Алекса Райли
Неговата принцеса (10)

Десета глава
Роман

Крачех напред-назад из стаята толкова дълго, че бях изненадан, че килимът не се износи под краката ми.

— Успокой се, Роман. Скоро тя ще бъде до теб.

Погледнах към Влад, който се бе облегнал спокойно на стената. Идеше ми да го ударя по лицето, за да излея агресията си, но знаех, че няма да е от никаква полза. Единственото, което щеше да ме накара да се чувствам добре, бе да имам Алена до себе си. Завинаги.

— Колко е часът? — изръмжах, продължавайки да крача.

— Точно петнадесет секунди откакто попита за последно. — Той потърка лицето си, показвайки ясно, че според него се държа нелепо.

— Мислиш ли, че щеше да си така спокоен, ако чакаше сестра й да дойде пред олтара с теб? — предизвиках го.

— Таби никога няма да ме накара да изгубя контрол по този начин.

Не можех да повярвам, че успя да го каже толкова спокойно. В мига, в който го изрече, избухна в смях.

— Добре, добре. Виждам какво имаш предвид. Но само още няколко минути и мъчението ти ще приключи.

Някой почука на вратата ми и аз спрях на място, докато Влад отвори. Той надникна навън, след това направи крачка назад, отваряйки вратата, за да може посетителят да влезе.

— Братовчеде!

Усмихнах се, когато видях приятеля си от детинство, който заемаше също толкова място, колкото и аз.

— Радвам се да те видя, Карим — казах му и му дадох силна мечешка прегръдка.

— Щастлив ден за теб, Роман. Ден, който се надявам скоро да изживея и аз.

Карим беше крал на собствена държава и скоро щеше да избере булката си. Като си помисля как като малки се замеряхме с кал, не можех да си го представя женен. Но аз смятах да направя точно това. Напрежението отново се завърна и Карим го забеляза.

— Ще ви оставя насаме с Влад. Сигурен съм, че нямаш търпение да предявиш претенциите си над булката ти. — Той се ухили и ме тупна по гърба, преди да си тръгне. На вратата ме погледна и се засмя. — Обзалагаме се, дали ще успееш да изтраеш до края на церемонията, преди да замъкнеш булката си в кулата на младоженците. Не ме разочаровай, братовчеде.

Изръмжах, когато вратата се затвори, а Влад само поклати глава.

Отново започнах да крача и, сякаш след век, времето настъпи. По стара традиция, булката бе придружена от двамата си родители, докато младоженецът чакаше със свещеника, който щеше да извърши церемонията. Докато чаках, забелязах, че присъстват много гости, въпреки краткия срок на поканите. Със същия успех можеше и да са невидими, тъй като не им обръщах внимание. Погледът ми бе насочен към вратите в края на залата, докато чаках да се отворят.

Беше истинско мъчение, но най-после те се отвориха, пропускайки вътре слънчевата светлина, и Алена тръгна към мен с родителите й от двете й страни.

Беше облечена с дълга рокля, покриваща почти всеки милиметър от кожата й. Добре. Не исках никой друг да я гледа сега, след като ми принадлежеше. Дрехата бе с дълги ръкави и висока яка. Нежният кремав материал обгръщаше тялото й, подчертавайки малкия й кръст и заоблените бедра. Гръдният й кош бе малък, но долната част на тялото й бе създадена да износи наследниците ми. Бях избрал идеалната жена, с която да създам синовете си.

Членът ми се втвърди само при вида й и ми се прииска да разкъсам роклята й и да потъна дълбоко в нея. Погледът ми се плъзна надолу по нея, оглеждайки слоевете плат, които криеха това, което ми принадлежеше. Можех с лекота да разкъсам роклята и мисълта за това ме накара да се усмихна.

Прозрачен тънък воал висеше пред лицето й, скривайки очите й от мен. Мразех го. Направих крачка напред, с намерението да го смъкна, но някой сграбчи ръката ми, спирайки ме. Когато се обърнах, видях Влад до себе си, държейки ръката ми и клатейки глава. Проклет да е.

Стиснах юмруци, но останах на място, докато Алена стигна до мен. Свещеникът изрече няколко думи, на които не обърнах никаква внимание, и най-после родителите й я целунаха по бузите и ми я предадоха.

Щом поех ръката й в своята, пулсът ми се успокои леко. Исках да я отвлека от всичко това, за да я имам само за себе си, но знаех, че трябва да изчакам, докато думите бъдат изречени.

Когато свещеникът започна да говори, аз отново го игнорирах и се пресегнах, махайки воала от лицето й и отмятайки го назад. Исках да мога да виждам очите й, когато я направя своя.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, принцесо моя — казах, докосвайки бузата й.

Тя се изчерви силно и аз взех двете й ръце в своите, докато чакахме.

Свещеникът не спираше да говори, но всичко, за което можех да мисля, бе какво ще правя с нея, когато се озове под мен. Какви ли звуци щеше да издава? Дали ще ме моли, докато й доставям повече удоволствие отколкото някога си е представяла, че е възможно?

— Може да целунете своята принцеса — заяви свещеникът и това бе сигналът, че церемонията е приключила.

Обгърнах нежно лицето й с огромните си ръце. Притиснах внимателно устни към нейните и я близнах само за кратко с езика си. Простенах в устата й, когато усетих, че езикът й ме близва в отговор. Това бе обещание за всичко, което щеше да последва, и не знаех колко време щях да издържа, преди да поискам да изпълни обещанието си.

Искаше ми се да я метна на рамо и да я изнеса от тук, но знаех, че тя заслужава най-красивия сватбен ден, без значение, че аз не се интересувах от него. За мен сватбата беше само средство, с което да я направя своя пред света. Но всяка принцеса трябва да изживее пълноценно този ден, за който я подготвят от самото й раждане, и аз бях решен да й го дам.

— Ще тръгваме ли, съпруго моя? — попитах, предлагайки й ръката си, за да я поведа по пътеката.

Алена ме погледна леко шокирана, преди да кимне и да поеме ръката ми.

Пътеката бе дълга и знаех, че ни предстои да приемаме поздравления от гостите и от посланиците доста дълго време. Но нямах намерение да пусна Алена нито за миг. Хората можеха да я поздравяват, но никой нямаше да докосва моята принцеса.