Александър Белтов
Фосикър (1)

Пролог

Вкопчил пръсти в перилата на терасата, едва удържаше вятъра с гърба си. Свистеше в ушите, заглушавайки гласът на разума, който бе пропилял шанса си. Бицепсите му, болезнено тежки и издути, прокъсваха милиони капилярчета плът. Временна и тленна.

Двадесет и пет етажа по-ниско, далеч под увисналите му крака, поток от човешки сенки, в хаотично и вечно движение, неподозиращи за мизерното му съществуване.

Изтръгнал собствените си криле, бе невъзможно да полети. През кървящите рани изтичаха греховете му, но дали ще изчезнат заедно с него, размазани на асфалта или оставени върху перилата ще горят, сочейки вярната посока на поредния крушенец.

Единствен и безмълвен свидетел — насочена към него охранителна камера, свила изкуствената си зеница в опит да фокусира изкривеното лице.