Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (1)

Предговор

За Антоан Вато се знае не много, но все пак достатъчно, за да не изглежда животът му съвсем като загадка. Онова, което е известно, отдавна е публикувано, анализирано и придружено с коментар^[1]. Постепенно се разбулва тайната около сюжетите и персонажите на неговите картини, някогашните красиви догадки отстъпват пред точността на съвременните научни атрибуции, прибързаните съждения на непрозорливи изследователи с основание са отхвърлени. С една дума, всичко, което знаем, ние знаем със сигурност. Знаем още, че за останалото можем само да се досещаме. И вече не поддържаме необосновани предположения.

Нека добавим, че с много малки изключения картините на Вато не се поддават на датиране и следователно не могат да ни служат като ориентири на неговия жизнен път.

Но ако за съдбата на самия Вато знаем малко, то за времето, когато е живял и работил, са съхранени много неща. Все още съществува — макар и отдалечен — фонът на неговия кратък жизнен път. Можем да си представим улиците, по които е минавал, спектаклите, които е гледал, събитията, на които е бил свидетел; доста може да се научи и за хората, чиято съдба се е кръстосвала с неговата. И най-важното, запазило се е неговото изкуство — неговите картини, рисунки — същността и смисълът на живота му.

Някои събития, за които ще стане дума по-нататък, може да изглеждат — поне на пръв поглед — далече от Вато, но ни се иска да вярваме, че вглъбеният читател ще схване даже едва доловимите връзки на живота и изкуството на художника с онова, което го е заобикаляло. И макар тези връзки да са слабо осезаеми, не е могло да не съществуват.

Подробностите от живота на художника и неговата епоха са толкова по-ценни, колкото повече ни помагат да разберем главното: с какво изкуството на Вато е могло да очарова света, да го очарова толкова силно и толкова задълго, въпреки че той не прилича на художниците, с които дели славата на велик майстор. Картините му нямат нито възвишената и величава хармония на Рафаел, нито благородната логика на Пусен, нито психологическите прозрения на Рембранд. В изкуството му липсват социални драми, дълбоки характери, сериозни събития. Пък той и не е изобразявал съвременния реален живот, а само смътните му миражи. Нещо повече, неговите персонажи са еднообразни: сякаш артисти от един театър разиграват милите, но посредствени пиеси на своя единствен драматург. При това дори декорът не се променя много.

А какви стихии са бушували в изкуството след Вато: Давид, романтиците, Курбе, Ван Гог, Пикасо. И това са само няколко имена, и то само от неговата родина. А Гоя, великият Гоя, който едва не зачерква всичко, направено преди него през 18 век!

Не е трудно да си обясним защо през миналото столетие Вато става кумир на онези, които се възхищават от 18 век с неговата цинична и своенравна одухотвореност, изостреност на мисълта и горчива ирония. И съвсем естествено е, че нашият склонен към анализи век отказва да види в този художник само певец на галантни празненства, а съзира в изкуството му дълбочина и сериозност.

Да, така е, но все пак — защо е така? Защо грациозните фигурки от малките му платна остават трайно в паметта наред с грандиозните откровения на Брьогел, Рембранд или Пикасо? Много думи могат да се кажат, за да се обясни тази загадка, но удивлението няма да изчезне или ще се превърне в неизказано недоумение, за което не си струва да се говори, но от което не можем да се освободим.

Обаянието на изкуството на Вато не може да се обясни с прелестта на времето, в което е живял. Разбира се, би било интересно, приближили позлатения свещник до потъмнялото платно, да се любуваме на потрепващите отблясъци от восъчните свещи върху стария лак, да си представяме забравени аромати, тържествени менуети, бенка на розова бузка, любовно писъмце между страниците на кадифен молитвеник. Но това не е нищо друго, освен илюзия: онова, което днес изглежда примамлива приказка, не е могло да учуди никого по времето на Вато. И тази книга не кани читателя на карнавал: къде по-трудно от това да се наслаждаваме, когато съзерцаваме картините на галантния век, е да разберем в какво се изразява съзвучието на меланхоличния и затворен свят на Вато с днешния сложен свят, как е могло пресъздаденото от художника минало да стане част от нашето настояще. Кое е истинското и кое измамното лице на това минало, кое е плетеница от загадки и кое — суровото платно на истината? Как да се види човекът през създадените от него картини и рисунки, как да се отгатне неговата съдба по десетината страници, които са ни оставили неговите съвременници^[2]. И, най-сетне, кое е направило художника безсмъртен? Очакват ни множество съмнения. Много неща ще останат неизяснени, за други ще трябва да се досещаме, за трети — да правим предположения. Но се надяваме все пак, че подробният разказ за жизнения път и за епохата на Антоан Вато ще ни насочи към разбулването поне на някои от многото загадки на този художник.