Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (8)

Глава VII

Никой не може да каже със сигурност защо Вато е заминал за Валансиен: дали защото, съкрушен от провала, се е срамувал да погледне в очите парижките си познати; дали заради разногласията си с Одран, или защото е решил да стане пръв валансиенски живописец, след като не е постигнал успех в Париж; или може би е починал някой от близките му; или просто му е домиляло за родния дом; или пък е решил да си почине, спестил няколко луидора. Всичко това е възможно, но е възможно и нещо друго.

Жерсен, един от най-сериозните биографи на Вато, обяснява всичко много просто: „Той вече взел твърдо решение да напусне Одран, освен това му се искало отново да види Валансиен. Желанието му да се види с родителите си му послужило като благовиден предлог. Но как да осъществи намерението си? Пари нямал, единствената възможност била нарисуваната картина; той нямал понятие какво да направи, за да я продаде. В това трудно положение се обърнал към тогава все още жизнения Спуд (читателят може би си спомня, че вече споменахме за този фламандски художник, живеещ тогава в Париж), към своя приятел, живописец, който беше негов земляк. Случаят отвел Спуд при Сироа, моя тъст, комуто приятелят на Вато показал картината; тя била оценена за 60 ливри и продажбата станала веднага. Вато отишъл за парите; той тръгнал весело за Валансиен като древногръцки мъдрец — носел със себе си цялото си имане и, разбира се, никога в живота си не се е чувствувал толкова богат.“

Казаното няма връзка с провала на конкурса. За него Жерсен изобщо не споменава, сякаш не е бил провеждан. Трудно е да си представим Вато, връщащ се в родния си град весел като чучулига. Но ето нещо наистина интересно: споменатият Сироа, продължава нататък Жерсен — бил толкова доволен от картината на Вато, че го помолил да му нарисува още една в пандан към предишната. Тази втора картина Вато изпратил на Сироа от Валансиен.

Тук нещо започва да се прояснява: първо, във Валансиен Вато продължил да рисува военни сцени, а това значи, че е прекарал там доста време (за това пише и Жюлиен); второ, ако първата му батална композиция е била случайна или плод на юношески впечатления, следващите военни сцени напълно биха могли да бъдат наситени с впечатления от тревожните пътища на Северна Франция.

И още едно интересно обстоятелство. Във Валансиен почивал и се лекувал след тежко раняване в битката при Малиплак един офицер от ескадрона на кралската конна жандармерия на име Антоан дьо Ла Рок. Той едва се придвижвал с помощта на патерица и бастун, влачейки сакатия си крак, и вероятно е гледал с болка аления си мундир със златни ширити, небесносините копринени панделки на униформената шапка и белия, със златни лилии орден „Св. Луи“, даден му за проявена храброст във фаталното за него сражение — всичко, което било останало от предишния му бляскав военен живот. За щастие, освен воински доблести, дьо Ла Рок притежавал литературен талант, писал за сцената, бил отличен познавач на живописта и дори според силите си се занимавал с историята й.

Очевидно е, че във Валансиен е станало запознаването на Вато с отегчения до смърт от провинциалната скука дьо Ла Рок. Запознаването им било находка и за двамата: дьо Ла Рок имал интересно минало, обичал изкуството, бил отличен разказвач, Вато пък обичал и умеел да слуша, а по това време тъкмо започнал да се вглежда сериозно в истинското ежедневие на войната.

Наистина дьо Ла Рок служил в доста аристократичен ескадрон, командван от потомъка на Роганов — генерал-лейтенант принц дьо Собиз. И вероятно не бива да се преувеличава ролята на един офицер от кралската гвардия, дори не съвсем запознат с бремето на обикновения военен живот, в запознаването на нашия художник с истинския лик на войната. Но дьо Ла Рок бил умен, с голям жизнен опит и с дванадесет години по-голям от Вато и вероятно онези, които свързват замислите за военните картини на Вато с името на дьо Ла Рок^[1] имат право.

По онова време повече от когато и да било душата на Вато била отворена за нови впечатления. Каквото и да го е отвело във Валансиен, в неговата съдба сега ставал поврат. Когато като младеж стигнал до Париж, измъчен, уморен и изплашен, той бил частица от бедния и печален свят, който го е заобикалял. Тогава не е могъл да се замисли дълбоко върху живота на маршируващите по пътищата войници, които все някак са били хранени, пък и обличани. Сега, изминавайки разстоянието от Париж до Валансиен не пеш, а с карета, той е могъл да наблюдава и размишлява; могъл е да усети разликата между маскарадния блясък на гвардейската униформа и окъсаните мръснобели мундири на войсковите полкове, между кралския ескорт и хората, тръгнали да убиват й да умират. Всичко започнало с някаква неизвестна картина, но продължението излязло сериозно и необикновено за времето си. Вато нарисувал няколко картини не толкова за войната, колкото за военните. Тези малки неща на Вато почти нямат аналог в неговото изкуство, пък и в историята на световната живопис.

И така, вече се знае, че във Валансиен той се запознал с дьо Ла Рок, видял е вървящите към неспокойните фландърски граници полкове; правел е рисунки от натура, може би отчасти и по памет; въодушевен от успеха на първите две творби, той нарисувал още две или три. В тях няма единна фабула; те са различни вариации на една и съща тема, обединена като че ли само от липсата на собствен военен сюжет — никой не стреля, не се хвърля в атака и не размахва сабя. И още нещо — той никъде не показва своите персонажи в едър план.

Какво още е интересно тук?

Вато има твърде много рисунки, където войниците са изобразени с почти документална точност; при това, както вярно е било отбелязано, това са по-скоро скици на една и съща фигура^[2], правели по модел на някой търпелив пехотинец, решил да припечели някое су. Вато старателно е рисувал не само позата, свързана с конструкцията на човешкия скелет (той я е усвоил до тънкост и вече като истински професионалист!), но и гънките на мундира. Той е щудирал детайлите на амуницията, контурите на мускета, на униформените, направени от грубо сукно триъгълни шапки. Той прави множество скици — можем да не се съмняваме, че запазилите се листове са само част от създаденото от него. Накрая започва да рисува картината. И сякаш се отчуждава от видените преди това толкова близко и детайлно фигури, сякаш се отдалечава от тях — фигурите стават все повече на брой, но все по-малки в и без друго малкото пространство на картината. Той, още толкова млад живописец, съумява — минал през детайлно щудиране на натурата — да се върне към обаятелната неопределеност на единственото и кратко впечатление; той сякаш разглежда света под лупа, а след това изведнъж с далекоглед, и то обърнат обратно. Той все повече се отдалечава от изобразяваната сцена; неслучайно всички негови картини са забулени от полумрак или мъгла, или от дима на военни биваци. Едва ли си струва да търсим у Вато психологически типаж или някакъв обобщен образ на войник; тук има нещо друго, което, колкото и да е парадоксално, е сродно на рефрена в стихотворението на Киплинг; „На война няма Сражения!“ Няма сражения, нито дори страх от смъртта, но една постоянна умора, тревога, дълги преходи, неизвестно защо и накъде, сън от време на време, робство, смесено с гордост от мундира и дори някаква безнаказаност (понякога може и да се помародерствува), вечен страх от офицерите, безизходност пред очакващите ги дълги години омразна служба, неизбежно равнодушие, породено от жестокостта на войната, чийто смисъл и цел не стигат до войниците — всичко това убива у тях човешкото, индивидуалното. Във войската няма личности, тя е безлична, отделните фигурки са пребити от умора, когато спират за почивка, но напразно бихме търсили в картините на Вато нотки на съчувствие към тези в същност нещастни войници. Той по-скоро е склонен да се любува на колоритността на групата, на ярките цветни петна на пелерините, на барабана, на роклята на търговката, на бледата живописност на пейзажа. При това между хората и природата няма осезаема връзка, хората с мундирите са й чужди, както и тя на тях…

Разбира се, това е по-скоро общо впечатление от няколко картини, отколкото изчерпателен израз на настроението и същността на всяка от тях. Във „Войнишка почивка“^[3] има забележим отглас от сочните фламандски жанрови картини, в „Бивак“^[4] някои фигурки са забавни. И все пак колко печални са военните сцени на Вато! Една от тях — може би от най-ранните — мъничко се отличава от останалите; това е „Рекрути, догонващи полка“^[5], картина със сравнително едри фигури, с нехарактерен за Вато нисък хоризонт. Непохватни хора с бели мундири безредно крачат след яздещ офицер с черна пелерина, ниски облаци плуват над главите им; движенията на войниците са подчертано аритмични, един се е загледал настрани, друг стои на място, нелепо стърчат на различни страни мускети и шпаги и в цялото това тъжно, тромаво зрелище само линиите, изтеглени от Вато, си остават логични и грациозни и тези линии с деликатния си и начупен контур обединяват нестройната процесия. Постепенно окото открива хармонията — неумело носените мускети образуват свой независим ритъм, свой ритъм имат и белите петна на мундирите, и черните триъгълници на шапките. Красотата съществува не като красота, присъща на човека, а извън него и незабелязвана от него — това усещане постепенно нараства у зрителя от картина на картина. Сравнението с Брогел тук би било доста смело: и степента на майсторството, и дълбочината на философията на двадесет и пет годишния Вато са величини несъизмерими с майсторството и мисленето на Брьогел, пък и времето на Вато не е предлагало такива трагични страсти, както през годините на Нидерландската революция. И въпреки това, в тази безличност на малките човечета, в тяхната обреченост, неизвестна и за тях самите, се усеща не прилика, съвсем не, а сякаш далечно, почти затихващо ехо от Брьогеловите образи, което, общо взето, не е характерно за Вато.

Между впрочем, сред неговите батални картини има две с определено драматичен сюжет: „Разоряване на селото“ и „Отмъщението на селяните“^[6] (първата е известна само по гравюра). И тук Вато е съзерцавал — все същите фигурки се сражават в далечината, сякаш дълбоко зад рамката на картината; той не изобличава мародерите, но ги показва, а това съвсем не е малко. Това не е печалното, а срамното ежедневие на войната. Той, както винаги, изглежда безстрастен. Но вижда онова, което неговите съвременници се стремят да не забелязват.

В баталните картини на Вато, както и в тяхната съдба, има доста странни неща. Той сякаш минава край темата, която му се е открила за малко, колкото да му донесе успех. Не е много ясно защо са били толкова харесвани тези картини. В неговите военни сцени не е имало нито лежащата на повърхността новост, нито модна тържествена изящност, нито пищен живописен разказ за щастливи за Франция битки. И тъкмо с битките положението било много лошо: Мартен, който имал титлата „живописец на кралските победи“, нямал поръчки: нямал с какво да се прослави.

Вато не е показал истинския лик на войната, той е твърде далеч от това, но е видял походите, почивките и биваците, избягвайки обикновените щампи. Разбира се, за успеха му е имало и други причини.

Тук може да се предполагат много неща: и влечение към всяка дори не съвсем очевидна странност; и умението на художника да предаде скептично-печалното възприемане на темата, дотогава почти винаги бравурна — а всеки скептик в онези времена на съмнения се възприемал охотно; и камерността на картините, не поради малките им размери, но заради миниатюрността на множеството фигурки — за да ги разгледа човек е трябвало да застане съвсем близко, а не да им се любува отдалеч, като на украшение на стената; и, най-после, несъмнено, макар и не веднага забележимо — изящното и сурово майсторство. Във военните картини на Вато ясно се долавя съзвучието на ритмите, петната, колорита, безпокойната хармония, отчасти дори чужд на онова, което става. Уроците на Рубенс още не са възприети дълбоко и изцяло от нашия художник, но въздействието им вече личи; повърхността на картината започва да живее свой собствен живот, яркото петънце ражда до себе си приглушен отглас на същия нюанс, под пепелните тонове на здрача сякаш догарят сияещите преди това багри и бликайки, се преливат под общото, спокойно обединяващо всичко прозрачно, леко мъгливо покривало. А другите интересни фигури, слезли сякаш от фламандските жанрови платна, изглеждат в картините на Вато като закъснели и далечни гости.

Възможно е дори външната прилика на отделните фрагменти и фигури с обичайните фламандски мотиви отчасти да е допринесла за успеха.

Възможно е. Но едно остава абсолютно непонятно: защо, след като е напипал „златната жилка“, Вато не само не е започнал да увеличава броя на военните картини, но и в бъдеще избягва тази тема. Тук има нещо, върху което безусловно си заслужава да се позамисли човек. И първото, което ни се струва важно, е донякъде еднозначността на картините — качество, изобщо нехарактерно за Вато. Тук той е само внимателен, но спокоен съзерцател, занимава го само едно настроение, едно състояние на хората и пейзажа, той не търси онази двойственост, онзи видим или скрит парадокс, който ще преобладава в повечето от неговите творби. В тази негова тема няма онази ирония, дори микроскопична част от нея, без която той не е способен да вижда и да възприема света. Би могло да се каже, че бремето на военния бит е тема, по принцип недопускаща емоционална неопределеност, усложнен подтекст. Може би поради това на Вато му се е струвало, че е казал всичко, което е могъл? Може би, след като се е върнал в Париж, е пресъхнал източникът на реалните впечатления, а Вато не е искал да насилва паметта си или пък да фантазира на една толкова земна и конкретна тема? Тук по всяка вероятност не е могло да помогне и приятелството му с дьо Ла Рок, продължило много години (това обстоятелство не дава основание да се преувеличава ролята на дьо Ла Рок в създаването на военните картини на Вато).

В родния си град Вато поддържа приятелство с местната знаменитост — скулптора Антоан Патер, енергичен четиридесетгодишен господин, неуморно украсяващ църквите на Валансиен и на околните градчета с изкусни композиции от дърво и камък. Никак не е изключено Вато и преди това да е познавал Патер, но тогава този майстор едва ли е могъл да обърне внимание на момчето — несретния ученик на Жерен. Но сега, за провинциалния скулптор пристигналият млад човек е столичен обект, живописец, който вече има поръчки и който се познава с прочути парижки художници. Поради това Патер моли Вато да стане покровител на сина му, начинаещ живописец. Вато заедно с петнадесетгодишния Жан Батист се връща в Париж. Той вече си има ученик. Той е насърчен от успеха на своите военни сцени, макар и да е загубил желание занапред да се занимава с тях. Несполуката с Римската награда може би още дразни самолюбието му, но все пак остава в миналото. Той вече не е калфа. И ако досега, когато ставаше дума за картините на Вато, трябваше да помним, че до него има учител, че той е бил само относително самостоятелен, след пътуването си до Валансиен Вато е само Вато.