Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (22)

Глава XXI

Щастливият собственик на фирмата на Жарсен удостоверява, че тя била нарисувана за една седмица, и то като художника работил само сутрин; крехкото му здраве, или по-точно казано, слабостта му не позволявала да работи повече.

С какво ли чудовищно напрежение е трябвало да рисува, за да може за седем кратки сеанса да създаде такава творба! Изглежда, това наистина е била такава картина, която се рисува сякаш сама, когато пренаситеното въображение, изобилието от асоциации и богатата памет кристализират моментално в отчетливи, безпогрешни и окончателни пластични форми и образи,

Жарсен твърди, че това е единствената работа на Вато, от която художникът сам е бил доволен. Много известни живописци са идвали да й се любуват, но главното, изглеждаме било собственото му удовлетворение. Вато е разбрал, че е създал нещо необикновено и изглежда точно това, което отдавна е искал да постигне, но не е намерил нито повод, нито тема. Не е имал онази свобода, която са му дали фирмите „Жил“ и сега „Великият монарх“.

С приближаването на пролетта на 1721 г. Вато се почувствувал по-зле. Заявил категорично, че иска да се премести от квартирата, която е заемал в къщата на Жерсен. Къде се е преместил, не е известно. Но скоро се почувствувал толкова зле, че като че ли за пръв път е помолил приятелите си за помощ. Струвало му се, че само свежият въздух може да го спаси. Мечтаел за въздуха на своето детство — за Валансиен. Но за такова пътуване не можело да се мисли: Вато бил прекалено слаб.

Все пак нещо се уредило. В Ножан сюр Мари пустеела някаква къща, някогашна собственост на абат Секус. Господин Льофевър, „уредник на малките удоволствия на краля“ (в двореца имало такава съмнителна, но твърде доходна длъжност), в чието разпореждане останала тази къща, я предложил на Вато.

Малката къщичка в края на Ножан не била кой знае колко далеч от Париж, но нищо тук не напомняло за задухата и блъсканицата на столицата. В къщата нямало много пространство — едно главно помещение и една мъничка странична пристройка. За сметка на това имало чудесна градина, която се спускала към самата Марна, градина с храсти, с гъсти дървета, с една дума, градина, която напомняла фоновете от картините на Вато.

Тази градина още съществувала, когато Теофил Готие е написал стихотворението „Вато“, завършващо със следните стихове:

„Je regardais bien longtemps par la grille,

C’était un parc dans le goût de Watteau:

Ormes fluets, ifs noirs, verte charmille,

Sentiers peignérs et tirés au cardeau.

Je m’en allais l’âme triste et ravie;

En regardant j’avais compris cela:

Que j’etais prés du rêve de ma vie,

Que mon bonheur était enferme lá.“^[1]

Едва ли Готие наистина се е озовал в градината на Вато, но в същност това не е и особено важно.

Вато е прекарвал последните си дни, любувайки се на познатите пейзажи край бреговете на Марна, навярно запълвайки мислено празните алеи с познатите персонажи от своите картини. Впрочем, той продължавал да работи — с мъчителни усилия, превъзмогвайки постоянната си, непреминаваща слабост.

Пристигнал Патер. Кое го е накарало да си спомни за своя болен, умиращ вече учител? За човека, който доста безцеремонно се е отървал от него няколко години преди това? Вероятно Патер е станал по-мъдър и по-снизходителен; или може би е разбрал, че още малко и вече няма да може да ползва скъпоценните съвети на Вато, чието изкуство той все повече започва да цени. Или просто е имал добро сърце?

Патер никога не е казвал на какво го е учил през това последно лято Вато. Но е обичал да повтаря, че всичко най-добро, на което се е научил в живота, дължи именно на тези няколко скъпоценни урока.

Последните дни на великите хора винаги се оказват забулени във всевъзможни легенди. Вато не прави изключение. Разказвали са, че като се премествал в Ножан, той с помощта на познати актьори прехвърлил там цяла камара театрални костюми — реквизит за бъдещи свои картини; че нарисувал образа на Христос за местната църква; че по настояване на абат Каро изгорил всички рисунки и картини с греховни изображения на женската голота. Разказват също, че вече пред самата кончина, взимайки причастието, Вато се възмутил, като видял колко лошо е изрязана върху Разпятието фигурата на Исус.

Нещо от тези легенди сигурно е вярно, другото са празни измислици. Той е умирал. И с това е казано всичко. Вато е разбирал, че краят му наближава и се е погрижил да бъде направен подробен опис на имуществото му; после поделил рисунките между най-близките си приятели.

На 18 юли 1721 година настъпила агонията. Сладкият въздух на Ил дьо Франс не го облекчавал вече, а лекарствата отдавна не му действували. Кончината му била, както подобавало за онова време — присъствували свещеник и най-близките му приятели. Вато, както пише Жерсен, умрял в ръцете му.

На тридесет и седем години.

Като Рафаел и Пушкин.