Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (10)

Глава IX

В годината, в която Филип Орлеански поел властта, т.е. в 1715 година от рождество Христово, ние заварваме нашия художник в положение, съвсем различно от предишното. От времето, когато били рисувани „Прелъстителят“ и „Любителка на приключения“ изминали три години. За тези три години се знае малко, но онова, което се знае заслужава най-голямо внимание.

Вато повече не участвувал в конкурсите за Римската награда. През 1712 г. конкурс изобщо не бил обявен и художникът предпочел да потърси друг път за официално признание. Той решил да стане академик, което по онова време за младия живописец не било съвсем безнадеждна работа: към кандидатите се предявявали доста снизходителни изисквания, тъй като нивото на представените тогава в Академията творби било повече от скромно. Сред връстниците на Вато нямало нито един що-годе интересен художник и в протоколите на Академията около неговото име няма имена, които днес да не са напълно забравени. Има само едно пикантно изключение — Клод Жило, неговият бивш учител, който в 1710 г. бил „допуснат“ в Академията, но все още не бил изпълнил предложената му програма.

Все пак Вато жадувал за официално признание.

При неговия затворен характер и саможивост той бил готов да изтърпи невротизиращата и крайно унизителна в случай на провал процедура, само и само да получи титлата академик; предварително бил готов на известни компромиси, тъй като има всички основания да мисли, че ще му предложат тема, която съвсем не му допада.

За съжаление не разполагаме с никакви сведения, които биха ни помогнали да разберем какво именно е подтикнало Вато към тази постъпка. Може би е бил уговорен от някого или предварително насърчен, а може би, напротив — направил го е напук на нещо.

Редът за приемане бил такъв. Кандидатът се явявал на събрание на Академията в Лувър и показвал на съвета творбите си. Академиците, между които имало прочути и заслужено останали в историята художници — скулпторът Коазево, живописецът-портретист Ларжилиер, неговият знаменит събрат Риго, Коапел и други, по-малко известни господа, обявявали решението си: дали кандидатът е достоен да се надява да се нареди сред академиците. Ако кандидатът бивал оценен като „достоен“ за такава чест, получавал званието „допуснат“ или „зачислен“, по-точно „благосклонно приет“.

Не е приятно да си представим Вато — с неговите неловки маниери, със смутения му и същевременно дързък поглед, с неговата неспособност леко и непринудено да общува с хората — изправен пред около половин дузина „сановници“, превъзходно облечени и уверени в себе си прочути художници. Най-вероятно е Вато да не им е бил съвсем неизвестен: за него вече се говорело в средите на гравьорите, живописците, ценителите, търговците на картини, познавали го Мариет, Жило, Одран и много други, а картините му вече се купували. И в първия протокол от 30 юли 1712 г. има една любопитна подробност, която говори, че тогава с Вато са се съобразявали: „Сър Антоан Вато, живописец, родом от Валансиен, се представи, за да бъде приет в Академията, и показа своите творби (има сведения, че сред тях е била картината «Ревнивци», известна ни само по гравюри и както изглежда, твърде сходна с добре известното ни платно «Прелъстителят» — М. Г.). Академията чрез гласуване реши да удовлетвори неговата молба.“ По-нататък следва фраза, след това зачеркната. „Той ще получи от директора, господин Клеве, сюжета за встъпителното произведение, след като представи ескиз.“ На мястото на зачеркнатите думи е написан следният израз: „Сюжетът на творбата, който трябва да представи за приемане в Академията, ще бъде по негов избор.“ Тази поправка, направена в протокола, говори много. Тя показва, че най-напред на Вато, както и на другите, са искали да дадат конкретен сюжет, но после, очевидно след разговор с него или с някой от приятелите му, са се отказали от това намерение. Оттук следва, че той вече е имал известна репутация и не възнамерявал послушно да рисува картини по възложена тема. (Ще отбележим, че Жан Мари Натие, връстник на Вато и син на академик, трябвало да рисува през 1715 г. по възложен му сюжет.)

И въпреки това той не е можел да нарисува просто онова, което му се иска.

Иначе как да си обясним факта, че в продължение на пет години той на няколко пъти искал да му се удължи срокът и бил неведнъж викан в Академията „да даде обяснения за причините на закъснението“. Ако той е имал пълна свобода на избор, можел е да покаже една от десетките си нарисувани през тези години картини. Но не, той е трябвало упорито да си блъска главата над платно, което в някои отношения е било необичайно за него, пък не съвсем подходящо и за Академията.

Но така или иначе, от юли 1712 година той фигурира в списъка на „допуснатите“, което вече е някакво звание. Така той се оказал в еднакво положение с бившия си учител Жило, също „допуснат“ и също неведнъж молил за продължаване на срока.

И така, Вато бил обременен от поетия ангажимент, който от година на година все повече му тегнел — известно е как не е обичал да рисува по предварително поръчана тема. Званието „допуснат“, макар и да е ласкаело неговото самолюбие, го задължавало в края на краищата да нарисува нещо за Академията.

Той напуснал дома на Сироа — дори тази весела, обикновена къща не му допаднала. Известно е, че през лятото на 1715 година е наел квартира някъде до Новия мост и следователно отново е заживял сам. Но скоро след това се преместил, този път в дворец, по всяка вероятност малко отстъпващ на Люксембургския и по разкошната мебелировка и колекции, и по самия стил на живот в него.

Мястото, където днес Италианският булевард преминава в булевард Монмартър, където започва булевард Осман и улица Ришельо — с една дума, до най-оживеното кръстовище, известно в Париж под името Ришельо-Друо, където е сега спирката на едноименното метро, — мястото, където доскоро блестели фирмите на прочутите кафенета Риш и Тортони, по времето на Вато представлявало широка алея, прокарана на мястото на сравнително неотдавна съборени крепостни стени. Тази алея още не се наричала булевард; думата „булевард“ се появила по-късно. Още по-късно, към средата на 17–18 век станало мода там да се правят разходки, а още по-късно булевардът, който отначало се наричал Хентски, получил сегашното си име в чест на построената на него сграда на Комичната опера, чиято трупа наричали „италианците“. В началото на 18 век това било покрайнина на града и живеещият тъкмо на мястото на днешното кръсторище Ришельо-Друо драматург и поет Ренияр писал следното за простиращия се пред неговия дом пейзаж:

„Le jardin est étroit, mais les yeux satisfaits

S’y proménent au loin sur les vastes marais.

C’est lá qu’en mille endroits, laissant errer ma vue.

Je vois croítre á plaisir l’oseille et la laitue^[1].“

Та тъкмо там, където растели споменатите вкусни зеленчуци, от началото на 1704 година строителят Карто започнал да гради великолепна — би могло да се каже извънградска — къща за Пиер Кроза, кралски ковчежник. Да се каже, че Кроза бил по-богат от краля, е твърде малко: кралете трупали дългове, а Кроза трупал пари. И нямал дългове. Кроза бил прекомерно, фантастично богат, макар че не бил като прочутия си предшественик Фуке, крадец на държавни средства. Полученото по наследство състояние чрез удачно сключени договори и ловки финансови операции той успял да увеличи с такава пресметлива изобретателност, която сама по себе си убедително свидетелствува за растящата власт и значение на третото съсловие и финансовата олигархия.

Кроза се ползвал с особено доверие от страна на регента.

Филип Орлеански му възлагал поръчения, които изисквали не само дипломатически и комерчески способности, но и чудесно познаване на изкуството. През 1663 година в Турин починала кралица Савойска или, както французите често я наричали, Кристина Французка. Тя била леля на покойния Луи XIV и трябва да се предполага, че Филип е изпитвал особено уважение към нея: след смъртта на мъжа си Кристина станала регентка на по-малкия си син Карл Емануил и съумяла да задържи властта, защищавайки се от интригите, заговорите и въоръжените нападения на своите роднини-съперници. Нейното властолюбие, независимост и волен нрав, разбира се, били за регента блестящ и достоен за подражание пример. След смъртта на Кристина Французка останала богата колекция от най-различни произведения на изкуствата и Кроза бил изпратен в Италия, за да ги купи, или може би да получи по наследство най-доброто от тази колекция, с което той се справил успешно. Кроза пътувал до Италия не само по августейши поръчения, но и по свои лични работи. Той купувал с голяма вещина картини, гравюри, цели сбирки от рисунки или както тогава било прието да се казва, „кабинети“.

Неговата непрекъснато увеличаваща се колекция изисквала достойно помещение. „Бедният Кроза“, както подигравателно го наричали, притежавал чудесна къща в Монморанси, край Париж, малък замък в Ножане сюр Марн, а за жилище бил преустроил една живописна мелница, украсена със специално поръчани барелефи, изобразяващи ветрове. Неговата парижка къща трябвало да стане най-елегантната му резиденция.

На третия етаж в северната част на новата сграда била устроена галерия, осветена от двете страни, където се помещавала колекция от картини. А шедьоврите от колекцията на Кроза се намирали в „овалния кабинет“, през който се минавало за южната част на третия етаж. Разбира се, хиляди гравюри и рисунки лежали в шкафовете, както и различни скъпоценни камъни и всякакъв вид уникати. Статуи украсявали къщата и градината, направена на мястото на „просторните блата“, възпети от Ренияр.

Има сведения — наистина не абсолютно достоверни — че скоро след връщането си от Валансиен Вато е получил поръчка от Кроза да изпише със стенописи столовата на строящия се хотел.

Затова пък с абсолютна сигурност се знае, че Кроза поканил Вато да живее в новата му къща, завършена в 1714 година и че Вато приел тази покана.

Едва ли си струва да се връщаме към дотегналия ни вече въпрос: „Защо Вато се е съгласил?“ Целият му живот се състои от постъпки, всяка от които противоречи на предишните. Би трябвало вече да е можел да осъзнае своята необщителност. Но самотата му нашепва своите съвети — тя е в състояние да изтерзае дори един закоравял мизантроп. Материалното положение на Вато, да не говорим пък за здравословното му състояние, никога не е било особено добро. А там го очаквала не просто интересна работа (вероятно декоративните пана не са го увличали кой знае колко), но възможността да живее сред колекции — и по-богати, и по-разнообразни, отколкото в Люксембургския дворец. Ще отбележим, че той приел поканата няколко години след запознаването си с Кроза и колекциите му, а това означава, че е изпитвал към стопанина известно доверие, а към картините, рисунките, гемите и статуите — любопитство и възхищение.

Най-вероятно е той да се е преселил при Кроза „постепенно“; работейки дълго време в строящата се къща и прекарвайки понякога може би по няколко дни там, той е свикнал с къщата, със стопанина и е престанал да страни от хората.

Няма да бъде излишно да напомним, че по онова време да се живее за сметка на богати меценати не само че не било срамно, но се считало за нещо съвсем естествено. Нещо повече, това било дори най-желаният и обичаен за един художник начин на съществуване; та кой от живописците или литераторите е избегнал тази участ? — малцина. Трябва човек да притежава сатанинската гордост на Вато, за да може, получил покана от Кроза, да живее у него, да не остане там завинаги.

Още повече че известният на времето си живописец Ла Фос, академик, работил някога за Версай, спокойно изживявал последните си дни в къщата на Кроза — той наближавал осемдесетте — и бил предоволен от това. Той заемал с жена си и племенницата си, госпожица Дарженон, очарователно момиче и талантлива музикантка, просторно помещение, граничещо откъм южната част на къщата с вече споменатия Овален кабинет. Тъй че Вато често се любувал на съкровищата на Кроза под акомпанимента на клавесина на младата Дарженон, чието хубаво личице, освен това го гледало от много платна на стария Ла Фос.

Между Вато и Ла Фос по всяка вероятност се създали добри отношения. Разбира се, Вато е могъл да таи обида към стареца още от 1709 година, когато Ла Фос заедно с другите академици присъдил Римската награда не на него, а на Хризон. Но по-късно, когато Вато представял картините си, за да влезе в списъка на „зачислените“, Ла Фос хвалел неговата живопис и повече от другите съдействувал за неговия успех. Обаче последният епизод не е абсолютно достоверен, тъй като в протокола, в който на Вато се присъжда званието „зачислен“, името Ла Фос не фигурира. Може би той е хвалил картините му неофициално. Въпреки това няма сведения за каквато и да било неприязън между тях; те съжителствували у Кроза мирно и дори е възможно да са работили заедно.

Освен известните на цял Париж балове и празненства, които се устройвали в дома на Кроза, ежеседмично там се провеждали и срещи на ценители на изкуството, художници и колекционери, в които сигурно е участвувал и старият познат на Вато — Мариет. В някаква степен това е било нова школа за Вато. След магазина на Мариет, след Люксембургския дворец той пак попаднал на атмосфера на изтънчена образованост, отново слушал сериозни и въодушевени разсъждения на хора, истински разбиращи изкуството, гледал картини, които го карали да открива нови неща в своя занаят. Там той видял един друг Рубенс — по-малко пищен и по-зрял, видял Ван Дайк и прекрасната, още малко позната му живопис на венецианците, чийто отличен познавач бил Ла Фос, прекарал цели три години от живота си във Венеция.

Трудно можем да си представим атмосфера по-благоприятна за младия, но вече развиващ се майстор, от тази в дома на Кроза. Към това ще прибавим и интересните и доходни поръчки, които Кроза осигурявал на Вато и възторжените му отзиви за неговия талант на живописец. Разбира се, новият стопанин на Вато не бил агнец божий и съвестта му не била от най-чистите, но по отношение на Вато той проявил завидно благоразположение и щедрост, макар и не съвсем безкористно. Кроза бил убеден, че Вато е най-талантливият художник в Париж. Когато в Париж пристигнал прочутият венециански живописец-декоратор Себастиано Ричи, Кроза веднага го завел в ателието на своя любимец и не без негово влияние Ричи решил да копира баталните сцени на Вато.

Животът на Вато е вървял (по-точно би трябвало да върви, ако не са му пречели неговите странности) по мед и масло. Когато му хрумнело, той работел, рисувал графика или живопис, разглеждал картини или рисунки. Никой с нищо не му досаждал, стопанинът му бил ерген, който често и за дълго отсъствувал от къщи, като оставял Вато и Фос почти като стопани. Там им поднасяли изискани ястия и в нищо не ги ограничавали.

При хубаво време или просто когато имал настроение за разходка, той бродел из околните низини, сред блата и храсталаци, по тесния път, който много години след това ще стане улица Шосе д’Антен. Понякога рисувал тези твърде жизнерадостни пейзажи; за съжаление малко от тях са се запазили, но по всичко личи, че четката на Вато влизала в допир с реалната природа без въодушевление.

Понякога, очевидно заедно със стопанина си, той посещавал неговите имения — доказателство за това е например „Изглед от Венсен“, рисуван по време на престоя му в Ножане сюр Марн, пейзаж с издигащия се на хоризонта знаменит мрачен замък и с идилични крави на преден план.

Пребиваването му в този дом, което продължило по всяка вероятност малко повече от година, било за Вато ако не най-щастливото (а щастието на хора като нашия художник най-често не зависи от външни обстоятелства), то във всеки случай най-богатото, наситено с впечатления време.

Важното е не толкова това, че в дома на Кроза се събирали прочути или просто известни личности, не и прекрасните концерти и уникалните картини. Тук възниквали съвсем нов тип отношения между хората от различни обществени слоеве и с различни професии, характери. Разбира се, великолепните празненства в дома на Кроза, с маскаради, представления и концерти в градината, с разкошно и красиво облечена тълпа, осветена от хиляди свещи, чиито пламъци потрепвали от полъха на прохладния въздух, навлизащ през огромните почти до пода прозорци, от веенето на скъпи ветрила — цялата тази пищност, обединена с вкус, сама по себе си била опияняваща. Но тъкмо на това място от нашия разказ ние рискуваме да изпаднем в плен на най-съблазнителните атрибути на галантния век и да затънем в тях задълго и безполезно. Напудрените перуки, бенките, позлатените свещници, дръзката галантност на кавалерите и своенравната благосклонност на дамите, мелодиите на Шамбониер, изпълнявани тихо на клавесин и флейта, бавните тържествени менуети, ароматът на забравени парфюми, редките птици в красиви клетки, малките маймунки пременени като велможи, китайските и японските миниатюри, бледосребърните орнаменти по стените, многократно умножени от огромните огледала, порцелановите или златните табакери, бастунчетата, изрязани от слонова кост, изящно изработените кръстчета, бляскащи безсрамно върху главозамайващо дълбоки деколтета — цялата тази обаятелна екзотика на галантния век вдъхновявала толкова много умове, от братята Гонкур до Александър Беноа, ни най-малко не била екзотика нито за Вато, нито за хората, които са го заобикаляли.

Необичайното било съвсем друго. И никой не го е характеризирал по-добре от Пушкин.

„Същевременно обществата представлявали любопитна картина. Образоваността и желанието за развлечения сближили всички съсловия. Богатството, учтивостта, славата, талантите, самата странност, всичко, което можело да подхрани любопитството или да обещае удоволствие, се приемало еднакво благосклонно. Литературата, науката и философията напуснали спокойните си кабинети и започнали да се явяват в аристократичните кръгове, за да служат на модата, да определят мненията. Повърхностната вежливост заменила дълбокото уважение.“

Как чудесно е казано — „самата странност“!

Някогашните съдържателни разговори отстъпили пред пламенната жажда за удивляващи неща: но завладелият умовете скептицизъм оставял все по-малко място за задоволяването й — сякаш нищо вече не можело да учуди хората, обезверени и търсещи във всичко само удоволствието. Но докато нощните вакханалии в Пале Роял се свеждали в последна сметка до пищно декорирани оргии, в къщата на Кроза най-привлекателното били беседите, дръзки и интересни. Фрагменти от все още формиращи се философски теории долитали тук под формата на смущаващи умовете парадокси, а дълбочината на съжденията се украсявала с изисканост на фразата.

От няколко години на мода дошли маските и тази мода била донякъде символична; скривали се лицата, а потайните човешки страсти и постъпки ставали предмет на разговор. Нищо вече не изглеждало еднозначно — нито доброто, нито злото, — а „странността“ — това необичайно съчетаване на различни качества — привличала вниманието на всички. Само по това време е могла да бъде замислена една от най-възхитителните книги в световната литература — „Манон Леско“. В нея за пръв път пред читателя се явила героиня, чиито пороци и добродетели естествено се сливали в един цялостен характер с непозната дотогава сложност.

„Мнозинството от хората — пише абат Прево — се влияят от въздействието на пет-шест вида страсти, в рамките на които протича техният живот и с които са свързани всичките им вълнения. Отнемете им омразата и любовта, насладата и страданието, страха и надеждата и те ще престанат да чувствуват каквото и да било; затова пък у хората с по-благороден характер могат да се задвижат хиляди всевъзможни струнки: те като че ли притежават повече от известните пет сетива и като че ли са способни да възприемат идеи и чувства, надхвърлящи границите на нашата натура.“ Ето пак тази „странност“.

Нищо не се отричало и не се приемало на вяра, разсъжденията били по-привлекателни от изводите. Терминът „мариводаж“ още не се употребявал (няколко години след това така започнали да наричат изящните парадокси с двояк смисъл, изкарани на мода от героите в комедиите на Мариво). Но именно тогава в подобни скептични, бляскави беседи се раждали диалозите за още ненаписаните пиеси на Мариво.

Не само видимата, очароваща красота на делниците, приличащи на празници, и на подобните на вълшебни приказки празници занимавали въображението на Вато.

Хора с различно обществено положение, с различно образование — от откупчика до философа, от учения до велможата — там участвували в почти равноправни разговори. И най-сетне, блясъкът на ума, макар и отчасти, измествал блясъка на фамилните гербове, наистина вече малко потъмнели от сиянието на златото на забогатяващите буржоа. Би било преувеличено да се твърди, че аристокрацията и буржоазията действително са се сближавали, но в къщата на този не знатен, но образован и ценящ изкуството милионер волю-неволю се заглаждали непримиримите дотогава противоречия. Философът, способен да ангажира вниманието на сериозния слушател, познавачът на изкуството, способен да открива произхода на някаква гема или старинна гравюра, остроумната събеседница, четяща и размишляваща над прочетеното, поетът, ученият, музикантът ставали тук център на внимание. Може би именно тук проницателните велможи са започнали да изпитват безпокойството, губейки представа за дотогавашните непоклатими граници между съсловията, и са се връщали във фамилните си замъци с някаква смътна, но осезаема тревога.

Трудно е да си представим Вато ученик в такива беседи, пълни с намеци, неслучайни загатвания, блестяща ерудиция и иронични спорове. Той е слушал и гледал, стараейки се да проумее тази „странност“, тази чудновата смесица от характери и маниери, затворени в рамката на любимите му картини и статуи, и може би дори повече е гледал, отколкото е слушал, тъй като светът му се е разкривал преди всичко чрез зримия си образ.

Той се преселил у Кроза по времето, когато нравите неудържимо се променяли, и жадно поглъщал тази нова, плътно наситена с изящна мисъл атмосфера. Наблюдателният персиец Монтескьо пише, че „за връх на остроумието се смята умението във всичко да се търси изящество и да се откриват множество очарователни нещица в най-обикновените предмети“. Ще се позовем и на Мерсие, писал по-късно, но определил точно състоянието на човек, намиращ се в същото положение, както Вато по време на празненствата у Кроза: „Няма нищо по-приятно, ако можем така да се изразим, от една разходка сред масата заобикалящи ви хора. Тогава виждате как често дрехите на човека разказват за него повече, отколкото самият той; как някой отговаря не на вашата мисъл, а на собствената си, и поради това ви отговаря по-добре. Жестът, заменящ думата, бива понякога изключително изразителен. Недостигът на памет и образованост се компенсира от хиляди частни незначителни нещица, и обществото, в което вие се движите, по-добре от всяка книга ще ви научи да опознаете хората и света.“

Едва тук, у Кроза, Вато влязъл в допир не с хората, а с тяхното общуване, с онези тясно преплетени нишки на интересите на хора с различни характери, различна култура и различно обществено положение. Би било преувеличение да оприличаваме обществото, което се събирало у Кроза, със салоните от времето на енциклопедистите — най-сериозните разсъждения служили по-скоро за удоволствие, отколкото за формиране на далечни програми. Но самата страст към тези нескончаеми развлечения, които се превръщали в единствена цел на хората, наблюдавани от Вато, вероятно е била възхитителна за художника, чиито дни са били изпълнени с напрегната работа.

Читателят не бива да мисли, че Вато е порицавал безделието; в ония времена съсловието на умните безделници се възприемало като естествена част от обществото. Но това буйно разхищение на интелектуални и емоционални сили за изтънчени разговори и спорове без каквато и да било цел, това тъжно епикурейство е могло да пробуди у него ако не дълбоки размисли, то интуитивно творческо безпокойство. В тези весели хора, далеч по-здрави от самия него, имало нещо безкрайно беззащитно.

И така той сякаш минава покрай парадоксално разкриващия му се свят.