Алберт Лиханов
Счупената кукла (28)

7

Както и всички останали дисциплини и тази й се удаваше лесно. Като отиде при доктора и като купи цял комплект таблетки, освобождаващи жените от опасности и страхове, тя освободено се хвърли в стихията Вячик, като при това не забравяше нито Мей, нито Фройд, нито Юнг — впрочем, тя с щедра ръка купуваше всички новоизлезли книги на дадената тема, разбира се, пренебрежително отмествайки планината от ширпотреба за особите от женски пол на по-ниска степен на развитие.

Почти веднага Маня разбра, че книгите, които държи в ръката си — са не просто скрито преди и изглежда не само от нея, сериозно знание, а ключ към неща къде по-важни и преди нечувани.

Докато четеше нелеките трудове на великите аналитици, тя проектираше техните послания върху собствената си персона и бе поразена от откриването на самата себе си. В „Тевистокски лекции“ на Карл Густав Юнг тя самата поглеждаше иззад всеки завой. „Ако у човека — четеше тя — блестящо е развито мисленето, няма да кажеш подобно нещо за неговите чувства — невъзможно е да се правят две работи наведнъж, едното пречи на другото.“ Каква била работата! Тя трябва не просто да изучава себе си, да разбере своята „самост“, според терминологията на Юнг. Трябва и някак да коригира своето съзнание. Според Юнг тя е тип с развито мислене, значи чувствата й куцат, трябва да ги излекува и развие.

Умните книги й помогнаха да се ориентира и в отношенията си с Вячик. Същият Юнг твърдеше, че интелектуалците се страхуват да се влюбят, защото това ще повлече маса глупости. За интелектуалеца с развито мислене най-удобни са жените от „архаичен“, безопасен тип, от които няма да очакват неприятности. При тези жени може да е развито чувството, но не и мисленето. Затова те попадат под властта на камериерки и готвачки. Чувствата на такива очиларковци е лесно да бъдат измамени, нали те са силни в друга сфера. „Техният интелект е неуязвим, но в областта на чувствата те са зависими и управляеми.“

Доказвайки теоремата на обратно, Маня установяваше за себе си, разбира се, че в нейния случай всичко е наопаки. Вячик не е титан на мисълта и неговата интимна активност е свидетелство за развити чувства. Пък и тя не е готвачка, нито камериерка, значи при тях всичко е противоположно на задачата на Юнг: в областта на чувствата мъжът е наясно, в областта на мисленето е слаб и му е нужно ръководство.

Всичко, разбира се, ставаше в абсолютна тишина: Маня не споделяше своите изводи с Вячик, който, като не четеше Юнг, превръщаше всяка нощ в оргия от чувства, обогатявайки Маня с все нови открития и тя като човек с по-развито мислене, започна да се тревожи: как ще свърши това?

Чудна работа, колкото повече се отдалечаваха от времето, наречено меден месец, толкова Вячик ставаше все по-разюздан и взискателен. Развитото мислене веднъж тласна Маня към сравнението — тя е породиста крава, а той планински овен с твърдоглаво навити рога — силен, избухлив, неуморим, но овен, воден към богатото тяло единствено от своята възбуда. Въпреки това кравата плуваше в наслада, покорявайки се на всяко движение на телата и изострената игра на въображението.

Освен метафората за кравата и планинския овен имаше още една труднопреодолима даденост: ръста. Още в началото на техните „чаршафни“ утешения, Вячик със смях й съобщи, че в леглото всички са равни — това беше неговото главно интелектуално постижение, което Маня трябваше да подкрепи със смях на съгласие. В ежедневието тя скри по-далече обувките с токчета, изваждайки ги само за особени случаи и непременно изпълняваше желанието на Вячик и ходеше с ниски обувки, без да се доближава близо до него.

Всеки път, когато това правило бе нарушавано, тя го гледаше от горе надолу и се смущаваше, ако водеха разговор, по-точно объркваше се — и това беше неин оформен и утвърден комплекс от миналото: Маня си спомняше за Льоха. Лесно й беше да има работа с равни на нея, та макар и само по ръст и неудобно с онези, които бяха по-ниски, а може би и по-високи: веднъж води такъв разговор в края на коридора на Бауманка с баскетболист дългуч, който се опитваше да я сваля.

Тя трепваше, нещо искреше в нея, някакво кратко късо съединение, бързешком сядаше или правеше няколко крачки встрани, така че Вячик нищо да не забележи и разговорът си продължаваше по предишния кръг — и никакво материално благородство на мъжа, никакви вълнуващи спомени за нощните развлечения, нито дори гостите, ако ги имаха, не можеха да надвият това чувство за неравенство, което мигновено като ток с високо напрежение удряше Маня.

Маня прочете в Юнг, че тези отдръпвания от мъжа, който е по-нисък, са нейният сенчест свят. От това как й се налага да говори — очи в очи, или от горе надолу — се възбужда нейното подсъзнание. Паметта я свързваше с онова, което беше излязло от съзнанието й, с подсъзнателното. С онова, което се изтласкваше или потискаше от нея самата.

След четенето на тези книги, разхвърляни из кабинета на Вячик — така се получи, че кабинетът й стана любима стая, а любимо място на Вячик се оказа спалнята — Маня дълго лежеше на дивана, мислеше, усмихваше се, че заприличва на баща си, който така обича да гледа през прозореца, че това му е станало навик, и всичко това отново е Фройд, и макар тя да не е момченце, за да ревнува баща си от майка си, и съвсем спокойно се отнася към опеката на майката към бащата, нещо непрекъснато я теглеше към собственото й детство.

Какво ставаше с нея тогава? Нали тя си живя в родителския дом като безмълвно мушкато на прозореца. Разцъфтяваше от топлото, при това не задължително през пролетта, но и през зимата. Радваха я книгите, тя прочете едва ли не всичко от близката библиотека и в крайна сметка май единствена от класа изчете всичко, което трябваше по програмата за извънкласно четене.

Но за Маня еднакво беше интересна и математиката с нейната, за някои трудна логика, която за внимателния и любознателния се оказва спотаена и чудна радост. Сега тя научи, че ранното детство е несъзнателно, както са несъзнателни най-важните инстинктивни функции. Съзнанието изисква огромно изразходване, то уморява, дори изтощава: така учи великият и недокрай изучен Юнг.

Маня хвърляше книжката към масата, не улучваше и тя шумно падаше на пода, но това не безпокоеше никого в къщата. Мася беше на училище, Вячик в офиса. На Маня й беше позволено да живее както й се харесва и това я объркваше. Едновременно съпруга и работничка, опитай се да го разбереш? Тя объркваше парите, които й даваха като заплата и онези, които й даваше Вячик за разходи, не знаеше кога е време за работа и кога настъпва времето за обществени връзки, което нали е също работа. Честна дума, не беше лесно да се разчертае, да се вкара в график този божествен свободен живот, неограничаван нито от звъна на будилника, нито от блъсканицата в автобуса, пари два пъти в месеца — аванс и заплата, какви глупави забравени думи! — които не стигат и за две седмици, парите за наема, тайната аритметика пред остъклените щандове — ще стигне или няма да стигне онова, което стиска в юмрука за пелмени, за мляко…

Какво тук беше съзнателно и несъзнателно, Маня, разбира се, ако някой беше поискал, щеше да обясни. Но никой нищо не искаше. Да свали халата, да вземе душ, да набере телефон — и на входа ще се появи мерцедеса с мириса на нощния звяр, а след това може да отива където й скимне… Но какво ли ще е, ако…

Маня сега точно знаеше, че несъзнателното я безпокоеше. Впрочем съзнателното и несъзнателното са като сиамски близнаци. И само да помисли, че сега няма собствено жилище, дори скромно: че при някои обстоятелства може да загуби работата си във всеки момент, а това означава и парите, че мъжът — той е единственият господар на живота й и ако не е той с неговата работа и парите, какво остава — нима това не е съзнателна тревога?

Маня все по-често мислеше за своята зависимост, за своята принадлежност, дори робство и когато нощем Вячик искаше от нея немислимото преди, покорно се подчиняваше.