Стив Олтън
Възкресяване (37) (Какво става с нас, след като умрем)

34

Саут Бийч, Калифорния

Петък следобед

Брегът бе съвсем пуст. Един малко по-силен повей на вятъра свали няколко кокосови ореха от дърветата в близката горичка. Имануел Гейбриъл отвори очи.

Все още бе вързан с колана за седалката на амфибията, чийто нос бе опрял в пясъка. Откопча го и се обърна.

— Лорън? Лорън, събуди се.

Тя отвори очи.

— Уф… какво стана?

— Сигурно са ни ударили с шокова палка. Успях да задействам автопилота, преди изстрелът да ни повали. Изглежда, сме се добрали до Маями.

Тя се наведе, прегърна го, после се отдръпна.

— Ти какво правеше в НАСА?

— Божичко, по-добре не питай. Нещо като… семейно задължение. Друг път ще ти кажа. А ти какво търсеше там?

Тя се освободи от ръцете му.

— Знаеш ли, здравата съм загазила. Убиха професор Гейбхарт, а сега преследват и мен!

— Чакай, чакай малко. Кой те преследва?

— Главорези на правителствена служба. Нещо се мъти в Йелоустоун. Трябва да потърсим медиите…

Внимание.

И двамата се стреснаха. Беше се задействал бордовият компютър.

Районът, в който се намирате, е затворен по разпореждане на Службата за бедствия и аварии. Напуснете незабавно района и потърсете най-близкото убежище.

— Уф, съвсем забравих. Ураганът „Суперкейн“…

— Да тръгваме. — Сам завъртя ключа на таблото.

Нищо.

— Скапана бракма!

Необходима ли ви е помощ?

— Не, чакаме презареждане. — Лорън включи резервния акумулатор, после задърпа Мани към брега. Затичаха по пясъка.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, тя прошепна:

— Следят апартаментите и на двама ни.

— Кой ни следи?

— Онези, които убиха Гейбхарт. Един от тях дойде в лабораторията. Чух го да казва, че ме държат под наблюдение. Ако ме намерят, свършено е с мен.

Стигнаха до шосе. Не се виждаше нито една кола.

— Да започнем от началото — каза Сам.

Лорън му разказа всичко и му показа белега на ръката си.

Когато свърши, той въздъхна.

— Божичко, Лорън, как се забърка в тази каша?

— Не знам.

— И наистина ли смяташ, че тези хора са свързани с правителството?

— Да! Не ме ли слушаше?

— Слушах те де.

— Сам, бордовият компютър ще предупреди ченгетата. Трябва да се махаме оттук.

— Мисля, че зная едно място — рече той.

 

 

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

Петък вечерта

Паркингът на 13-и хангар бе претъпкан.

Служителите от „Надежда“ пристигаха с коли и автобуси, членовете на борда — с частни хеликоптери. Цяла нашественическа армия от учени, техници, инженери и помощен персонал — всички нетърпеливи да погледнат извънземния кораб.

Вътре в гигантския комплекс, встрани от развълнуваната тълпа, четирима души се спотайваха в една японска къщичка.

Двамата телохранители, Сол и Пипер, бяха заели позиция при входа. Носеха костюми с алуминиеви нишки, проектирани да неутрализират ефекта на шоковите оръжия. Доминик беше в стаята на Джейк и нетърпеливо чакаше той да приключи с работата на компютъра.

Мичъл Курц сканира коридора с „умните“ си очила.

— Започва се. Северният вход. Виждам четирима пазачи, въоръжени с шокови пушки.

— Твои са — отвърна Пипер. — Аз ще се погрижа за хлапето.

Джейкъб тъкмо приключваше с разтоварването на информацията от компютърния терминал.

— Компютър, изтрий всички файлове… парола Гейбриъл Алфа-Зулу-Делта–4 Ахау, 8 Кумку.

Информацията е прехвърлена. Всички файлове са изтрити.

— Джейкъб?

— Мамо, слушай ме внимателно. Върви със Сол и Пипер, те ще те измъкнат оттук. Вземи Ив Мор и ме чакайте на уговореното място.

— Ами Мани?

— Той ще се справи. И помни — Джейкъб се усмихна уморено, — прави точно каквото ти казах. Скоро пак ще се видим.

Пипер дръпна вратата и подаде глава в стаята.

— Трябва да тръгваме — веднага! — Сграбчи Доминик за ръката и я задърпа към изхода.

Тя погледна през рамо.

Джейк беше изчезнал.

 

 

Мичъл Курц извъртя спокойно глава, когато четиримата тежковъоръжени охранители от групата на Мейбас се качиха на моста.

— Добър вечер, момчета.

— Не мърдай. Да не си мигнал дори.

Курц се засмя и докосна вграденото в ръката си оръжие. Пазачите рухнаха.

 

 

Джейкъб седеше в поза лотос в градината пред къщата. Долови промяна в околната температура и отвори очи.

Лилит го гледаше от отворената врата.

— Джейкъб?

Той втренчи поглед в нея, сякаш наблюдаваше приближаваща се кобра. Усмивката й подпали топлина в слабините му.

— Винаги съм подозирала, че си жив… усещах сянката на присъствието ти. — Очите й блеснаха с виолетови пламъчета. — Ти ме изостави!

— Не биваше. Съжалявам.

— Съжаляваш? Това ли е всичко, което ще кажеш? Ти беше единственият ми приятел, единственият, който ме обичаше. Всичките ти обещания… се оказаха лъжливи.

— Обичам те, Лилит. Все още те обичам.

— Мръсник. — Тя го заобиколи и докосна лекичко с върховете на пръстите раменете и шията му. Приближи се и отърка бедрата си в тялото му.

— Аз те плаша. Защо се страхуваш, Джейкъб?

— Страхувам се от… чувствата си.

— Лъжец! Боиш се от това, в което съм се превърнала. Но и аз като теб съм продукт на средата. Което означава, че и ти си допринесъл да стана такава. Както и аз за теб.

Тя се наведе и лекичко го близна по устните.

Изведнъж го заля някаква безумна вълна на неудържимо желание, той впи устните си в нейните и двамата се вкопчиха един в друг. Две самотни души, жертви на обстоятелствата и на обществото.

Лилит дишаше задъхано в ухото му, пръстите й разкопчаваха припряно колана му…

… а неговите се спуснаха между краката й, към влажната точка, която го зовеше. Нещо в него обаче не спираше да крещи: „Не, Джейкъб, недей, спри… спри… спри… СПРИ!“

Той дръпна рязко ръката си и бутна Лилит настрани.

— Аз… не мога да го направя.

Лазурните й очи бяха изпълнени с желание и съблазън.

— Джейкъб, ние сме създадени един за друг.

— Не… прекалено е опасно.

— Аз те желая, Джейкъб. — Тя повдигна горнището си и му показа гърдите си. — Искам те в мен. Няма да приема никакъв отказ.

И изведнъж се нахвърли върху него, насилваше го вътре във възела. Умът на Джейкъб я пресрещна в пространството, за да се слее с нейния, докато голото й тяло се притискаше страстно към неговото, възседнало го отгоре. И в този кратък миг на слабост той изригна в нея, пръсна Хунафу семе в готовата й да зачене утроба.

Изтощена, Лилит се отпусна на гърдите му.

— Ти си моят душевен партньор и винаги ще си останеш такъв.

Джейкъб Гейбриъл я прегърна и заплака.

 

 

Сол, Пипер и Доминик вече наближаваха отворената врата в дъното на коридора.

— Стой! — Двамата пазачи вдигнаха оръжията си. — Никой не може да напусне комплекса без разрешението на госпожа Мейбас. Спрете или ще стреляме.

Тримата продължиха да тичат към тях.

Единият пазач натисна спусъка…

… но електрическият импулс бе погълнат от костюмите.

— Мамка му!

Райън Бек сграбчи пазачите за вратовете и блъсна главите им във вратата.

* * *

Къщата се намираше в самия край на задънена улица. Имаше тенис корт, баскетболно игрище и басейн, който май не се използваше.

Тежки сиви облаци скриваха небето. Имануел паркира амфибията досами къщата и натисна звънеца.

Останете в колата си, господине. Съобщете причината за посещението си.

— Казвам се Самюъл Ейглър. Търся Франк Стансбъри.

Изчакайте.

По предното стъкло закапаха едри капки.

Моля почакайте. Господин Стансбъри ще ви приеме след малко.

Дъждът се усилваше и скоро се превърна в порой. Един въоръжен пазач отвори вратата на къщата и даде знак на Имануел и Лорън да влязат.

— Нагоре по стълбите — каза той. — Господин Стансбъри ви очаква.

На втория етаж имаше само една открехната врата. Имануел я побутна. Отвътре ги посрещна ароматът на прясно изпържени яйца с шунка.

Чернокожият вдигна глава. Очите му бяха хлътнали, зачервени зад дебелите стъкла на очилата. Косата му бе побеляла.

Но усмивката и гласът бяха същите.

— Здрасти, Мани. Очаквах те.

Енис Чейни, бившият президент на Съединените щати, разтвори ръце за прегръдка.