Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (31)

29.

Вашингтон

Направиха на Хари Мийкър последна проверка, сякаш изстрелваха човешко гюле. Азхар стоеше над трупа със списък в ръка и изброяваше точка по точка, членовете на техническия отдел потвърждаваха отговорите, след което той отмяташе и казваше: „Проверено“. Първа грижа беше телесната температура. Бяха я вдигнали с няколко градуса последната седмица до нивото, на което щяха да го транспортират. Патолозите на ЦРУ препоръчваха постепенно повишаване на телесната температура, за да стигне температурата на въздуха в околната среда няколко часа преди тялото да бъда открито. Направиха различни измервания с хирургически еквивалент на термометър за месо, преди Азхар да каже: „Проверено!“ и да продължи нататък.

Провериха всеки джоб. Хартийки от дъвки от Лондон, Париж и Пакистан. (Хофман беше решил, че Мийкър трябва да има дъвка в устата, когато открият тялото — за по-естествено, — и беше накарал Азхар да я сдъвче предварително.) Малко дребни: две евро, две дебели английски лири и шепа пакистански рупии. Проверено! После самият портфейл: бележки от кредитна карта от бензиностанция на „Ексон“ на Път 123 и от химическо в търговски център „Маклийн“, шофьорска книжка и кредитни карти, надписана снимка на измислената приятелка „Денис“, скъсани билети, кибритчета и презервативи, които допълваха самоличността на Мийкър.

После идваше ред на мобилния телефон: Азхар вече беше запълнил „Получени обаждания“ и „Набрани номера“. Докато правеха последна проверка, реши, че иска да добави три „Пропуснати обаждания“ от Денис. Ако някой проявеше любопитство и набереше номера, щеше да чуе задъхания глас на млада жена: „Здрасти! Аз съм Денис. Оставете ми съобщение или както искате“.

И накрая, дрехите на Хари: вече имаше топло яке; тялото щеше да бъде открито в племенните територии между Пешавар и афганистанската граница в края на декември. Бяха купили яке с кожена подплата, което изглеждаше добре — с изключение на това, че въпреки десетината химически чистения още беше доста ново. Затова Хофман изпрати до целия Минсмийт Парк групов имейл, в който пишеше „Дарение на дрехи“: търсеше използвано обикновено мъжко яке, размер 44, за предпочитане с кожена подплата. Дойдоха две якета: едното изглеждаше по-ново от това, което вече имаха; другото беше излъскано от носене, малко скъсано на ръкава и подплатата беше потъмняла от пот. Хофман го обяви за идеално. Вълнените панталони още вършеха работа, както и бялата риза и планинарските обувки. По време на последната проверка, преди да натоварят Хари Мийкър в хладилния контейнер за последното му пътуване, Хофман забеляза, че панталоните имат ръб.

— Боже господи! — развика се той. — Кой ходи в забравено от бога място с ръб на панталоните, по дяволите?! Какво ви става бе, хора?

Азхар, който се беше подготвил за всичко, имаше парна ютия и бързо махна ръбовете от панталоните на Хари.

От оперативния щаб на Минсмийт Парк, Хофман и екипът му можеха да проследят придвижването на Хари Мийкър. Видяха как самолетът се приземи в Лондон, Париж и накрая в Исламабад. Докато Хари лежеше в сандъка си, истински дегизиран оперативен агент от Близкоизточния отдел слизаше от самолета при всяко спиране и отиваше до местната служба на ЦРУ и после до офисите на приятелските служби, където осведомяваше служебните лица за последните разкрития от атентата в Инджирлик. Кратък материал се появи във „Фигаро“ един ден след посещението в Париж: казваше се, че Съединените щати имали нова информация за Инджирлик, уличаваща отцепническа йорданска клетка на Ал Кайда.

Когато самолетът кацна в Исламабад, двойникът на Хари посети централата на Вътрешните разузнавателни служби и още същата нощ се отправи към Пешавар. На следващия ден щеше да се върне до Исламабад и после, чрез поредица търговски полети, да се прибере във Вашингтон. Самият Хари — „истинският“ Хари, превърнат в лед — отиде в Пешавар на другата вечер, натоварен в каросерията на един камион.

Алекс Смайт, шефът на базата в Пешавар, посрещна камиона. Знаеше какво пристига, но въпреки това, когато видя тялото, се обади на Хофман:

— Сигурен ли сте, че директорът е разписал за това?

— Спокойно. Щом стане, всички документи ще бъдат попълнени — отвърна Хофман. Не можеше да вини човека си в Исламабад: животът в Управлението се състоеше в критикуването на действията постфактум.

Тялото беше прехвърлено в ленд ровъра на Смайт; возилото не беше бронирано и имаше тъмни стъкла. Трупът беше сложен на задната седалка отдясно, почетното място на виден посетител. Стегнат колан го държеше изправен. Хофман се обади по кодирания телефон и нареди да се провери температурата на тялото. Още малко и щеше да е както трябва. Щеше да стигне температурата на въздуха –10 градуса — след дванайсетина часа. След още дванайсет часа тялото щеше да започне да се разлага. Но дотогава Хари щеше да е „мъртъв“. Или, по-точно, мъртвото му тяло щеше да е пълно с дупки от куршуми и простряно на задната седалка на ленд ровъра.

 

 

Смайт се срещна със спецотряда си в хълмовете край Пешавар, в един лагер, който през последните няколко години беше използван предимно като база за безплодните опити да бъдат заловени висшите функционери на Ал Кайда. Не му пукаше, че срещата може да се наблюдава. По дяволите, той искаше да бъде видян. Сформираха малък конвой от три коли: брониран джип пред ленд ровъра и един отзад. Всеки джип возеше четирима тежковъоръжени мъже от свързочните части на Специални операции. През първите седемдесет километра ескорт от пакистанската армия придружаваше джиповете. Но охраната се оттегли, когато навлязоха в чукарите, и американците продължиха сами към Коса, село малко по на юг от Мингаора в района на североизточната граница. Един от агентите пущу на Смайт беше пуснал по радиото съобщение до Коса, за да уведоми Аззам, че американците идват.

Пристигането им в Коса беше внимателно режисирано. Ферис видя голяма част на живо благодарение на заснетото от разузнавателния сателит над главите им. Когато конвоят наближи къщата на Аззам, от прозорците на двата джипа се появиха дулата на автомати. Това беше стандартна процедура по тези места — достатъчна проява на сила, за да сплашва, но без да се прекалява, за да не предизвика вражески огън. Това, което не се виждаше от камерата на сателита или от мъжете от племето пущу на земята, бяха четиримата други войници от спецотряда, които се бяха крили в планините и на сутринта се бяха промъкнали в селото.

Пред къщата на Аззам Смайт следваше същата процедура, както и при последното си идване преди няколко месеца. Изчака в ленд ровъра едно момче от селото да извика Аззам при него и племенният вожд дойде, както и предишния път. Искаше си парите.

— Спокойно, миличък, спокойно — рече Хофман, докато го наблюдаваше на монитора и слушаше звука от предавателя. Все едно седяха на някое дърво над селото и наблюдаваха какво става долу.

Смайт заговори Аззам достатъчно високо, за да го чуят хората на вожда. Каза му, че има специален гост от Вашингтон, който искал да говори с него на четири очи. Бил изминал много път да се срещне с големия вожд на Коса и да го поздрави.

Аззам се запъти бавно и церемониално към колата. Човек можеше да си представи какво си мисли: защо да не вземе парите от тези глупаци от Америка? Смайт отвори вратата на племенния вожд, за да се качи на задната седалка на ленд ровъра. И щом Аззам се настани, натисна електронното заключване, което не позволяваше на никой вътре в колата да отваря вратите. После спокойно се запъти към джипа отпред и се качи в него.

След секунди по радиовръзката до Лангли се чу пронизителен вик. Аззам бе видял, че Хари Мийкър е труп. Но вече беше прекалено късно — не можеше да излезе.

Спецотрядът чу вика по слушалките си и командирът изкрещя на главния охранител на Аззам да пусне оръжието. Пущунът също му изкрещя и всички вдигнаха оръжия. Въоръжени сблъсъци ставаха непрекъснато в пограничните райони и обикновено напрежението се разсейваше с малко викове и чат-пат с по някой предупредителен изстрел във въздуха. Но този път се чу внезапен автоматичен откос и двама пущуни паднаха. Останалите откриха стрелба по джиповете, но малокалибрените им куршуми от АК–47 не можеха да пробият бронираното покритие. С ожесточаването на престрелката небронираният ленд ровър беше надупчен на решето. На пущуните им изглеждаше като свирепа битка, но всичко беше нагласено.

Хората на Аззам нямаше откъде да знаят, че първоначалният изстрел е дошъл от втория отряд на спецчастите зад джиповете. Скритите американци бяха държали охранителите на мушка през цялото време. Един от тях беше въоръжен с АК–47 и съсредоточи огъня си върху ленд ровъра, като даде няколко откоса от страната на Хари Мийкър, за да е сигурен, че той ще бъде улучен. Тялото на Аззам се мяташе бясно в ленд ровъра, докато куршумите го разкъсваха. Това също беше част от плана. Искаха Аззам мъртъв, за да може документите в куфарчето на Хари Мийкър да бъдат единственото обяснение на случилото се. Тялото на Хари не подскачаше и не прокърви много. Но наистина пусна няколко капки.

Смайт и другите два джипа се изтеглиха под обстрела към главния път; хората от секретния отряд бързо се измъкнаха обратно нагоре по чукарите, където ги чакаха техните джипове. На тръгване оставиха спомен от сражението: американски труп, пристигнал от Пакистан преди няколко дни. Местните момчета щяха да се чувстват по-добре, ако си мислят, че при престрелката са убили и американски войник. Още един убит щеше да намали вероятността онзи, който анализира по-късно събитията, да се съмнява в автентичността на труповете.

Смайт и двата му джипа се изнесоха с рев от селото. Бойни хеликоптери пристигнаха след няколко часа, уж за да евакуират мъртвото тяло от ленд ровъра — заедно с всички деликатни документи, които вероятно бе носил „убитият“. Кацнаха на празното място насред селото, отцепиха периметъра около ленд ровъра и претърсваха колата в продължение на двайсет минути. Но дотогава Хари Мийкър вече беше изчезнал. Трупът и куфарчето бяха отнесени в планините от хората на Ал Кайда, както предвиждаше Хофман. След няколко часа някои от доверените помощници от организацията щяха да разбият металното куфарче и да се помъчат да навържат съдържанието му. След което щяха да започнат да се чудят.

По-късно през деня военните доклади потвърдиха засадата на американските сили и съобщиха, че един американски войник е бил убит. Не беше споменато нищо за втори американец в цивилни дрехи, застрелян в колата си, докато се срещал с местен племенен вожд от външните кръгове на Ал Кайда. Но този доклад не беше нужно да се разпространява. До вечерта за срещата на Аззам с американеца се говореше във всяко село в пограничния район и открито се шушукаше, че Аззам сигурно е работил за ЦРУ. Кукичката беше глътната.

 

 

Хофман знаеше, че планът действа. Прихванаха разговори по мобилни телефони и интернет връзки. Хората на Сюлейман се мъчеха да разберат това, което бяха открили, но бяха прекалено ниско в йерархията, за да взимат решения. Старшите оперативни шефове в Ал Кайда трябваше да решат какво да правят. Службата за вътрешно разузнаване залови куриер на път за Карачи. Съобщението беше спешно свикване на съвет, събиране на улема по толкова сериозен въпрос, че можеше да изисква решение от самия халиф. Агенцията за национална сигурност започна да засича гласове, които не беше чувала от години. Членовете на мрежата бяха принудени да нарушат обичайната си оперативна безопасност. Най-лошото, което можеше да се случи, се случваше на тях.

Късметът е резултат от добро планиране. Хофман се беше погрижил доста за последното и започваше да получава малко повече от първото. Гласовите отпечатъци от прихванат разговор по мобилен телефон от Виена показваха глас, който приличаше на един от най-издирваните хора в списъците за наблюдение на Управлението. Имаше бръждене по линията, но внимателният технически преглед показваше, че това е гласът на родения в Сирия функционер от Хама Карим ал Шамс, приел кодовото име „Сюлейман“. Главният плановик изплуваше. Значението на обаждането трудно можеше да се разбере, защото говореха на закодиран език, но Сюлейман споменаваше за мъченичеството на Хюсеин, който бил погубен коварно от завистниците си. Аналитиците на Хофман мислеха, че са разгадали същността на казаното от Сюлейман: станал е жертва на номер.

С помощта на Агенцията за национална сигурност австрийската полиция получи евентуалния радиус, от който беше направено телефонното обаждане. Полицаите заградиха района и претърсиха няколко жилищни сгради. Малко преди изгрев-слънце откриха телефона, но мъжът, който го беше използвал, беше избягал.

 

 

Ферис искаше да се върне в Аман, за да прекара новогодишната вечер с Алис, но Хофман го помоли да остане още един ден. Искаше празненство. Проблемът беше, че гуляйджиите, които знаеха тайната, бяха до един, част от Минсмийт Парк. Самият факт, че работеха заедно, беше тайна. Затова Хофман реши да доведе Нова година при тях. Внесе тайно в офиса алкохол и храна. Направи от аналитиците бармани, а за диджей избра един оперативен агент, който винаги беше мечтал да стане хип-хоп певец. Ферис опита да се отпусне от музиката и питието. Дори танцува с една пияна млада жена, която работеше за Азхар и се плъзгаше нагоре-надолу по тялото му, сякаш беше пилон в стриптийзбар.

Но в действителност Ферис не беше там. Чувстваше се безполезен сега, когато операцията беше приключила. Каквото и да станеше вече, Ферис не можеше да го контролира, не можеше дори да го види. Единственото, което запълваше тази празнина, беше мисълта за Алис. Понякога се беше чудил, през годините, които беше прекарал с Гретхен, какво е да си влюбен. Сега знаеше. Хрумна му, че в новогодишната нощ трябва да вземе решение. Потърси Хофман, искаше да му каже нещо, но той беше изчезнал.

Ферис беше говорил с Алис по-рано през деня, докато тя се приготвяше да върви да празнува във „Фор Сизънс“ заедно с няколко йордански приятели. Не се беше опитала да го накара да се почувства виновен, че не е там. Беше преминала отвъд това, в мълчанието. Ферис й звъня на мобилния в полунощ аманско време, но тя не вдигна и той се натъжи, че не може да каже името й с настъпването на новата година и да я целуне поне по телефона. Остави съобщение; мобилният му не работеше в Централата, така че не знаеше дали тя се е опитала да му се обади след това.

Ферис остави новогодишните купонджии, влезе в един празен офис и набра номера на Алис. Дори и през затворената врата се чуваше думкането на усилвателите. Алис вдигна на третото позвъняване. Говореше сънено, дори малко завалено, сякаш беше взела приспивателно.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започна Ферис. — Взех новогодишно решение.

— Какво? — отвърна тя. Ясно беше, че не се е събудила напълно.

— Готов съм.

— Какво?

— Готов съм да бъдем заедно. Останалото няма значение.

— Всичко има значение. Кога се прибираш? — Гласът й беше далечен и някак почти безчувствен.

— Утре — отвърна Ферис. — Ще тръгна на първи и ще пристигна късно на втори. Ще ти приготвя вечеря. Ще те любя. Ще ти дам каквото искаше.

— Това е хубаво. — Вече беше будна. — Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа истината. Няма да живея повече в лъжи. Вече няма нужда. Всичко свърши.

— Не знам за какво говориш, но звучи мило.

— Няма проблем — отвърна Ферис. — Аз знам за какво говоря.

 

 

Поседя малко в празния офис, мислеше си за Алис и за това, което щеше да направи през новата година, ако сериозно беше взел решение. Щеше да й разкаже всичко. Това означаваше, че щеше да напусне Управлението. Нямаше друг начин. Наближаваше почти полунощ, когато Хофман издумка на вратата. Носеше бутилка шампанско и две чаши.

— Отваряй, копеле — изръмжа той. — Трябва да поговорим. — Беше доста пиян и алкохолът беше притъпил обичайното му приповдигнато настроение. Изглеждаше почти меланхоличен. Седна от другата страна на бюрото и напълни чашите с шампанско. Ферис го изчака да пусне някой виц, да вдигне тост, но той мълчеше. Накрая Ферис проговори пръв.

— Успяхме — каза и вдигна чашата си. — Не мислех, че е възможно, но го спретнахме. Ние сме вътре в тяхната ДНК.

— Може би — мрачно отвърна Хофман.

— Никакво може би. Не и след като засякохме обаждането на Сюлейман. Той е в беда. Иначе никога нямаше да изплува на повърхността. Хванахме толкова много нови следи последните няколко дни, че ще можем да разкрием мрежи от Лондон до Лахор.

Хофман клатеше глава. Не беше само пиячката. Нещо го тревожеше. Ферис не искаше да се притеснява за проблемите на Хофман, искаше да мисли за собствените си.

— Дай по-весело, шефе. Победната обиколка е.

— Още не сме спечелили.

— Много по-близо сме от миналата седмица. Пий. — Чукна чашата си в тази на Хофман и почти я пресуши, но по-възрастният мъж не пи.

— Прекалено съвършено е — отвърна Хофман. — Нещо не е както трябва.

— Какви ги говориш? За бога, защо не приемеш „да“ за отговор? Получи се. Един господ знае как, но успяхме. — На Ферис не му се слушаше за съмнения или пропуски. Сега, когато неговата роля в операцията беше приключила, вече мислеше за новия си живот. Искаше Хофман да си иде и да го остави на бъдещето му.

— Нещо не е както трябва. Сюлейман никога нямаше да се появи толкова бързо. Никога не съм го очаквал. Сякаш ни изпитва, за да види колко знаем.

— Стига, Ед, ставаш параноичен. Прекалено дълго си живял с това. Страдаш от следродилна депресия. Спри да мислиш за това. Имаш чудесно ненормално бебе.

— Мислиш ли? Защо Сюлейман остави да намерим телефона му? И на кого говореше за предателство? Все още не разполагаме с нищо истинско. Това ме влудява.

Ферис се разсмя и си наля още шампанско. Беше уморен и честно казано, проблемите на Хофман не го вълнуваха. Разцелува го по двете бузи и усети наболите му бакенбарди и киселия мирис на дъха му. Хората навън крещяха, танцуваха и скандираха името на шефа: „Хофман! Хофман!“. Наближаваше полунощ. Народът отброяваше секундите. Искаха си шефа.

Хофман излезе от малкия офис. Лидерското у него беше прекалено силно, за да не се възползва. Качи се на една маса, вдигна бутилката над главата си и извика на насъбралото се множество:

— Честита Нова година! Благодаря ви за упоритата работа. Още предстои. Обичам ви всичките! — Свърши няколко секунди, преди часовникът да стигне до нула. Тъкмо навреме, както обикновено. Тълпата изрева; бяха пияни, щастливи и уморени. Хората пееха и една конга се заформи зад една сочна жена, която следеше терористични клетки. Насред веселбата Ферис беше вероятно единственият, който забеляза, че Хофман се промъкна към един празен офис и затвори вратата.

Омар Садики изчезна в първия ден на новата година. Ферис чу новината, докато пътуваше към летището, за да хване полета към Аман. Службите в Аман подслушваха телефоните на Садики, за да са сигурни, че няма да се опита да ги преметне. Той обаче не отговарял на новогодишните обаждания и оперативният шеф, който ръководеше работата в отсъствието на Ферис, накрая се притеснил. Късно следобед аманско време изпратил един от йорданските си агенти до дома на Садики да провери. Агентът открил пълна стая със сащисани жени и деца. Жената на Садики казала, че съпругът й излязъл сутринта с някакви гости и още не се бил прибрал. Потърсили го в офиса и в джамията, и в кафенето, където следобед се събираха членовете на Ихуан ихсан. Но нямало и следа от него. Жена му казала, че съпругът й изглеждал разтревожен от нещо. Каквото и да бе това нещо, беше го накарало да изчезне.

След като говори с хората си в Аман, Ферис се обади на Хани по защитения телефон. Хани каза, че вече е научил новината, и се извини многократно. Не знаел как Садики се е измъкнал въпреки наблюдението. Не спираше да повтаря, че вината е негова. СОР трябвало да наблюдават по-отблизо. Не трябвало да му позволят да изчезне. Ферис никога не беше чувал Хани да говори толкова разкаяно.

— Мамка му! — измърмори Ферис, когато приключи с разговора с Хани. Знаеше си, че накрая нещо ще се случи със Садики, още откакто го беше срещнал в Абу Даби. Беше прекалено уязвим, прекалено много пионка в игрите на другите. Ферис си беше наложил да не се тревожи за последствията — ако се замисляш прекалено много какво може да се случи на агентите ти, никога няма да проведеш операция. Но Садики дори не беше агент. Той беше нищо. Не знаеше нищо. Вероятно това щеше да улесни нещата за него, когато похитителите започнеха да го разпитват. По-дълбок страх гризеше Ферис. Не му се искаше да си го признае. Всъщност не се притесняваше за Садики, тревожеше го фактът, че Садики познаваше Алис Мелвил.

 

 

— Защо не го изведох от Йордания, за да го защитя? — попита Ферис, Хофман, когато по-късно се свърза с него по телефона. — Защо просто го оставих там? Той беше мюре.

— Ще се оправи. Ще му пуснат кръв и той ще си каже каквото знае, а той не знае нищо. Ще отрича, че има нещо общо с Инджирлик. Ще твърди, че е бил в Турция заради архитектурен проект на американска банка. Ще им каже за Брад Сканлън. Няма да знаят на какво да вярват. Ще го спукат от бой, което само ще направи признанието му още по-странно, и накрая ще са още по-объркани, отколкото в началото.

— Ще го убият.

— Съмнявам се, но какво толкова? Както съм ти казвал винаги, стават и гадости. Ако се тревожим за всеки, който пострада, никога нищо няма да свършим.

— Господи, ти си адски хладнокръвно копеле!

— Ти също — отвърна Хофман. — Просто не искаш да си го признаеш.

На Хофман наистина не му пукаше. Замесените човешки същества като нищо можеха да са пластмасови фигури на шахматната дъска.

— Ще разкрият и мен — рече Ферис. — Когато разпитват Садики, той ще ме издаде и те ще разкрият самоличността ми.

— Няма. Ще разкрият измисленото ти име, но какво от това? Дегизировката беше страхотна. Легендата беше здрава. Всичко е покрито докрай. Престани да се тревожиш. Омар ще се върне на работа, вероятно ще му липсват няколко пръста на краката, но какво толкова? Можеш да го наемеш да ти построи къщата на плажа.

— Ще разпитват Садики и за други американци в Аман. Ще искат да разберат дали не е имал други връзки с посолството чрез хора, които може да ме познават.

Хофман вече се ядоса.

— Виж, Роджър, какво се опитваш да ми кажеш? Защото имам и друга работа.

Ферис се подвоуми дали да разкрие пред Хофман тъмната тайна, която носеше в сърцето си — че Омар Садики познава една американка, която познава един американец, който работи в посолството. И който се казва Роджър Ферис. Но не можа да го направи. В този миг престана да вярва на Хофман. Щом затвори, започна да звъни на Алис Мелвил. Никой не отговаряше, нито в дома й, нито в службата й, нито на мобилния. Може би беше излязла. Може би имаше махмурлук. Може би беше заминала. Може би си имаше нов любовник. Ферис взе нощния полет от Лондон с нарастващо притеснение. Беше натиснал костта до точката на счупване и сега тя се беше счупила.