Алберт Лиханов
Счупената кукла (43)

10

Мася не очакваше това. Мислеше, че ще й отвори Елза, тя ще се съблече, ще отиде в кабинета, където лежи огромната, заприличала на планина мама, ще полегне до нея на широкия диван, ще се притисне, ще заплаче и ще й разкаже всичко, което се бе случило. Както й разказваше за двойките, което отдавна не й се бе случвало, или някакви други неприятни детски истории.

Но Мася от много отдавна не беше получавала двойки. Много отдавна не бяха й се случвали дори и най-малки нищожни неприятности. Тя отвикна да ходи при майка си — така, само размяна на стандартни фрази: „Как са работите?“ — „Нормално, две петици.“ — „Браво! Гладна ли си?“ — но нима така си говореха те някога? Да си спомни дори само онази злопаметна нощ, когато майка й плачеше, просто ридаеше в своята тъжна самота, в безизходицата, в която се бе набутала сама, Мася отиде при нея, те се прегърнаха и заплакаха заедно, но вече с облекчение, защото да плачат двама — това означава да разделят товара на две.

Оттогава минаха две години, почти две! И те съществено се промениха! Мася малко се разстрои, когато майка й обяви, че ще има дете — в нея пропълзя някаква ревност. Но за кратко. Защото след часовете я изпращаше Альоша Благой, рецитираше й стихове и те говореха за дори много сериозни неща. Дори само Григор Нарекаци, славният и мъдър монах колко струва! „Дано не стана облак, а дъжд да не пролея!“ Само това колко е важно! С една дума, Мася имаше свой живот и новото мамино детенце, впрочем още неродено, я засегна някак отстрани, бодна я, но не я засегна, засега рикошира, докато… Но и майка й се промени.

Преди Мася, макар и задочно, знаеше имената на всичките й приятели — колеги от катедрата. Сега майка й наричаше по прякори своите нови приятелки от фитнес клубовете и кафенетата: Рижата, Бандитката, понякога близки до имената — Касюня, а понякога със съвсем странни словосъчетания — „От кол и въже“ или пък — „Във всяко отношение“. Но щом там така е прието — да си дават зад гърба прякори тези нови руски дами, богаташки за чужда сметка, интересно как ли наричат майка й. Гигантката? Планината? Всепотискащата? Или обратно — Маса за удоволствия? Отличничка?

Прекрачила прага и застанала срещу най-скъпата и единствената, Мася изведнъж усети, че между нея и майка й лежи, ако не река, то ручей; ако не пропаст, то пукнатина.

Обаче трябва да я стресне. Като пусна чантата си на пода, Мася каза:

— Мамо, трябва да поговорим…

Излязоха не думи, не молба, а скърцане. И извърна поглед. А какво трябваше да направи?

— Елза! — извика майка й без да се обръща, и без да откъсва поглед от дъщеря си. — Моля, идете в кухнята!

И когато шумът от вратата и бодрото пошляпване отбелязаха придвижването на прислужницата в необходимото направление, тя се обърна, мина в столовата, седна във фотьойла.

— Е?

— Тази нощ — започна Мася и сълзите рукнаха от очите й. — Мамо!

Но майка й не трепна, не се хвърли насреща й, не заплака като нея, за да разделят тежестта на двете.

— Е? — попита сухо. И се усмихна. — Вячеслав Кимович те е изнасилил?

Гореща вълна блъсна Мася. За пръв път някой произнесе тези думи. Злината, която изпита, бе изразена с думи, които тя самата не намираше, а ето, майка й, родната й майка, ги намери.

Като съобразяваше зле, Мася издаде стон, предчувствайки нещо такова, което е невъзможно и да си представиш, тя кимна, а майка й каза:

— Престани да си измисляш! В края на краищата това е неблагодарно! Човекът промени целия ни живот! Живеем охолно! И ти също! Имаш всичко, какво още ти трябва?

— За какво говориш, мамо? — заплака Мася, но това не предизвика у подобната на планина жена никакви чувства.

— На теб никой нищо няма да ти вземе, всичко твое си е твое. Но и ти не ми отнемай мъжа!

— Какво!

Все едно че я удариха. За какво говореше тя? Дъщерята й отнема мъжа, този Вячик? Полудяла ли е? Това е някакво бълнуване, мираж, халюцинация!

А и тази жена дали е майка й? Онази ли голяма, славна отличничка, факирка на компютрите, страдалка, изгубила мъжа си край Останкино в отчаяна битка между доброто и злото?

— Мамо! — в страх и отчаяние занарежда Мася. — Ти ли си това?

— Аз съм, аз — говореше планината човешка плът, като стана, разгъна се, наля чаша вода и я протегна на дъщерята. — Успокой се, това се случва с момичетата, когато растат, ще мине, а сега изпий таблетчица. Ето тази. Тя ще ти помогне да се успокоиш.

Планината от месо, отвратителната грамада в разпуснат, занемарен, макар и скъп халат със златни бродерии, с малка и непропорционална на тялото глава, немислеща, като при измрелите динозаври, върху която бяха останали само случайни черти от някога любимото и единствено същество — се движеше към Маша бавно и затова изглеждаше заплашително.

Мася хвана протегната й чаша, тънка обикновена чаша, от която се пие вода, подскочи към тази твар, която се храни с листа от високо растящи дървета, но от това не по-малко отвратителна и плисна в муцуната й водата.

Искаше да я запрати заедно с чашата.

Но тя беше от тънко стъкло. Можеше да удари в челото тази твар, да се счупи и да я рани. А Мася не понасяше кръв, припадаше само при вида й.

Така че тя просто плисна съдържанието на чашата в лицето на майка си, а чашата от тънко стъкло след миг запрати в стената.

Запрати я с недетска злоба и сила.

Чашата се разби на дребни свистящи парченца, в кашица от разпаднала се стъклария и само дебелите парчета от дъното се разлетяха на едри осколки.

Майка й не закрещя. Просто спря. Стоеше като вцепенена.

В стаята, тихо нареждайки, влезе Елза. Тя си мърмореше под носа, обучена по немски да не се учудва и плаши от нищо.

Тя не се изплаши от лицата на двете най-близки жени — възрастната майка и малката й дъщеря.

Какво ли не се случва в богатите семейства!

Мася се затича към своята стая и се заключи. Падна на леглото и се разрида.

Може би майка й я унижи по-жестоко и от Вячик.

Тя не повярва. Не поиска да се тревожи, да си променя живота, ясно е!

Момичето разбираше това с цялата си неукрепнала душа.