Алберт Лиханов
Счупената кукла (46)

2

Мася знаеше, че това е сложна станция, така че се наложи да постои пред схемата, за да реши с какво и как да пътува, за да стигне до баба си.

След това вървя по дълги подземни преходи, вглеждаше се в лицата на срещнатите хора, без да се учудва на техните изражения — просто регистрираше онова, което виждаше.

Повечето от пътниците крачеха с равнодушни или уморени маски. Радостни бяха само блажено пийналите и подпийналите — и старци, и млади. Момчетата се отличаваха от възрастните с високите си гласове. Пееха или просто безсмислено крещяха. Пийнали старци се виждаха по-рядко, изглежда си стояха по домовете и не се мотаеха много из метрото след „топлите срещи“. Но онези, които срещаше, не изглеждаха равнодушни и това бе интересното. Пияна тъпота върху лицето — ако много е пил; добродушие — ако е просто развеселен; радостно удоволствие — ако само си е пийнал. А трезвите бяха равнодушни.

Мася си помисли, че трезвите извършват някаква несправедливост, а може би лъжат. Пияните просто си живеят. Излиза, че пияните са по-честни.

Навигаторът, разположен някъде дълбоко във всеки от нас, водеше Мася към баба й, Мария Павловна, но макар че беше ходила в нейния нов апартамент и то неведнъж, нея винаги, заедно с големите, я караше кола. Тя дори не знаеше адреса. Помнеше блока, също и етажа, защото тази тема понякога се промъкваше в разговорите на предците.

Обаче когато слезе на последната станция на метрото, не позна нищо наоколо. А се и стъмни. Мася все пак тръгна към сградите и почти веднага разбра, че напразно е пътувала през целия град.

Блоковете, които денем все по нещо се различаваха, в началото на нощта съвсем си приличаха. Разбира се, отличаваха се по височината, различно бяха разположени един към друг, но във всички тези подробности трябваше да се ориентираш, а Мася не се ориентираше.

Тя вървеше по тротоара, пресичаше пусти пътечки, вървеше, както й се струваше, направо, но след всеки железобетонен блок, сигурно чистичък и новичък в слънчев ден, а сега приличен на черна кутия, изпъстрена с разноцветните светлинки на прозорците, се издигаше друга такава кутия, а след нея поглеждаше още една, и още една…

Мася разбра, че съвсем, съвсем мъничко се е загубила. Преди да се върне обратно, спря. Чула зад гърба си крачки, веднага се обърна.

Пред нея стояха трима, според фигурите им — момчета, но ръстът им беше примерно на десетокласници, ако могат да се приведат силуети към училищен знаменател.

Мася пъхна ръце в джобовете на якето, този жест и неговото обяснение тя отдавна беше приготвила, още в своите безгрижни дни — за всеки случай, но какви ли случаи имаше тя преди: през деня в центъра е безопасно, пък и тя почти никога не ходеше сама, а вечер дори и да излизаше, то беше с Вячик и майка си, а това означаваше с мерцедеса и с охранителя зад волана.

— Загуби ли се, малката? — попита с невинен глас онзи, който беше отляво на Мася. — Изглеждаш ми не от тука, а дошла от самите булеварди?

— Тукашна съм! — отговори Мася. — Ей от този блок, разхождам кучето, сега ще дотича, така че по-добре се отдалечете, имам булдог.

— Добре де — пискливо се изкикоти другият. — Ние вървим след теб вече трета пряка. Загуби ли се?

— Вървете си — каза Мася приготвените отпреди думи. — В ръката си държа шило.

— От него много боли — като гримасничеше каза онзи в средата. — Затова нека да е с добро. Виждаш, че сме трима. Не е толкова трудно. Виж, ако бяхме десет човека, тогава е друго нещо.

— Опитайте! — твърдо каза Мася и изглежда тази нейна твърдост подейства. Трите момчета тъпчеха пред нея, на думи се заканваха, но не мръдваха.

И все пак те се решиха. Онзи, който беше вляво и пръв я заговори, се хвърли към Мася и я хвана за ръкава. За да се брани, тя извади ръката, която беше в джоба й, и го удари с юмрук, май в ухото — а знае се как запищяват ушите след удар и момчето леко извика, но другите се втурнаха напред. Двете й ръце бяха извити назад, гърбът я заболя и Мася се разкрещя с всички сили. Но улицата беше пуста, хлапетиите познаваха своята околност, а момичето беше прекалено леко. Те я хванаха от двете страни и побягнаха.

Мъкнеха я някъде встрани, в тъмнината, сега вече съвсем черна и Мася си помисли, че всичко, което се случи с нея у дома, е само началото на някаква голяма беда.

Носеха я във въздуха с гърба напред двама смахнати, малко по-големи от нея, а третият свободен тичаше пред нея. И тримата дишаха уморено, тежко — или не бяха добри в тичането, или предчувствието за греха ги разгонваше и разпалваше до краен предел техните вътрешности.

Онези, които я мъкнеха, спряха рязко и изведнъж, а третият се затича към Мася и тя не сбърка, с двата крака го удари ниско под корема, изглежда в самите слабини и той мълчаливо се свлече, дори не можа да извика.

Тогава левият хвана Мася за полата, намери чорапогащника и силно го дръпна. Той еластично се опъна, противеше се, но дърпането бе твърде силно и чорапогащникът се скъса. А пликчетата бяха на Анечка, нали след душа тя се преоблече в нейно бельо и, разбира се, бяха носени, излинели и с леко пращене се скъсаха, дори парче тъкан остана в ръката на момчето.

Изглежда, че не беше свикнал с всичко това, той се спря, задържа ръка пред лицето на Мася и тя като подгонено зверче се впи в китката му. Момчето изрева, пусна ръката на Мася, тя не се наведе, не побутна, а с цялата си лека маса се хвърли към третия и в тъмнината той се обърка, изпусна я, като псуваше. Мася като дива котка се затича презглава напред в тъмнината.

Тя нищо не усещаше, нищо не виждаше и по цялата логика на здравия разум трябваше да се спъне, да падне, да се удари в тъмнината в някакви кубове, които се мяркаха край нея. Но изглежда страхът дава на хората котешко зрение в тъмнината, включва всички невидими радари на неговото същество, за да види препятствието и да го прескочи, да стъпи на буца пръст, но да не си изкълчи крака, да заобиколи мястото, където може да има тежък предмет.

Тя изскочи от пущинака или от строителната площадка, където я бяха завлекли момчетата — нима можеше да разбере къде се е озовала? — дотича до слабо осветен проход и се вмъкна в първия жилищен вход.

Разбира се, тук нямаше никакви портиери или дежурни, макар по всичко да личеше, че блокът е нов, но бе осветен доста странно, лампите светеха някъде на третия етаж и тя на един дъх излетя дотам.

На площадката имаше четири врати. До всяка — копче на звънец. Тя натисна едно. В дълбочината на апартамента нещо бавно зашумя. Душата на Мася се разкъсваше: „По-бързо! По-бързо!“. И тя натисна друго копче. След това трето и четвърто.