Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (30)

28.

Берлин

Повикаха го да се върне в Централата на втория ден на Коледа. Беше прекарал празника с Алис, дълги моменти на мълчание, изречения, които започваха, без да свършат. Какво казва един мъж на една жена, която е отхвърлила предложението му за женитба? Какво казва една жена на един мъж, когато знае, че той я лъже? Как мъжът може да я убеди, че ако отговори на въпросите й, всичко ще стане много по-зле? „Заради добротата не мога да бъда добър“, беше написал Бертолт Брехт. Заради истината Ферис не можеше да говори. Алис се опита да е празнична, докато печеше пуйката, която беше успяла да открие по пазарищата на града; носеше червената си коледна шапка, докато Ферис не я накара да я свали. И тогава Хофман се обади на мобилния, нещо, което не беше правил никога, и каза на Ферис да се прибере колкото е възможно по-бързо. Ферис си тръгна с облекчение. Искаше му се да вярва, че Алис е в по-голяма безопасност, когато него го няма.

Във Вашингтон имаше голям сняг. Колите се плъзгаха по Джордж Вашингтон Паркуей и дори входът на централата на ЦРУ беше заледен. Ферис остави взетата под наем кола на Северния паркинг (който администраторите в Управлението по своя жизнерадостен цветно кодиран начин бяха прекръстили на Зеления паркинг) и си проби път до високотехнологичната миша дупка на Хофман. Сега имаше свой собствен биометричен пропуск, който го пускаше през скритите врати и го спускаше с несъществуващите асансьори до Минсмийт Парк. Шефът беше по-невротичен от обикновено; лицето му беше червено и Ферис първо си помисли, че е прекалил с пиенето по коледните празници, но всъщност беше напомпан от нещо друго.

— Хо-хо-хо — рече Хофман. — Весела Коледа!

— Много весело — отвърна Ферис, уморен от дългия полет и часовата разлика. — Дано да си струва.

— Струва? Ще кажа следното: „Тук Моржа каза бавно: — Време дойде да поговорим за неща, като: обуща, червен восък, параходи, за зеле и царе, защо морето е горещо — вряло и имат ли прасетата криле“.^[1] Да цитирам Луис Карол.

О, боже, шефът беше побеснял като куче!

— За да бъда точен — продължи Хофман, — цитирам „Алиса в огледалния свят“ и ние се каним да влезем през огледалото, приятелю мой. Заедно с нашия водач господин Хари Мийкър.

Усмивка изгря върху лицето на Ферис, усмивката на Моржа. Почваха. Хофман го хвана за ръка и го поведе по коридора, покрай бюрата на аналитиците и служителите, които манипулираха въображаемите си джихадски уебсайтове и засичаха целите си по света. Стигнаха до две стъклени врати в края на помещението; доколкото Ферис си спомняше, те винаги бяха затворени. Хофман постави пропуска си в скенера на стената, пъхна картата за отключване в процепа и вратата се отвори. Продължи по тъмния коридор и зави надясно, след което отвори още една врата.

Беше леденостудено, буквално. Азхар се появи от мрака, облечен с дебело палто и с ръкавици. Беше тъмно, с изключение на флуоресцентното осветление в ъгъла. Приглушената светлина беше като кристална, сякаш гледаха през малки парченца лед. Ферис последва Хофман към светлината. И там, на масата, видя труп на мъж, вкочанен като парче дърво, бледата кожа покриваше костите на лицето му като парафин. Беше облечен във всекидневни дрехи: панталони с басти и бяла риза.

— Ето го твоето момче — рече Хофман.

Ферис докосна студената восъчна кожа. Беше съвсем мъртъв. Това беше първата му среща с тялото, което беше накарал Хофман да осигури, и имаше странното усещане, че го е убил сам. Замисли се за „Мъжът, който изобщо не съществуваше“, оръфаната британска разузнаваческа книга, която го беше вдъхновила за плана му. Преди шейсет и пет години името на трупа беше майор Уилям Мартин от Кралските военноморски сили и „майорът“ беше изхвърлен на брега в Испания. Беше се получило тогава, но немците бяха по-глупави от Сюлейман.

— Обичам го този човек — рече Хофман и потупа трупа по леденостудената буза. — Той е мой тип действащ агент. Отива, където го пращаш, не ти отговаря. Държи си устата затворена, и то завинаги.

Но Ферис не слушаше шегата. Докато гледаше вкочаненото безжизнено тяло, се чудеше дали ще се получи — дали поредицата огледала, които бяха събрали, щяха да сочат в правилната посока.

 

 

Беше прекалено студено да се стои при трупа дълго, затова Хофман и Ферис се оттеглиха в съседната заседателна зала и оставиха Азхар да се погрижи за мъртвеца. Върху заседателната маса имаше отворено метално куфарче, очукано и обезцветено от честа употреба. Към дръжката на куфарчето имаше закачена метална верига с дебела метална гривна от другия край, също като белезници. Отстрани бяха наредени цял куп картонени папки.

— Време е да закачим стръвта — каза Хофман. — Идеята беше твоя, Роджър. Какво искаш да има в куфарчето му? Какво Хари Мийкър, необикновен оперативен агент от ЦРУ, трябва да носи със себе си, когато го застрелват, докато се опитва да установи контакт със свръзка в Ал Кайда? Давай поред.

Ферис затвори очи и се опита да се постави в измисления свят, който толкова здраво се бяха постарали да създадат.

— Носи съобщение за Сюлейман — отвърна Ферис. — Това е детонаторът. Има съобщение от ЦРУ за Сюлейман. Когато другите го видят, ще си помислят, че Сюлейман работи за нас. Подготвил ли си го?

Хофман кимна.

— Съобщение за Сюлейман, което трябва да бъде доставено чрез агент за свръзка в Пакистан.

Ферис продължи:

— Хари би молил Сюлейман да му помогне да се справи с опасна нова заплаха. И тази заплаха е Омар Садики, чието досие Хари сглобява.

— Точно така — отвърна Хофман. — Садики е прекрачил границата. Сюлейман е убивал само европейци, но новият човек убива американци във въздушна база в Турция. Затова Хари се свързва със свръхсекретния си източник в Ал Кайда. Иска Сюлейман да спре новата отцепническа група, която е ръководена от Садики и е извън контрола на Сюлейман.

Ферис удивено поклати глава.

— Само се надявам да повярват, че сме толкова непочтени. И толкова умни.

— Много ясно, че ще повярват. Те ни мислят за Супермен. Затова ни мразят толкова.

— Подготвил ли си документацията?

— Да-ммм… искам да я прегледаш, преди да заредим торпедото.

Ферис прегледа хартиените папки, видя съдържанието им и накрая се върна към една от тях. Издърпа зърниста снимка, на която се виждаше как Садики се среща с Бюлент Фархат в Анкара.

— Тази със сигурност ще я използваме. Това доказва, че Садики се е свързал с човек от Ал Кайда в Турция точно преди Инджирлик. Щом Управлението прави досие на Садики, това трябва да е доказателство номер едно.

— В куфарчето — рече Хофман и я сложи вътре. — Какво друго?

Ферис погледна втора снимка от една по-предишна папка. На нея се виждаше Садики в Абу Даби на среща с адвокат, който в миналото беше участвал в мрежата за предаване на пари на Ал Кайда.

— Това ни трябва. Това е доказателството на Хари, че Садики е прехвърлил парите за атентата в Инджирлик.

— Със сигурност. Какво друго?

Ферис извади документ върху бланка на ФБР с днешна дата. Беше анализ на пластичния експлозив, използван в Инджирлик, сравнен с експлозивите, използвани при атентатите пред клона на Ейч Ес Би Си и израелското консулство в Истанбул през 2003.

— Хари Мийкър щеше да иска и това. То потвърждава връзката с Ал Кайда.

Хофман се разсмя и взе документа.

— Това ще пощури хората на Сюлейман. Как може да не знаят нищо за човек, който има същите пластични експлозиви, които те са използвали в предишни операции? Как може да са били на тъмно? Освен… освен… ако Сюлейман не ги разиграва. Освен ако Сюлейман не е такъв, какъвто изглежда. Освен ако червей не ги яде отвътре. Няма да знаят какво да мислят!

Ферис се загледа в трета снимка. Надписът гласеше, че това е офис, използван от Будните братя в Аман. Ферис познаваше квартала. Беше близо до офиса на Алис, в старата част на града.

— Какво е това? — попита Хофман.

Ферис продължаваше да се взира в снимката, потънал в размисъл.

— Нямаш нужда от тази — съвсем тихо отвърна той; гласът му едвам се чу. Върна снимката в папката.

— Какъв е проблемът? Не е достатъчно интересна ли?

— Не. Остави я. Няма да имаме никаква полза от нея.

Ферис добави още няколко неща. Откри запис от наблюдение от разузнавателната служба на ОАЕ за движението на Садики в Абу Даби. Хари Мийкър щеше да го е проучил. Добави и разписките от самолетни билети до и от Анкара. Трябваше да ги има в папката. Разполагаше и с доклад от турските власти за влизането и излизането на Садики на 21 декември. Стана спретнато комплектче — доказателство, че Садики е част от важна нова отцепила се клетка на Ал Кайда, която ЦРУ спешно иска да задържи. Взе куфарчето и го вдигна, за да провери колко е тежко.

— Мразя ги тези копелета — заяви Хофман. — Затова ми харесва тази игра. Защото ще ги накара да се самоунищожат. Тръгнат ли нещата от това куфарче нагоре по веригата, всички до един ще започнат да се чудят дали ЦРУ не ръководи големия им водач. Ще посеем семето на съмнението в организацията и после просто ще го оставим да си свърши работата. Ще започнат да се съмняват във всичко. Целият им свят ще се обърне с главата надолу. Това е отровно хапче. Глътнат ли го — мъртви са.

Ферис кимна. Това беше неговата идея. Искаше да повярва в нея, но се тревожеше, че е пропуснал нещо.

— Значи аз съм Хари — каза Ферис и хвана куфарчето. — Разследвам случая с Инджирлик от името на Управлението. Имам всички доказателства. Трябва да докажа, че го е направил Омар Садики. Искам помощта на Сюлейман. Как стигам до Пакистан?

— Ето го маршрута — отвърна Хофман. — Първо, Хари отива до Лондон и Париж да говори със съюзниците. Имаме хора на средно ниво от френските и английските секретни служби, които ще потвърдят легендата му. Ще лети със същия самолет, който вози и трупа. Имаме боклуци за джобовете от Лондон и ще изпрати есемес на приятелката си, за да й каже колко е супер. Когато момчетата от Ал Кайда намерят телефона на Хари, ще им хареса мелодията от „Котките“. Толкова американска. Добавихме я вчера.

— Чудесно. Но кога Хари стига до Пакистан? Всъщност това е от значение.

— Лети до Исламабад от Париж. Отива първо при Службата за вътрешно разузнаване. Приемаме, че в тях има къртица, затова изпращаме човек, който се прави на Хари. Той говори с пакистанците. Но после действа соло.

— Отива да се види с човека си от Ал Кайда във Вазиристан.

— Точно така. Заедно с шефа на базата в Пешавар и шест момчета от спецчастите се качва в планината, за да се срещне най-вероятно с един човек от племето пущу, Аззам, който е работил заедно със Сюлейман, когато той е бил в Афганистан. Наистина се срещнахме с този Аззам, дадохме му пари, опитахме се да го вербуваме като агент за връзка. Не се получи, но лошите не го знаят. И Хари ще занесе съобщението си за Сюлейман, адресирано до „Рауф“, от прихванати разговори разбрахме, че това е кодовото име, което Сюлейман използва с хората си. И писмото… ами, ето го, Сами го написа. Произведение на изкуството.

Хофман му подаде съобщение, написано на арабски върху толкова корава хартия, че можеше да идва само от Америка. Ферис го прочете на глас, превеждаше го на английски:

— „В името на Пророка, мир и благоденствие нему, пращам ти поздрави, Рауф, по нашия добър приятел и брат Аззам. Молим те за помощ във връзка с един йордански брат отцепник, чиято снимка и досие предавам на брат Аззам. Молим те да вземеш необходимите мерки, както в миналото. Мир и благоденствие тебе“.

— Да сложим тази снимка. — Хофман показа малка снимка на Омар Садики. Ферис върна писмото до Рауф на шефа си, който закачи снимката с кламер за него и го сложи в металното куфарче, приготвено за Хари Мийкър.

— Няма да кърви — рече Ферис. — Знаеш това, нали? Когато го застрелят в планинското село, няма да кърви.

— Много ясно, че няма да кърви! Той е мъртъв, за бога. Но ще прокапе. Ще се процежда. Правили сме опити. Всичко ще е наред.

— Луди ли сме? — каза Ферис сякаш на себе си.

— Може би, но знаеш ли какво? Когато видят всичко това и се опитат да си представят какво означава, хората на Сюлейман ще полудеят още повече. Хората се изяждат отвътре, когато не знаят кое е истина и кое не е. Кара ги да се чудят дали изобщо вярват в нещо. Голям унищожител е съмнението. Върши работата на Сатаната вместо него.

Ферис кимна. Опита се да не мисли по какъв друг начин може да се окаже вярно твърдението на Хофман.