Росица Георгиева
Изгубена самоличност (1)

I

Снегът се сипеше на едри снежинки и бързо покриваше земята. Мъжът придърпа палтото си и продължи да чисти колата. Мразеше зимата и фактът, че трябваше да излиза в дванадесет часа вечерта от уютния си дом, го изнервяше. Беше краят на февруари и той очакваше, че ще започне да се затопля, но вместо това бе сковал студ и минусовите температури донесоха обилен снеговалеж. Най-накрая се качи в колата и отдели няколко минути да се стопли. Последно време бизнесът му беше претърпял провал и той се опитваше да открие проблема. Беше убеден, че някой умишлено го саботира, но не знаеше кой. Затова и тази вечер, когато един от партньорите му се обади и поиска да го види веднага, той не се поколеба да излезе в този късен час.

Беше толкова замислен, че не забеляза силуета на приближаващ човек, който се появи до колата. Когато се обърна и погледна през стъклото, беше твърде късно. Видя само дулото на пистолета. Посегна към дръжката на вратата, но прекалено бавно, и куршумът попадна малко над слепоочието му, карайки главата му да отскочи силно. Парченца стъкло се посипаха върху тялото.

Нападателят се огледа за пореден път и прибра оръжието си. В това лошо време и в този късен час рядко можеш да срещнеш някого, но в този занаят не можеше да се рискува. Зае се да огледа дали не е оставил улики. След като не откри такива, пристъпи към колата и внимателно промуши ръка през счупеното стъкло. Бръкна в джоба на палтото и за негов късмет намери веднага телефона на жертвата. Видя последния набран номер и го записа, след което върна устройството обратно на мястото си.

Огледа се за последен път и изчезна бързо, потъвайки в мрака. Много скоро журналистите щяха да разгласят за инцидента. Обществото щеше да се възмути на поредния разстрел на известна личност и след месец всичко щеше да се върне към нормалния си ритъм. Погледна нагоре към небето и се усмихна на падащите снежинки. Беше ползотворен ден и сега щеше да се прибере и да се отдаде на заслужена почивка.