Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (23)

Епилог

Антоан Вато е мъртъв.

Идва мигът, в който трябва да поставим точка. Макар че в края на книгата биографът в същност не толкова се разделя с героя си, колкото се среща с него; едва сега той е научил за художника всичко, каквото е могъл, и е разказал за него всичко, което е знаел.

Разбира се, много нещо от живота му трябва да търсим и налучкваме, в много да се съмняваме. И дори отговорът на въпроса, зададен в началото на книгата — все пак „кое ни позволява да поставяме името на Вато редом с най-великите имена“ — отчасти все още си остава въпрос.

Може би отговорът е свързан с това, че великите майстори, предшественици на Антоан Вато, като Рафаел, Рембранд или Пусен не са отделяли собствените си страсти и мисли от страстите и мислите на своите персонажи, а Вато е погледнал на героите си отстрани.

Той направи достояние на изкуството онази обяснима — на пръв поглед обяснима! — истина, че човек може, смеейки се, да се възхищава, скърбейки — да се усмихва или любувайки се — да тъжи. Той направи съмнението главен нерв на своята живопис, избягвайки окончателните решения и използвайки иронията, за да се защити от сантиментализма, а снизходителността, за да се защити от цинизма: кой друг, ако не той, е знаел тъй добре цената на старата френска поговорка: „Съмнението е извор на мъдростта“.

„Умникът поставя проблемите — бе писал някога Жулиен Льометри — глупакът и невежата ги решават, но всички трудности остават за философа. И така, нека се подчиним на своето неведение и нека тщеславието ни да мърмори по този повод.“

Като истински философ, Вато създаваше своето неведение и съжаляваше онези, които забравяха за собственото си неведение: защото героите на неговите картини са недостатъчно мъдри да оценят преходността на собствения си живот и твърде преситени, за да могат да му се радват истински. Художникът направи от прелестта на своя крехък свят синоним на неговата ефимерност, на неговия кратък като на пеперуда живот.

Антоан Вато имаше странната и възвишена дарба: дарбата да превърне в спомен времето, което още не е отминало, да погледне днешния ден от позицията на бъдещето. Той тъгуваше по още неотминалото, изпитваше носталгия по онова, с което още не се е разделил.

И зрителят, чието въображение наистина е развълнувано от тази способност на Вато, може заедно с художника да усети това преплитане на епохите. И тогава Вато става наш съвременник: и за него, и за нас неговата епоха е минало.

В спретнатата градинка на днешния Валансиен е почти винаги безлюдно и човек може спокойно и дълго да разглежда паметника на Антоан Вато. Около него е тих провинциален площад, пълен с наредени една до друга коли; на покривите им лежи лек прах, какъвто прах покрива раменете и къдрите на бронзовата фигура на живописеца. Близо до града има каменовъглени мини и въздухът над Валансиен е постоянно мъглив, а вятърът донася не диханието на морето, както някога, а възгорчивия мирис на рудниците. Тук отдавна не се плетат прочутите дантели, с които по времето на Вато се е славел неговият роден град. И почти всички къщи са построени наново. Но съвсем не това пречи човек да се срещне с Вато.

Статуята от тъмен бронз, с изумруденозелени, застинали по него струйки, е неподвижна — спокойно гледа към скучния площад изящният, малко небрежно облечен господин, който прилича не толкова на самия Вато, колкото на персонажите от създадените от него галантни празненства. Названията на картините му, изсечени със златни букви на постамента, сякаш напомнят, че художникът не съществува извън своите творби.

И наистина, той, Антоан Вато, е неуловим. Сякаш се е разтворил в своите герои.

Къде е? Къде да го намерим, за да му кажем „сбогом!“, къде са следите от неговите стъпки? Дори в Париж не могат да се намерят улиците, по които е бродил, няма ги вече. Не се е запазила и къщичката в Ножан; само една мраморна плоча в градската градинка ни напомня, че тази къщичка, в която е умрял Вато, е наблизо.

Отдавна са отшумели аплодисментите в театрите и балаганите, дарили с толкова сюжети и вдъхновение четката на Вато. Потънала е във вечността печалната безгрижност на неговите персонажи, пък и те самите са изчезнали завинаги, като са оставили необременяващи спомени, цяла библиотека най-любопитни мемоари, а най-вече — популярно установени представи за века на напудрените перуки.

И струва ни се, че само в музеите, където внасят картините на нашия живописец, „светът на Вато“ ни се явява със своята властна и неоспорима убедителност. Неговите мънички картинки със своята царствена непосредственост оспорват значителността на съседните големи платна, сякаш няма муза, която да не трепери, смутена пред ироничната муза на Вато.

И все пак — не! Ако Вато оживяваше само в музеите, той не би бил Великият Вато.

Няма ги вече кринолините и копринените елеци, няма ги мускетите и шпагите. Но и в днешен Париж е останало не малко от онова, което за пръв път е видял и нарисувал Вато. Отблясъкът на внимателния му поглед се усеща в неуловимата игра на светлините и сенките, в душите на склонните към размисъл французи, в тяхната дълбоко скрита уязвимост, във внезапната свенливост на уверения в себе си парижанин, във фината елегантност на старците, в насмешливата затвореност на усмихнатите, но не твърде весели жени, в умението на хората да се радват, без да забравят тъгата и най-вече това, че тъгата на един човек не е чак толкова интересна за всички. Ето, по стъпалата на Двореца на правосъдието слиза парижанка с адвокатска мантия; тя я носи сериозно, но с онази грация, която ви кара да си спомняте за маскарадния костюм с домино, като я поглежда, умореният шофьор на таксито намига в огледалото на пътника си; в дъното на Люксембургската градина се мярка яркото петънце на рокля; златистите облаци хвърлят топли отблясъци върху матовия мрамор на балюстрадата в парка Сен-Клу; веселият поглед на един минувач се е плъзнал по лицето на седналата до масичката в кафенето дама, а по нейното лице преминаван се стопява едва доловима усмивка — двама души се разминават и се забравят; познавачи на изкуството разглеждат важно картини в художествените магазини; под светлината на нощните лампи край Сен Жермен дьо Пре някакъв италианец свири на китара и даже леко танцува — всичко това е днешен Париж и всичко това е и Вато. Той се е разтворил в хиляди лица, в безбройното множество открити от него душевни движения; той е неуловим и все пак навсякъде.

Вато може да бъде срещнат навсякъде в Париж, но за щастие, човек няма къде да се сбогува с него.

Може би художникът би се учудил много, ако чуеше колко пространни разсъждения са нужни, за да се изтълкуват неговият живот и изкуството му; той е бил затворен и е говорил без желание за себе си. Но какво да се прави: великите хора от край време са били принудени да се примиряват с любопитството на потомците си. А авторът, като намира за себе си оправдание в обичта си към своя герой, го моли за извинение, преди да напише печалната дума „край“.