Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (17)

Глава XVI

Още от младини в скицника на Вато започват да се появяват скици на обикновени фигури от парижките улици и тогава поетичният му молив сякаш отстъпва пред решителния натиск на безкомпромисната житейска реалност или може би обратното — художникът е търсил опора в суровата простота на всекидневието, макар много рядко това всекидневие да е намирало път до картините му. Тук може би не си струва да напомняме за неговите ранни платна, създадени явно под влияние на холандските жанристи — тяхната неприкрита несамостоятелност е очевидна. Неговият молив е бил по-смел от четката, непосредственото възприятие е било по-многостранно от веднъж избрания кръг от сюжети. В рисунките му съществуват хора, които никога не са се осмелили да влязат в парковете и горичките, в които се разхождат обичайните герои от „страната на Вато“: това е простолюдието — занаятчии, селяни, улични търговци. Вато ги рисува без сянка от сантименталност и лицето на обикновения селски младеж е изобразено с тъжна безпристрастност. Онеправданият от съдбата и природата човек е показан такъв, какъвто е. И изглежда странно отдалечен от света на галантните празненства.

Много е лесно човек да се поддаде на повърхностното предположение, че художникът е раздвоен, че макар да вижда суровостта на обикновения живот и понякога да я рисува, се стреми преди всичко да я забрави заради един измислен живот.

Но може да се мисли и друго. Че светът на галантните празненства никога не е бил за Вато затворен свят, че той никога не е претендирал, че убеждава другите в абсолютната му истинност, че той, подобно на великите създатели на приказки, знае разликата между приказката и действителността, знае, че приказката може да бъде мъдра, забавна или тъжна, че тя може да отразява и преобразява дълбоки мисли и вечни истини, но знае още, че нейният крехък мир е винаги откъснат от грешната земя, макар и да не може да съществува без нея.

Между уличните скици на Вато има една различна от другите и почти символична рисунка, макар че, откровено казано, не бихме могли да твърдим, че художникът е вложил в нея някакъв особен смисъл; по-вероятно е самият персонаж със своята необичайност да е привлякъл любопитството на художника.

Това е гърбавият кукловод със своя мъничък театър.

По своята простота, по липсата на суетно съжаление този образ на недъгавия може да бъде сравнен само с портретите на шутове, рисувани от Веласкес сред тишината на Ескориал. Става дума, разбира се, не за психологическото покритие, защото рисунката на Вато е само бегла скица с молив и сангин, а лицето на кукловода, изразяващо абсолютно спокойно безразличие, е нахвърлено буквално с няколко щрихи.

Очите на стареца са в сянка, те не се виждат, но сякаш се усеща погледът им, устремен с нежна съсредоточеност към едва набелязаната мъничка сцена, на която, изглежда, след малко ще започне представлението.

В тази рисунка — за разлика от много други улични скици — липсва педантичната точност на формите. Тук тя е станала жертва на изразителността. И наистина в това отношение „Гърбавият с куклен театър“ може да се мери с някои картини. Между платната на Вато има една творба, която явно кореспондира с тази рисунка. Става дума за широко известния „Савоец с мармот“ от Ермитажната колекция.^[1]

За тази картина се е говорило какво ли не; струва ни се, че в нея липсва онази трогателна сантименталност, която понякога й приписват. За времето на създаването й са изказани различни предположения. И наистина тук има противоречия. Напълно зряла по мисъл и по майсторство, тя гравитира към явните фламандски влияния на Вато. А старателният анализ на техниката на изпълнението й води учените към предположението, че картината е била създадена в последните години от живота му; това се потвърждава и от рисунките към нея — за времето на създаването й ни позволяват да съдим скиците, направени на същия лист хартия и скиците към други повече или по-малко точно датирани картини.

И все пак учените не са единодушни. Ние няма да излагаме всички съществуващи аргументи, всеки от които е посвоему обоснован. Но не можем да не отбележим, че въпреки зрялата живописна техника, в картината се чувствува и известна наивност. Момчето от Савоя с неизменното мармотче, поставено в самия център на картината, гледа усмихнато право към зрителя; за фон служи улицата на някакво провинциално градче или парижко предградие. И този фон е отдалечен като дъно на театрална сцена; пространствената връзка между полянката, на която е застанало момчето, и този фон изглежда изкуствена, макар тоналността да обединява до известна степен не дотам убедителните пространствени отношения.

А лицето на момчето, подобно на някаква инкрустация, е съвсем откъснато от отвлечената неутрална околност, от театралния фон с пухкави облачета на яркосиньото небе. То се отличава с такава портретна конкретност, с такава жизнена неповторимост, която тук изглежда прекалена. Това лице, уморено, насмешливо, обветрено, младежки простодушно и по зрялому недоверчиво, е от съвсем друга „система на виждане“ в сравнение с всичко останало в картината. В това има някаква убягваща от точно определение войнственост, още повече че нито лицето, нито пейзажът влизат достатъчно леко в този „свят на Вато“, за който толкова пъти вече сме говорили. Работата, разбира се, не е в това, че художникът е нарисувал беден скитник, а не изискан кавалер, не парк, а полянка в покрайнините. Работата е там, че всичко в картината е нарисувано не тъй, както обикновено рисува Вато, макар че живописният похват тук се разчита ясно.

Фигурата не живее в пейзажа, както е при „Равнодушният“, тя съществува на неговия фон. Тук липсва меката вибрираща светлина, излъчвана отчасти и от самия персонаж — имаме най-обикновена светлина, която пада на земята през прозрачните облаци. Тук няма сложно настроение, което да е отразено само в един основен персонаж, но с цял комплекс от не съвсем прости, но и не неуловими, сложни емоции. И накрая това е една необичайна за Вато пасивна фигура, защото момчето от Савоя е извън реалното или театралното действие; то просто е застанало пред погледа на художника, както би застанало едно селско момченце, ако го помолят или го наемат да позира.

Ако това е преднамерено търсен похват, той е абсолютно необичаен за Вато. Ако ли пък не, това е, изглежда, или негова ранна работа, или пък начало на нов неусвоен още път, където много неща за художника са нови.

Може да се предположи и още нещо — непосредствено влияние на една картина, която вероятно е била известна на Вато по гравюра — „Куцото“ от Хосе Рибера. И мотивът, и емоционалният строй на двете творби са безспорно сходни: неуморни, безприютни юноши. Близки са и композициите им. Сравнително ниският хоризонт, неутралният обобщен фон, леките облаци на небето, самотната фигурка в центъра на платното и дори флейтата на савойчето кореспондират с безгрижно метнатата на рамо катеричка на неаполитанчето и откритите им усмивки, и лицата им, обърнати право към зрителя — всичко това безспорно говори за съвсем конкретна прилика.

Запазена е гравюра по картината на Вато „Предачка“, която е била, според свидетелства на съвременници, сдвоена с картината „Савойче“. Но все пак това съжителство не е съвсем мотивирано; изглежда, само външното композиционно сходство е позволило на Вато и на собственика на картините Клод Одран да вижда в „Предачката“ пандан на „Савойчето“. Предачката е представителка на обикновен градски занаят и не е чужда на персонажите на много рисунки на художника, изобразяващи точилари, разносвачи или търговци. А скитникът савоец е по-близо до джуджето-кукловод, до романтичния клетник. Когато и при каквито обстоятелства да е била нарисувана тази картина, тя все едно заема по-особено място в изкуството на Вато. И макар с основание да се е писало, че в няколко други негови платна се срещат лица, които съвсем не приличат на обикновените му герои, хора, които и по лице, и по жестове приличат на селяни, а не на персонажи от „галантните празненства“, „Савойчето“ си остава самотна фигура в изкуството на Вато, както е самотна и сред пустинната покрайнина на града.

И ако може да се търси някакъв аналог на „Савойчето“ в изкуството на Вато, аналог не само външен, но и вътрешен, то колкото и странно да е, ние се сещаме най-вече за „Жил“^[2]. Актьорът е на сцената, но съвсем не прилича на обикновените театрални герои на Вато.