дядо ми. Мисля, че са планирали да имат куп деца, които да им помагат, но след като ме е родила, майка ми не е можела да има други деца. Аз също мечтаех да имам голямо семейство, но никога не намерих време да си намеря съпруга. Дълбоко в себе си винаги съм искал това, което родителите ми изпитваха един към друг, и смятах, че то е нещо много рядко. Хората не откриват подобна любов всеки ден и аз мечтаех, че ако един ден я намеря, ще имам куп деца, които да обичам, с които да играя и да ги уча на всичко за земята.

Отидохме в една от плевните и проверих кокошките, докато мъжете ги хранеха и събираха яйцата. Имахме и друга плевня с крави и прасета, и още няколко с коне и добитък. Нямаше много неща, които да не отглеждахме сами тук, и това ми допадаше доста. Пари правех от едрия добитък. Отглеждах го и след това го продавах за месо. Парите бяха добри и макар да изискваха много работа, си струваше.

Част от фермата използвахме за отглеждане на зеленчуци, но само колкото за нас. Не печелехме пари от тях. Харесваше ми да знам, че сами осигуряваме голяма част от храната си и не се налага да търчим до града всеки път, щом ни потрябва нещо.

Във фермата на пълен работен ден работеха петнадесет мъже и всички те живееха тук. Голямата къща бе мястото, където се хранехме и организирахме срещите, но аз бях единственият, който живееше там. Имаше две големи сгради, в които живееха мъжете. Беше се получило доста добре. Всеки имаше собствено пространство, където може да се усамоти, когато не е на работа. Един от мъжете дори имаше двойка кози, които отглеждаше като домашни любимци, а друг имаше двойка овце. Овцата скоро щеше да има агънца и щеше да е приятно да имаме нови бебета във фермата.

Спрях на път към коня си и се замислих за миг за бебетата. Замислих се какво ще стане, ако никога нямам собствени деца, и кой ще се грижи за фермата, ако се случи нещо с мен. Замислих се какво би било никога да нямам собствено семейство. Прогоних тези мрачни мисли и яхнах коня си, насочвайки се към западната част на земите ми. Исках да обиколя и да се уверя, че оградата е наред след фиаското тази сутрин. Проблемът с толкова много земя бе, че през повечето време си напълно сам, а аз не бях сигурен, че точно сега исках това. През целия ден днес обмислях отново и отново решението си да отпратя Клеър и това, което значеше. Проклятие, точно сега трябваше да наритам собствения си задник, но бе късно и се зачудих дали да не отида да сготвя нещо, или да измисля с какво да нахраня всички мъже. Обикновено се редувахме кой да готви и тази вечер бе ред на Ърл. Той беше най-добрият работник, който имах, но проклет да съм, хич не го биваше с готвенето.

Яздейки към плевнята видях няколко от мъжете да почистват конете, приготвяйки ги за през нощта, и реших да им помогна с това. Застлахме с нова плява и ги нахранихме, преди да затворим плевнята. Обикновеният работен ден във фермата бе изтощителен, но със счупената ограда и проверката й от край до край, се чувстваш по-изтощен и по-гладен от всякога. Всичко, за което можех да се моля, бе Ърл да е приготвил нещо, което става що-годе за ядене тази вечер.

— Проклятие, ухае адски добре. — Травис, един от работниците, каза зад мен, докато вървяхме към голямата къща.

Вдигнах нос и поех въздух. Стомахът ми изкъркори.

— Ммм, определено. Може би Ърл най-после е успял да приготви нещо, което става за ядене.

Момчетата се засмяха, когато отидохме до голямата мивка до къщата, за да се измием за вечеря. Беше от онези големи стари мивки с много чучури, за която пускахме помпата и черпехме вода директно от недрата на земята. Като се наредихме около нея измъкнах кърпата и я намокрих, за да измия лицето и тила си. След това избърсах праха от ботушите си и влязох в къщата. Това бе рутина, която правех още откакто бях дете, и останалите следваха примера ми. Майка ми винаги ни караше да се измием и да почистим ботушите си, преди да може да седнем да ядем и бе навик, който просто не можех да загърбя. Макар да знаех, че не бе нищо специално и че бяхме само ние, мъжете, които сме заедно по цял ден, все още изисквах от тях да се държат като цивилизовани хора, когато отиват да седнат на масата.

Когато влязох през вратата, се насочих към столовата, но се заковах на място. Масата бе сложена и повечето от мъжете вече се бяха настанили. Малкото останали влачеха крака след мен. Предполагах, че Ърл се е престарал тази вечер. Обикновено всички се нареждаме в редица и сами отнасяме чиниите си до масата. Не беше обикновеният начин, по който се хранехме, и тази малка промяна ме накара да се усмихна. Стомахът ми изръмжа и погледнах към масата, виждайки подноси с бургери, с всякакви добавки, и домашни пържени картофки изсипани в големи купи между тях. Храната бе семпла, но в изобилие и миришеше невероятно. Всички мъже седнаха и аз се насочих към кухнята, за да благодаря на Ърл за страхотната вечеря тази вечер.

Когато влязох през вратата го видях да стои в средата на кухнята и му се усмихнах.

— Страхотна работа си свършил. Ухае невероятно и момчетата са готови да нападат. — Огледах се и видях на плота пет пая, които се охлаждаха. Бях шокиран, защото не можех да си спомня кога за последно ядох домашно приготвен пай, и знаех, че Ърл не ги е приготвил. — От къде се взе това? — попитах, преминавайки през кухнята.

— Аз ги направих.

Чух нежен женствен глас и погледнах към красивата жена със златни къдрици, която стоеше в килера. Тя бе толкова дребничка, вероятно едва метър и половина, с поруменяло лице и сини очи. Беше наистина прекрасна, и когато очите ми се плъзнаха надолу по тялото й, забелязах, че носи една от старите престилки на майка ми. Тя изглеждаше толкова перфектна, че на мига ми се прииска да я грабна и да я притисна в обятията си. Но преди да успея да кажа каквото и да е, Ърл проговори:

— Това е г-ца Клеър Стивънс. Нали помниш, твоята булка по пощата.

С тези думи Ърл мина покрай мен, влизайки в килера. Той спря и погледна Клеър.

— Вечерята изглежда прекрасно, г-це Клеър. Излез от килера и ела, за да може момчетата да ти благодарят.

Видях как бузите й пламнаха още по-силно и тя прехапа долната си устна, но все пак направи крачка напред.

Какви ги вършеше тя? Не можеше да излезе навън и да позволи на всички мъже да я видят. Да не е луда? Тя бе най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Нямаше начин да позволя онази банда кучета да плъзнат поглед по това сладко, невинно, малко същество.

С три дълги стъпки се озовах пред нея. Посягайки към нея, хванах ръката й и я спрях.

— Не — беше единственото, което успях да кажа. Умът и мозъкът ми изглежда не можеха да работят заедно, и само това измислих, за да й попреча да ме напусне.