Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (3)

Глава II

Здравето му е крехко, той често кашля; дълъг увиснал нос, продълговато лице и дълги ръце с кокалести пръсти; мрачен, непохватен и обидчив. Току-що е извършил първата в живота си постъпка, влизаща в разрез с общоприетото, първата от многото, които тепърва ще извършва. Той кара седемнадесетата си година. Остава му да живее още двадесет.

Предстои му да измине петдесет левги. Тези двеста и повече километра могат да се изминат с влак или кола за три часа. А с хубава каляска с резервни коне това е цял един ден бързо препускане. За пешеходец това е две седмици път, ала за беден пешеходец това означава отгоре на всичко и пробити обувки, и изранени до кръв крака, и преспиване по ханове, а понякога и под открито небе. Той не забелязва как равнините на Артоа се сменят от равнините на Пикардия, как природата става все по-живописна. Умората, гладът и тревогата са размътили погледа му, смущава се от бедността си и се страхува да не предизвика съжаление — за тези му качества си спомнят по-късно неговите съвременници. И, разбира се, срамува се от френския си език, от силния фламандски акцент; околните едва го разбират, а може би и не искат да го разберат. Единна Франция е понятие военно и политическо, но пикардийският ханджия е преди всичко пикардиец, за него дори и парижанинът е чужденец. А мършавият, стеснителен до надменност северняк му е дваж по-чужд. Времената са сурови и сантименталността съвсем не е на мода, а навсякъде умеят да се присмиват язвително.

Наистина в ранните сведения за живота на Вато се мярка името на някакъв художник-декоратор Метейе. Това име е останало в историята главно благодарение на Вато; за този господин нищо не се знае с положителност. Може би е бил първият и достатъчна бездарен учител на Вато в Париж, или — едно къде по-забавно предположение — Вато се е запознал с него още във Валансиен и заедно са пътешествували до Париж, дори е възможно с каруцата на пътуващи комедианти. Но това е по-скоро едно необосновано предположение. Антоан Вато е влязъл в Париж пеша.

Без да рискуваме ни най-малко да нарушим достоверността на разказа, можем да твърдим, че Париж е зашеметил Вато; той е зашеметявал всекиго. И нашият чувствителен и неспокоен герой не е могъл да бъде изключение. Като всеки провинциалист той е знаел малко за Париж и за столичния живот, новините от столицата са стигали до Валансиен бавно и по пътя са обрасвали с всевъзможни нелепици, а вестниците са били рядкост. Тъй че за Вато всичко е било ново. Онова, което е видял, когато е влязъл в Париж, звучи сега само като далечно ехо в днешните названия на улиците и предградията. Старият път, по който се влизала от северозапад в Париж се превръща в улица „Фландърска“; спирката на метрото Льо Вилет напомня за градчето, изникнала някога около винарницата на манастира „Св. Лазар“, за градчето, от което до Париж Вато е трябвало да върви цял час. Няма ги вече нито околните овощни и зеленчукови градини, нито ловният замък на херцог дьо Роклор, покрай който е минал Вато. И самата врата — тържествената триумфална арка, през която някога е влязъл Луи XIV, връщайки се победоносно в Париж, и под чиито сводове е минал измъченият Вато — днес е само един скромен декор сред Големите булеварди, прокарани на мястото на някогашните крепостни стени. И ако нещо е останало от тогавашния Париж, това са не толкова отломките от картинки на галантния век, колкото категоричната несравнимост на града с всичко, което е извън него — неповторимостта на чара и гримасите му, на лика и маските му, на прелестите и безобразието, на острия език и грубостта на парижани, на тяхната весела и равнодушна дружелюбност, на чувството им за собствено превъзходство, понеже те са парижани и освен това в правото си категорично да подлагат всичко на съмнение, защото мъдростта на Париж се крие в съмнението на неговите жители — от херцога до продавача — те са носители на тази мъдрост. А самият град е мръсен, задушен, трескав; страхът да не се подхлъзне във вонящите локви пречел на човек да се любува на великолепието на тюйлерийските фасади, до Сена не можело да се стигне поради мочурливите брегове, а там, където крайречните улици били малко по-прилични, къпели коне, ловели и пържели на огньове риба и продавали чорба; отвъд мътната река били зловещите развалини на средновековната Нелска кула, по мостовете като във восъчна пита били наблъскани тесни бакалнички, а търговците предлагали стока отвсякъде — от бакалнички, колички, сергии, чували, джобове, пазви (търгувало се и с крадено; при половин милион граждани в Париж имало четиридесет хиляди професионални апаши). Нощем ставало страшно като на война, фенерите били малко и се палели само в безлунни нощи. Можеш да затънеш в канавка, да ти забият кама в гърба; убивали се често и безогледно — на дуел, при пиянско сбиване, за отмъщение, от ревност, за наследство и по политически съображения. Професията на наемен убиец била престижна и се плащала добре. Нощем в Париж било страшно, а през деня задушно, миришело на месо и риба, на гнили и пресни зеленчуци, на тор и помия, на вино от кръчмите, на вносни подправки, а понякога и на скъп парфюм от дрънчаща и лъскава карета. На какво ли само не ухаел Париж, но в него липсвал спокойният и прохладен вятър на фландърските равнини, духащ от край до край в малкия Валансиен.

Тежко е да живееш в столицата без никакви познати, без да умееш нещо да правиш, всеки ден и час да се страхуваш да не пукнеш от глад, да умреш, без да си успял да станеш нещо, да не сее спрял върху тебе нечий поглед, дори от обикновено любопитство; малко ли хора умират в Париж.

Дори и да иска, Вато не може да остане наблюдател; той трябва да си търси прехраната. Той не е прочел „Персийски писма“ на Монтескьо просто защото още не са били написани, но не е необходимо да имаш проницателността на персиеца Рики, за да разбереш, че в Париж повече от всякъде другаде източникът на доходи „се крие в ума и находчивостта“ и че всеки „извлича от умението си толкова, колкото може“. Всичко, което Вато може да направи на първо време, е да не умре от глад. В ателието за живопис на моста Нотър-Дам получава всеки ден паница гореща чорба, а понякога и няколко дребни монети за някаква съвсем занаятчийска, но все пак художествена работа.

Но нека не си правим илюзии. Изкусният ювелир се ползва с къде по-голямо уважение, отколкото дори собственикът на магазинче, в което се продават грозни и евтини копия на едни и същи картини, купувани от хора, обикновено без всякакъв вкус, т.е. такива, които имат влечение към някакъв разкош — към картини например — но които гледат този разкош да им излезе евтино. А може ли да има нещо по-лошо от един евтин разкош, в дадения случай от картините, в които изобщо няма изкуство. Дори страшно е да се изрече! — талантът на младия Вато едва ли е спасявал положението. В магазинчето се е правело всичко възможно да се унищожи всякакъв талант, за да се постигне еднаквост на търсените копия. Всеки нюанс на индивидуалност бил вреден за работата и затова се изкоренявал.

Там по-специално се рисували копия на „Старицата“ на Герард (Жерар, както естествено са го наричали в Париж) Доу. Оригиналите на този художник се пазят в Ермитажа и в Лувър и разглеждайки тази майсторска, но абсолютно незначителна и скучна живопис, не е трудно да си представим как му е опротивяла. Непрекъснато да рисуваш едни и същи бръчки и да знаеш, че след завършването на поредното копие ще последва ново!

Разбира се, Вато продължава да учи занаята, но все пак губи повече, отколкото получава. От копието може да има полза само тогава, когато копистът внимателно изучава маниера на майстора, открива тайните му, системата и последователността на работата му. А там копията се рисуват, без да се разсъждава; художниците работят механично. Неслучайно Вато е заловен веднъж да прави копието по памет, което за него е едно приятно разнообразие. Пред очите на Вато и с неговото непосредствено участие изкуството е подлагано на постоянно унижение. Възможно е именно тогава неговата любов към живописта да е минала през най-жестокото изпитание.

Вато издържа. Природата го е дарила с воля и упорит характер: дори робското мизерно художество не успява да убие желанието му да рисува. Неделните дни за него са истински празници — в неделите той може да работи, а не да губи време заради насъщния. Умъртвяваният през делниците молив оживява, вибрира в такт с връхлитащите от всички страни впечатления, лети стремително и точно по листовете на скицника и малките албумчета, толкова известни днес, а тогава носени в джобовете на сиромашкото му сако, където се мачкат и цапат, понеже и самият Вато още не им придава особено значение. И, разбира се, той няма пари за бои. Има молив, хартия и дяволска енергия. И целия Париж пред очите си.

Провинциалистите бавно и плахо се превръщат в парижани. Не веднага престава да бъде чужда столицата, не изведнъж суматохата, оглушаващият, заслепяващият поток на първите впечатления стихва, отстъпвайки пред любознателния внимателен поглед. Дългите разходки откриват града откъм нови и неведоми страни, всеки квартал показва своя лик, несходен с лика на никой друг.

Париж живеел странен, леко призрачен живот на велика, но забравена и необичана от монарха столица. Чужди посланици и куриери от всички краища на света бързали за Версай, заобикаляйки Париж. Огромният Лувър немеел в самото сърце на града, замазаните прозорци с изпочупени тук-там стъкла, излющените фасади говорели за занемаряване на най-великолепния някога дворец в Европа; сега той оживявал, и то само няколко зали в дните на изложби на картини и на заседания на Академията. Малко по-далеч, по-встрани от Сена, дворецът Пале-Роял, построен някога за кардинал Ришельо, а тогава собственост на херцог Орлеански, ехтял от изискана и безпътна веселба; строгият версайски двор бил далеч, там можело да не се говори за политика и били позволени приятни и скъпоструващи лудории. Вечер от ярко осветените прозорци се разнасяла музика, пламъците на свещите откроявали в мрака цветята по лехите; редиците на екипажите с гербове на най-знатни фамилии се нижели край оградата, напудрени лакеи с разноцветни ливреи се тълпели на живописни групи, очаквайки разотиването на гостите. Още по-нагоре по Сена бил Площадът на победите, построен наскоро по проект на архитекта Ардоен Мансар: обмислена логика на строги фасади около статуята на Луи в коронационен костюм и с лавров венец. Съвсем доскоро фенерите осветявали нощем фигурата на монарха, което за Париж било невиждано дотогава и будело едновременно възхищение и насмешка — парижани не одобрявали скъпоструващите приумици. Маршал Ла Файад, обитаващ една от разкошните къщи на площада и прахосал за целия този разкош шест милиона ливри, за да угоди на краля, получил за благодарност похвала от Луи и подарък сто и двайсет ливри. Сделката е била явно неизгодна, огорченият маршал скоро след това починал, фенерите били изпочупени, ала площадът продължавал да радва очите с простора и хармоничната си архитектура, така както още по-знаменитият Кралски площад, толкова знаменит, че го наричали просто „Площадът“. Там, в източния край на града, витаели и далечни, и по-близки спомени; там още бил жив духът на миналото царуване. По-големият брат на Площада на победите, Кралският площад, бил застроен с еднакви сгради, с аркади още по времето на Хенрих IV. Там се гушели витрините на скъпи магазини, велможи и франтове се разхождали често, любувайки се на строгото великолепие на фасадите от червени тухли, украсени със сребрист камък, и на бронзовата статуя на Луи XIII, издигната сред площада. Площадът бил изпълнен с легенди за безброй дуели; именно тук идвали темпераментните дворяни да защищават с шпага честта си. И все още се помнели четиримата дръзки кавалери, които след забраната на дуелите от херцог Ришельо демонстративно устроили двубой там, на Кралския площад, под прозорците на всесилния кардинал, за което оцелелите след боя били обезглавени на Хревския площад. (Ето място, където е трудно да си представим Антоан Вато, макар хиляди парижани да се стичали тук в дни на екзекуции, явление, твърде често и за „галантния век“, а през следващите дни отивали да гледат окървавените ешафоди или разлагащите се на въжетата трупове на обесените.) Мрачните сенки на Средновековието кръжали навсякъде, а грамадата на Бастилията, издигаща се над тогавашен Париж, както днес съвременен небостъргач над обикновените градски къщи, напомняла не за минали ужаси, а за напълно реална опасност, застрашаваща всеки свободомислещ. Там, при Бастилията, зад вратите на Сент Антоан, свършвал Париж, както на запад — при Лувър, на север — в подножието на Монмартърския хълм, а на юг — зад Люксембург.

Изобщо, не е било трудно да се обходи Париж пеш за десетина неделни дни.

Но едва ли можем да си представим Вато, бродещ из града, любуващ се на неговите ту прекрасни, ту грозни, но винаги забавни за очите на един художник сгради, на пищните дворцови фасади, на блясъка на пъстрата тълпа. Той в същност не е изобразявал Париж, макар да е нямал други впечатления, освен парижките. Той обаче целият е изпълнен с Париж, всяка линия на молива му е истинска парижанка и персонажите му са парижани, а градът е сякаш невидим фон, беззвучен акомпанимент; неговите ритми проникват в жестовете на хората, преднамерено обмислената небрежност на позите: така се обличат, седят, движат се и ходят само парижани.

И все пак не е съвсем така. Неговите рисунки изглеждат не просто ескизи, направени в Париж; делничната суета, бедната емоционалност, битовата конкретност на жеста са смекчени от някаква меланхолия, която на хартията сякаш забавя движението на хората. Такава категорична изразителност на движенията не се открива лесно дори и у най-изисканите хора; в ранните рисунки на Антоан Вато изискаността се съчетава с някаква неочаквана определеност на линиите, с почти жесток подбор, който прави рисунката да наподобява красноречива, филигранно изрепетирана пантомима. Тук няма кой знае каква тайна. Вато бил беден, самотен, болнав и странял от младите си колеги, бил е осъден на съзерцание от стеснителността и болезненото си самолюбие. Гладът и лишенията могат да стимулират една здрава и пламенна младост, но юноша като Вато те могат да погубят или да превърнат в стоик. Нито изкуството, нито изказванията на Вато ни навеждат на мисълта, че той е виждал призванието на художника в това да се рее над пошлата действителност. Такава мисъл не е могла да проникне в неговото сериозно и иронично творчество. Не, той не витае над действителността, той се мъчи да проникне в нея, но невинаги това е по силите му.

Париж, заслепяващ с външния си блясък, оглушаващ с шума си, зашеметяващ с множеството впечатления, е бил пренаситен разтвор, в който Вато се е стремял да намери скъпоценни кристали, близки до образите във възбудената му, но още плаха фантазия.

Във всекидневието той търси нещо, съзвучно с изкуството — някое движение, пълно с осмислена енергия, някоя точна линия на гънките на копринена рокля, изработения от векове и поради това тъй ясен и изразителен жест на точилар или войник. Но оптимален вариант на завършена пантомима, говореща за истинска артистичност, разбира се, са комедиантите, които много пъти на ден повтарят едни и същи сцени, по начин, по който може би са го правили техните бащи и деди десетки години преди тях. Тук жестът носи белега на безсмъртието — той е шлифован от векове и несъмнено ще надживее и актьорите, и зрителите. Най-вероятно е Вато да не е мислил за това, но как би могъл да не се любува на актьорите, в чиято игра животът се освобождава от изнурителната и еднообразна суета, излива се сякаш в единствено възможните съвършени по изразителност и пластичност форми. Той обича театъра още във Валансиен, за което, както помним, пише Жерсен. И естествено е, че в Париж, където играят най-добрите комедианти и където те са множество, този интерес може само да порасне. Още повече че в Париж театърът е прозорец към реалността, една възможност да се ориентираш в прекомерно разпенения действителен живот.

Навярно затова е толкова трудно да се различи в рисунките на Вато кой етюд е правен в театъра и кой — на улицата или в парка. Театърът и реалният живот в листовете на неговия скицник са взаимопроникващи, с театър е наситено въображението му, а моливът, рисуващ банална сцена от действителността, никога не забравя за театралната сцена, дори ако художникът я е забравил.

Неделните дни минават в жадно, изнурително рисуване. Докато надареният с истински талант човек работи, той не усеща умора: възбуденият му интелект извлича от немощното тяло силите за много дни. Вато се връща у дома капнал. Вечно гладно мършаво същество, той успява да направи за един ден твърде много, но от най-ранни години той умее да бъде недоволен. И страшно е да си представим само, че сигурно е късал и изхвърлял рисунки. Късал е рисунки на Вато. Никога не е притежавал присъщото на мнозина гении вещо и спокойно разбиране на своята изключителност, а ако я е разбирал, разбирал я е само като недостатък.

И на другия ден отново копия. От тъмно до тъмно. И по всяка вероятност — завист от страна на по-некадърните калфи. И раздразнението на собственика, защото не можем да си представим, че Вато може да подчини напълно освободените си от неделните занимания пръсти на убийственото еднообразие на копийния занаят. И така — седмици наред. Учудващо е, че той — макар още рядко и малко — все пак опитва да рисува с маслени бои. Откъде е намирал сили и време?

Има ли обаче тук трагедия, дълбоко страдание, живот на границата на нравствената и физическата гибел. Или всичко е било просто борба на един слаб, нервен, болен, но въпреки това упорит и изпълнен с надежди юноша за място под слънцето, по-точно, за правото да бъде художник? Въпросът е по-скоро излишен, тъй като трудно е не само да се намери, но дори да се измисли документ, който би могъл да отговори на него. Едно е безспорно: и най-сумрачната зора в живота на истинския художник не може да е съвсем безпросветна, тъй като неговият живот има цел и висш смисъл, а не празнота: и самотата е сравнително рядка гостенка в душата на завладения от изкуството човек.

Още повече че ние, хората на двадесетия век, неволно драматизирайки делничните несгоди на гения, мислим със страх за изпитанията, на които се: е подлагал младият Вато, човекът, комуто е било отредено да стане велик. А много е възможно той съвсем да не е бил обременен от бъдещото си величие и малките радости на парижкия живот наред с възвишените радости от творчеството да са му дарявали вече щастливи часове.

Към това нека добавим, че съдбата е бивала и милостива към Вато. На него му върви да се среща не просто с добри и умни хора, но с хора, способни до го разберат, което никак не е лесно, като имаме пред вид неговата чувствителност, стеснителност и тежък характер. Може би без тези срещи Вато да не е могъл да изнесе на крехките си плещи тежестите на житейските изпитания, пък и собствения си труден талант. Тук, разбира се, не може да се говори просто за късмет. Настъпва време, когато гордият галски разум, незадоволен вече от изтънченото, но еднообразно общество на малко вяло мислещи велможи, на великолепния, но вече интелектуално стареещ двор, започва да търси опора в съсловието, способно не само да мисли, но и да действува. Засега още скромно облечените, без гербове и дворянски права търговци, юристи, банкери, притежатели на манифактури и комерсанти стават реални собственици на земи и пари, на новата култура; те жадно гледат към бъдещето, тяхната проницателност е изострена до краен предел, тъй като те усещат ритмите на живота като свои собствени. Всичко ново, което може да събуди благотворно съмнение, размисъл, дори обърканост, ги занимава. Без да странят от предишната култура, те търсят нова, впрочем, мисълта става най-опасното оръдие в ръцете на онези, които искат решителни промени, макар и да не си ги представят достатъчно ясно. Вниманието на мислещите буржоа, несковано от традицията, ревниво бърза да скрие и да обсеби таланта, още незаробен от аристокрацията. Разбира се, това е съвсем несъзнателен процес, но като имаме пред вид това качество на времето, трудно е да повярваме, че вниманието, което Вато среща от страна на богатия и просветен Мариет, собственик на огромна за онова време фирма, търгуваща с гравюри и картини, е абсолютно случайно. Случайно ли Вато е отишъл на улица Сен Жак в магазина на Мариет, случайно ли проницателният познавач на изкуството и на хората на изкуството е спрял погледа си на бедния и сериозен младеж, чиито очи не просто са съзерцавали, ами са потъвали в гравюрите на Рембранд или Тициан? Разбира се, не само в магазина на Жан Мариет Вато е прекарвал много часове. Вероятно ако не той, друг търговец е можел да забележи юношата. И все пак трябва да се отдаде дължимото на най-прозорливия от търговците на улица Сен Жак.

В същност Мариет като човек е бил изключителен. Професионален гравьор и професионален търговец, изкусен колекционер, той бил от онези надарени кипящи натури, които умеели, без да се откъсват от грешната земна действителност, да прозрат най-възвишените прояви на изкуството и активно, макар и не безкористно, да полагат устойчив фундамент под всички малко или много привличащи ги въздушни замъци.

И така, тази среща става вероятно две години след пристигането на Вато в Париж. По това време, разбира се, Мариет не се досеща, че тази среща е щастливо събитие преди всичко за самия него: благодарение на Вато Мариет влиза в историята на изкуството и два и половина века вече името му се мярка в биографията на великия майстор. А тогава учуден и ощастливен е бил младият и гладен художник: богат магазин, където в шкафове се съхраняват гравюри по творби на художници, считани през 18 век за „стари майстори“; тихи, сериозни разговори; изискан, но не показен вкус; вежлива, нелишена от снизходително уважение към него реч на собственика. Канят го да седне, наричат го „мосю“ и никой дори не мисли да му пречи по цели часове да се рови в щампите, да чете коректури на още не излезли книги. Той бил свой в този свят на просветени умове и възвишени знания. Освен това вероятно там са го гощавали с вкусни обеди. И като че ли камбаните на съдбата вече звънели празнично.

Отчасти е така. Но онова, което ни е известно за по-нататъшния живот на Вато, ни кара да предполагаме, че мъчителният страх от зависимост се е проявил в него рано, твърде рано. И вероятно още при Мариет той не е можел да се радва леко и свободно. Което, впрочем, съвсем очевидно се доказва от цялото му изкуство. Засега Вато е обкръжен от всички страни с приятни открития. Имена, които дотогава е виждал под най-известните гравюри, тук са звучели като имена на добри познати. Понякога в магазина е слизал и старият собственик Пиер Мариет „втори“, половин век преди това многократно увеличил богатството на фирмата, като се оженил на двадесет и една години за четиридесетгодишната вдовица Ланглоа, без да го смути нито възрастта на годеницата, нито перспективата да възпитава шестте й деца от първия брак. Къщата била пълна със спомени и изненади: често изненада ставал някой стар предмет. За младия собственик най-велик гравьор бил Албрехт Дюрер, чиито листове били особено ценни за него като колекционер и несъмнено дълго се разглеждали и изучавали от собствениците и гостите.

А самият Жан Мариет подобно на баща си обичал и да гравира, и да поръчва търсените, приятни за очите и не особено обременяващи мисълта картини, изобразяващи празнични кавалкади, трогателни овчарчета, театрални сцени. Това не му пречело да се наслаждава на сериозното и възвишено изкуство. Като истински ценител той изпадал във възторг от редки пробни отпечатъци на гравюри. Най-ценните листове на неговата сбирка били щампите с поправки, направени от ръката на самия Рубенс, който скоро „станал бог“ за Антоан Вато. Мариет е притежавал и рисунки на стари италиански майстори, дори на Тициан. Но, разбира се, най-главното за Вато била атмосферата на истински и строг професионализъм; той слушал съждения и мнения, които изостряли вкуса му и умението му да вижда. И да разбира мащаба на собствените си възможности, което винаги е от полза дори за художник, не особено склонен да се възхищава от себе си.

 

 

Отстъпление: Комедианти в немилост

Политическите възгледи на Вато не са ни известни. Източниците позволяват да се предположи, че Вато е бил склонен към благородни съждения, но не от политическо, а от естетическо естество. Изобщо бил мълчалив и никога не се изказвал обстойно, дори за изкуството. Обаче той е бил заобиколен от реален и сложен свят, който, ако не той самият, то неговите приятели са се мъчели да разберат и анализират, дори само поради свойствената на французите любов към точните и иронични умозаключения. Самото време повече от всякога ги е подтиквало към размисъл. Наистина и самият Вато, и онези, чиито съждения той е слушал в дома на Мариет, са съдили за своето време, най-вече размишлявайки за събитията във Версай. Защото онова, което учените-историци след време обективно преценяват като главно, обикновено е скрито от очите на съвременниците, а второстепенното, което обаче е забавно и парадоксално, изглежда къде по-важно, отколкото скритите исторически процеси.

Сумракът на залеза на господството на Луи XIV трае дълго и новият век никак не иска да се раздели с вече отминалия. Никой вече не помни предшественика на сегашния крал, сякаш той никога не е престанал да царува. На Луи XIV било съдено да надживее не само сина си, но и внука си, и тронът се пада едва на неговия правнук. Все по-рядко се споменава за някогашното величие на стареещия монарх, за гръмките победи на отминалия век, за бурния възход на Франция, накарала Европа да се разтрепери. Все по често се говори за два и половина милиарда държавен дълг, за остаряването на монарха, когото все още наричат Велики, за това, колко жалък е станал бляскавият някога двор.

„Хората с високи качества, които той в началото поощрявал, в края му станали подозрителни, макар да ги държал на служба при себе си; тъй като стигнал вече дотам, да не може да понася нищо велико, ако то не изхожда от него, той се обкръжил с некадърни министри и генерали и ги обичал именно заради тяхната некадърност. Затова достатъчни му били само няколко години, за да прахоса средствата за няколко царувалия, и когато в края на живота му неговата власт станала толкова необятна, колкото и гордостта му, тя вече нямала на какво да се опре: не останали вече нито големи умове, нито горди характери, нито способни военачалници, нито хазна, нито армия: едва оцелял народът. Властта станала безгранична и суетна: не й достигали опора, оръдия и дори жертви.“

Луи Блан

Живо въплъщение на упадъка в очите на мнозинството става абсолютно скандалната женитба на краля с мадам Ментенон. От времето на първия шумен роман на краля, чиято героиня, злочестата дьо Ла Валиер, още доживявала дните си е манастира на кармелитките, са изминали повече от тридесет години. С чудачествата на краля са свикнали; неговите извънбрачни деца израстват, получават титли и землени участъци; новите му любовници на свой ред получават дворци и скъпоценности. Кралят плаща от държавната хазна. Данъкоплатците са длъжни да я пълнят безпрекословно, с което отчасти вече са се помирили като с традиционна неизбежност, тъй като лекомислието на монарха за тях е естествена част от неговия блясък. Обаче женитбата с мадам дьо Ментенон става последната и най-противна капка в чашата на националното търпение. Още повече че покойната кралица Мария Тереза, въпреки своята незначителност като човек, не пречела никому; Луи XIV ще да е бил напълно искрен, когато по повод смъртта й казал: „Това е първото огорчение, което тя ми причини“, е бил почти толкова снизходителен към малкото й прегрешения, колкото тя към неговите безброй грехове. Освен това единственото прегрешение на кралицата — едно чернокожо момиченце, което пренебрегнатата властителка ражда далеч от съпруга си, след продължително общуване с красивия си слуга-нубиец — дало повод на Луи XIV да блесне с остроумие. В отговор на доводите на лекаря, че детето било черно, защото слугата „втренчено гледал“ Мария Тереза, кралят казал: „Хм, поглед! Трябва да е бил доста проникващ.“ С една дума, всички тези малки скандали били пикантни и изящно сервирани. По начало и историята на мадам дьо Ментенон напълно отговаряла на вкусовете на времето. Внучка на поета д’Обини и вдовица на блестящия остроумец Скарон, тя била поканена от кралската фаворитка мадам дьо Монтенспан да възпитава децата й от Луи XIV. Възпитателната побързала да измести благодетелката си от сърцето и от спалнята на краля, въпреки че била с шест години по-стара от нея и при това не особено хубава. Тя била петдесетгодишна, когато, проявявайки настойчиво желание, на което кралят нямал сили да се противопостави, встъпила в таен брак с него.

„… Тая госпожа, ако и да няма кралска титла, приема без отмяна почести от самия крал, като да е пред людете кралица; и от цяла Франция… Всичко си взима от хазната, що поиска… На лице не е дип хубава, ала е жена снажна и с очи живи, черни… И благочестива е паче, та като се събра с него, с краля, стана причина да потръгне и неговото житие по честна пътека и да се отвърне кралят от всички гнусни порядки, що явно е имал до прежде.“

Андрей Артамонович Матвеев, руски посланик във Франция

Тук вече започва безвкусното низкопоклонство, лицемерната добродетелност, с която е подправен този съмнителен брак, толкова блудкав завършек на една най-банална история, церемонното лицемерие, което упорито се насажда и при двора, и навсякъде, където е възможно, кралят, отъждествяващ се с Франция, в ролята на Тартюф, всичко това изглежда — и основателно — един жалък любовно-клерикален фарс. Не трагично, а смешно и суетно гасне миналото величие. Единствено съмнението и иронията остават трайни в света на разклатените идоли и мимолетните идеи, по времето, когато страдащото от собствената си умора царуване още тлее, загубило чувствителност и опитващо се да подчини всичко на своята бавна агония. Казват, че Луи често повтарял фразата: … когато бях крал… Свободомислието се преследвало безпощадно. Кралската немилост протягала ръка и към изкуството.

Актьорите от Италианския театър репетирали пиесата на дьо Фатовил „Лицемерната тъща“, който в афишите за по-голяма привлекателност я нарекъл „Лицемерната добродетелност“ (анонимно издаденият в Холандия роман под това заглавие вече бил успял да разсърди краля, тъй като явно се надсмивал над мадам Ментенон).

Сега е трудно да бъдат разкрити детайлите на тази история. Но кралят и тогава не се опитал много да вникне в тях. Като нямал възможност да се справи с холандските издатели, той закрил Италианския театър и разгонил актьорите.

„Във вторник, на 4 май 1697 година, д’Аржансон, началник на полицията… в изпълнение на кралската заповед, изпратена лично до него, придружен от неколцина полицейски комисари, чиновници и военни, отишъл в единадесет часа сутринта в Бургундския хотел и заповядал да се запечатат не само всички входове откъм улица «Моконсей» и «Франсоази», но и вратите на актьорските стаи, и забранил на последните да отиват в театъра, за да дават представления, тъй като негово величество не намирал вече за нужно да ги държи на служба при себе си.“

„История на Стария Италиански театър“, издадена в 1753 година в Париж

„… Злорадството на града — ехо от жлъчността на двора твърдяло, че мадам Ментенон може да се познае в главната героиня на пиесата, наречена «Лицемерната добродетелност», играна от италианската трупа, на която било разрешено да играе в Париж. Стичането на публиката и нейните демонстративни аплодисменти предизвикали скандал и правителството не намерило по-добро средство от издаването на указ за изгонване на трупата. Враждебността се разраствала заедно с увеличаването на народните бедствия и името на мадам дьо Ментенон ставало толкова по-омразно, колкото Франция ставала по-нещастна.“

Густав Еге. „Мадам дьо Ментенон“