Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (20)

Глава XIX

Вато е пристигнал през есента.

Би могло да се предполага, че съдбата му е подарила поне няколко дни, за да може да почувствува с какво Англия е привлекателна за един живописец. Дни, когато през влажния въздух преминават леките, не особено топли лъчи на плахото британско слънце; полята, лехите и дърветата имат особен, нежно изумруден оттенък и са толкова различни от синкавите поля и горички на Франция; когато са особено хубави гъстите паркове на Лондон или на Ричмонд, живите плетове край извънградските пътища, обрасли с хмел и храсти, стремителните сенки на елените, които се мяркат в полумрака на горите, ароматът на полята, винаги смесен в Англия с мириса на море, и чайките, които бавно се реят във високото небе и също напомнят, че навсякъде тук морето е близо.

Вероятно Вато е прекарвал по-голяма част от времето си в компанията на своя гостоприемен и почти влюбен в него хазаин и на най-близките му приятели и колеги. Запознал се с Вато вероятно още в Париж и станал тутакси негов възторжен поклонник, Мерсие е мечтаел да покаже знаменития французин на лондонските художници и любители и по този начин да извлече полза и за себе си — неговата репутация е трябвало непременно да се утвърди, така че той безспорно е трябвало да намери в Лондон щедри купувачи и нови клиенти за Вато.

Вато явно е имал намерение сериозно да се лекува в Англия. Това се потвърждава и от обстоятелството, че негов клиент и — нещо повече — негов добър приятел е станал един от известните в Лондон медици — д-р Мид, ценител и любител на изкуството. Дали Мид се е занимавал със здравето на Вато, не е известно със сигурност, но състоянието на художника не се е подобрило. И в това няма нищо чудно: за един болен от охтика човек е трудно да си представим нещо по-опасно от лондонската зима със сняг, който дълго не се топи и с леден въздух, който трябва да се гълта заедно с влагата и въглищния дим.

Нездравословният лондонски климат измъчва Вато. Той се загръща с наметалото си, кашля, слабее и навярно се чуди на собственото си непостоянство, което го е подтикнало към това тягостно пътуване. Дълго се грее край разкошните лондонски камини, приятелите му дават да пие стоплен портвайн, а той, както винаги, се стреми да не показва колко му е зле.

Мерсие, разбира се, го придружава навсякъде. Приятно му е да се показва заедно с прославения в Лондон — главно благодарение на неговото усърдие — художник, пък и Вато е бил глух и ням без Мерсие. Вероятно през тези няколко месеца Вато е ходил на гости и е общувал с почти непознати хора повече, отколкото през многото години, прекарани в Париж. В кръчмата „При стария касапин“ на Сейнт-Мартинс лейн, той често седи по цели вечери, като си пийва грог или ром, или нещо съвсем английско, и разговаря — разбира се чрез Марсие, тъй като англичаните лошо и с нежелание говорят френски — с най-различни хора, по един или друг начин свързани с изкуството и интересуващи се от парижката знаменитост. Някои говорят за състоянието на британското изкуство с упорита гордост, други говорят за него с огорчение и надежди, а трети просто заявяват, че в природата не съществува английска живопис. От времето на Ханс Холбайн, а после и на Ван Дайк, мястото на кралски живописец почти винаги се заема от чужденци, например от Лели — холандец, а сега от германеца Нелер. Трябва да се предполага, че на Вато са показвали портретите на Лели и на Годфрид Нелер. В тях е липсвал свободният артистизъм на френската школа, те изглеждали възсухи и маниерни, но си имали своя привлекателност, старомодна, спокойна точност. Дворците на велможите били изписвани от чужди майстори — най-вече венецианци. Затова с такъв невъздържан възторг английските почитатели на изкуството се стараели да покажат на чужденците своето възхищение от Торнхиловите стенописи в катедралата „Сейнт-Пол“. Да се надяваме, че ако Вато е видял тези стенописи, той е намерил сили да се покаже сдържан и да се отнесе към тях поне с вежливо уважение.

Дори ако Вато се е запознал — а това е напълно възможно — със стария Луи Шерон, французин, доживяващ дните си в Лондон, преподавайки рисуване в стила на френската класическа школа в „Академията“, намираща се на същата улица Сейнт-Мартинс лейн, на която се намира кръчмата, където е прекарвал много от вечерите си Вато, той едва ли е могъл да чуе от него за един от учениците на тази „Академия“ — младия Уилям Хогарт. Но с абсолютна увереност може да се каже, че ако Мерсие и Шерон са завели в тази Академия Вато, то непознатият още на света двадесет и три годишен Хогарт — дребничък, набит и подвижен господин — забравил обичайната си самоувереност, ще е разглеждал с възторжено внимание сухия болнав чужденец, защото е чувал много за него и неведнъж се е любувал на гравюри от негови картини.

И ако запознанството им се е състояло, едва ли някой от тях е можел да си помисли как ще звучат един ден техните имена и с какво вълнение след стотици години бъдещите историци ще се замислят дали е била възможна срещата между тях.

Когато Вато е разглеждал картините на Мерсие — старателни, но небелязани нито от талант, нито от вкус, той навярно се учудвал как може са се превърне едно „галантно празненство“ в самодоволен групов портрет, абсолютно лишен от онова, което е смисъл и същност на неговото, на Вато, изкуство, портрет, в който няма нито естествена връзка между групите, нито настроение, нито онази атмосфера, без която се губи главното в неговата живопис.

Зад гърба на Мерсие и на неговите английски събратя по занаят не е стояла вековната школа на безупречна рисунка и на чувство за стил, без които във Франция е било немислимо каквото и да било художество. Без да познават както трябва наследството на великия Пусен или дори на Риго, английските живописци са предпочитали Коапел или Жило и са виждали именно в тях пример, достоен за подражание. Нищо чудно, дори за някои английски ценители на изкуството творбите на Вато да са изглеждали прекалено лични, лишени от хладната и строга безупречност на тогавашните парижки академици.

Но познавачите, най-чувствителните, са усещали безпогрешно, че Вато е изключителен художник. „Капризната“ е била купена в Лондон и дълго време е украсявала колекцията на семейство Уолпол^[1]. А на доктор Мид се паднала картината „Италиански актьори“^[2], нарисувана най-вероятно още във Франция, но може би и в Лондон.

От театралните композиции това е може би не най-хубавата творба: тя е претрупана с фигури, в нея липсва строгата лаконичност на „Жил“ или сдържаната камерност на „Група актьори“ от Ермитажа.

Но никъде още в изкуството на Вато не са били съчетавани така причудливо и така необичайно многолюдният празничен апотеоз на един спектакъл с толкова подчертана портретност на всеки персонаж. Застаналият в средата на малката сцена Жил, в краката, на който лежи гирлянда от рози, е безспорно портрет. Той съвсем не прилича на познатия ни вече Жил, на онзи в най-висока степен обобщен и концентриран образ. Не, това е напълно реален комедиант, с голяма уста и голям нос, сякаш току-що освободил се от простодушния израз на своя персонаж и излязъл да покаже на публиката естественото си уморено и умно лице, макар че позата и облеклото му запазват непохватния облик на наивник. Вниманието на другарите му от групата е насочено към Жил, към него сочи и ръката на актьора, който играе Арлекин. А наоколо, създавайки стройна, сякаш възникнала от само себе си пирамида, са струпани останалите актьори — на картината са представени петнадесет фигури, изразяващи всички маски. Тук са и Мецетен, и Коломбина, и Панталоне — тържествен парад — прощален парад-але на комедиантите, сякаш Вато ги е извикал от дълбините на спомените си, за да ги покаже тук в Лондон на благодарните ценители и да се прости с тях.

Има нещо безкрайно тъжно в тази група опитващи се да изглеждат весели актьори, сякаш те споделят тъгата, която изпитва зрителят, мислейки, че това е последната театрална композиция на Вато. Андре Мороа си спомня в едно от своите есета: „… Имах случая да чуя как Бруно Валтер, който дирижира в Италия «Отвличане от Сарая» на Моцарт, каза на оркестрантите: «Това трябва да звучи весело, толкова весело, че на всички да им се доплаче.» (Между другото, човек неведнъж си спомня за Моцарт пред картините на Вато, които крият печал, но почти никога не я показват. Моцарт, който живее половин век по-късно, най-вероятно не е познавал Вато, но често пъти миналото свързва дори разделени от времето събития и съдби.“)

След пристигането на Вато в Лондон, в английски колекции попадат и други платна, освен „Капризната“ и „Италианските актьори“. Съдбата на всички картини не е проследена детайлно; времето е скрило много неща, но успехът на Вато — включително и материалният — бил безспорен. В богатите лондонски къщи започват да се появяват картини на Вато, които скоро младият Уилям Хогарт започва жадно да изучава, макар че в същност още не може напълно да разбере каква е разликата между Жило, Коапел и Антоан Вато.

Тук в Лондон Вато, изглежда, не се е чувствувал като храненик на богатите меценати. Английските колекционери не са били разглезени от зависими художници и се отнасяли към парижкия майстор с уважение. Вато е бил достатъчно признат и в родината си, но тук най-сетне е могъл да усети своята изключителност, на която безспорно е имал право.

Още повече, виждайки плахите копия на Мерсие и слушайки възторжените отзиви на ценителите, той е могъл да се убеди не само в това, че картините му тук се показват с успех, но и в това, че англичаните възприемат неговото изкуство като нова свежа дума в живописта.

Английският вкус, английското разбиране за изобразителното изкуство, е оставало отчасти провинциално, но, от друга страна, Англия не е била обременена с онзи, макар и скъпоценен товар, който създават традициите на една национална класика. Английската живопис е била наивна, неловка, но смела. Новата култура на Англия, която дала на света Даниел Дефо, Александър Поуп, Ричард Стил, Джоузеф Адисън, Джонатан Суифт жадувала за национална живопис. Повърхностните подражатели на италианските декоратори от рода на Уилям Кент предизвиквали досада у хората с наистина добър вкус. А интересът на Вато към едва доловимите движения на човешката душа, към живота на театъра, който още през шекспировските времена е бил за мислещия англичанин школа на живота, на етиката и възвишената поезия, театърът, който благодарение на усърдието на Джон Драйдънт, Ричард Стил, Джордж Фаркър, Коли Сибър и други и сега се превръщал в най-действена сила на английската култура, задълбочавал и без друго възторженото отношение на госта от Франция.

Уместно е да напомним, че английската култура от онова време е чувствувала остро пулса на френската култура: „Героят на тази пиеса носи в себе си толкова страст и живот, колкото може да донесе от Франция, и толкова остроумие и хумор, колкото може да му даде Англия“ — пише Стил в предговора си към едно от своите съчинения.

Разбира се, ние не знаем какви пиеси и в кои театри е гледал Вато, но не можем да се съмняваме, че назидателните комедии на буржоата на Англия с техния прост, но честен морал, са били за него, френския зрител, отчасти театър на бъдещето. Пред Вато са се откривали — макар и още в своите най-елементарни форми — моралът и етиката на третото съсловие. Може би те са изглеждали елементарни и догматични за неговия ироничен, голям ум. Но в английския театър са звучали мисли, които няма скоро да прозвучат на парижка сцена. Това е бил театър на една страна, решила вече онези мъчителни проблеми, които тепърва са щели да възникват във Франция — проблеми, над които може би неведнъж е започнал да се замисля нашият художник.

Постепенно Вато е започнал да свиква с английския живот. Запознавал се е с хора, умеещи да мислят и да се съмняват, да сравняват и да разсъждават. Те наистина не са били измъчвани от тревожните предчувствия, които отдавна и напълно основателно са смущавали спокойствието на французите: социални промени вече са станали, онези, които не са били бедни — а Вато е общувал именно с такива хора — са имали всички основания да бъдат оптимисти или поне спокойни.

Повечето от хората, с които се е срещал Вато, са имали библиотека: четели са усърдно и постоянно; дори в къщите на фермерите книгите не са били рядкост. Просветените и състоятелни англичани са живеели вкъщи, не толкова показно красиви като френските самостоятелни къщи, но животът в тях е бил по-уютен: очите си почивали, гледайки дървените панели край големите камини с ковани решетки, вечер семейството се събирало край тях с неизменното куче, дремещо в краката на стопанина.

Изобщо има всички основания да се мисли, че за впечатлителната душа и внимателните очи на Вато Англия с всеки изминал ден ще е ставала по-интересна и по-привлекателна. Разбира се, далеч не изведнъж той е успял да оцени — ако изобщо е оценил — солидната сериозност на своите събеседници, рядко разменящи дълбоките съждения с повърхностно остроумие. Тук нито заклеймявали, нито хвалели краля; англичаните се отнасяли към него — още повече че Георг I е бил хановърец — с вежливо безразличие и вярвали в парламента, който избирали. Лондончани умеели да спорят и е имало за какво: съществували са различни политически партии — на торите и на вигите. Ехото от дебатите в парламента разтърсвало стените на кафенетата; наличието на позиция винаги давало възможност всяка държавна несполука да се обясни с немарливостта на управляващата партия, недоволните се утешавали със смяната на кабинета. Англичаните още не са били загубили вярата в демократичността на новия обществен строй и искрено се радвали на своята причастност към държавните дела. На континента, и по-специално на своята вечна съперничка Франция, британците гледали отвисоко: нима те биха допуснали такъв въпиещ и разточителен разврат, който си позволявал Филип Орлеански.

Успоредно със самодоволството, за Англия било характерно едно свободомислие, невиждано във Франция. Смелите, макар и недодялани сатирични гравюри на английски и холандски майстори красели много от витрините; свободно се продавали описанията на Стил и Адисън, които язвително осмивали характерите, нравите и даже политическите събития. Тук липсвала мъчителната неувереност, характерна за Франция, тук разсъждавали трезво и с увлечение, без да робуват на илюзии и без да се наслаждават на изискания скептицизъм.

Едва ли Вато е вникнал в същината на английския държавен стил или дори на английския характер. Но с цялата си чувствителна душа той естествено разбира, че се среща тук с друга степен на цивилизацията, с друга скала на нравствените ценности; и безспорната жизнеспособност на тази чужда страна е правела и без друго крехкия му свят още по-нереален и по-крехък.

Не съществува нито една картина, която по някакъв начин да би могла да бъде свързана с неговите лондонски впечатления. Очевидно той е работил и в Лондон, но е третирал предишните, отдавна познати теми, още повече че английските му клиенти са ги харесвали много.

(Може би само една негова творба има отношение към пребиваването му в Англия — една рисунка или по-скоро карикатура на френския лекар Мизобен, практикуващ в Лондон и известен със съмнителните си хапчета, които все пак му носели значителен доход. Вато е изобразил лекаря на фона на гробищата: „Купувайте хапчета, купувайте хапчета“ — било написано под рисунката. Трябва да направим уговорката, че това не е нищо повече от едно предположение, макар че някои разказват как в кръчмата „При стария касапин“ Вато за няколко минути нарисувал Мизобен.

Но тази рисунка е известна само по една гравюра, направена почти двадесет години след посещението на Англия от Вато и най-вероятно е предприемчивият гравьор да е поставил името на френската знаменитост просто за да привлече публиката.)

С една дума, вместо що-годе конкретни сведения относно пътуването на Вато до Англия, биографът разполага само с предположения. Достоверно е известно само, че художникът се е върнал във Франция много болен.