Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (28)

26.

Анкара

Декемврийското утро обагри небето на изток в охрено червено. През прозореца на хеликоптера Ферис виждаше нагънатата като дъска за пране равнина на Анадола. Полетът беше съгласуван с турските военни и нямаше нужда да се лети толкова близко до земята, но пилотът си правеше кефа. Следваше речните корита, които набраздяваха Южна Турция, завиваше толкова рязко, че Ферис усещаше гравитацията в стомаха си; бръмчаха над ужасени стада овце, които се пръскаха във всички посоки; минаваха с бръснещ полет над поляните и разлюляваха високата трева като в пейзажите на Ван Гог. Пилотът се забавляваше да вдига рязко хеликоптера, когато наближаха жици с високо напрежение, и от време на време безразсъдно се провираше под тях. Знаеше, че Ферис никога не би го издал и че дори и да го направи, никой от диспечерите няма да му обърне внимание.

В Анкара, Ферис имаше натоварен ден. Срещна се с Бюлент Фархат, турския агент, който щеше да се направи на главен инженер на „Юнибанк“. Навремето Фархат беше ходил в Афганистан и когато се беше върнал, турците здраво го бяха изпотили, докато му изкарат муджахидинските настроения; бяха го пуснали, при условие че ще продължи да им дава сведения: първо от салафитските кръгове у дома, а после, когато вече му имаха доверие, от джамиите в Германия. ЦРУ го беше вербувало в Германия и го беше пуснало като свой агент, въпреки че на книга още се водеше към турските служби. Ферис заведе Бюлент в офиса, където щеше да се срещне с Омар Садики. Намираше се на оживена търговска улица близо до най-старата джамия в града. Самият офис беше модерен, но безличен — труден за запомняне и още по-труден за повторно намиране. Ферис даде на агента визитни картички от „Юнибанк“ и куфарче с лого на компанията отстрани. Разясни му сценария: Бюлент трябваше да разпита Садики за задържането на хлад и устойчивостта на топлина на изолацията, която бяха упоменали „Ал Фаджр“; трябваше да се възпротиви, че не е достатъчно плътна, и да предложи промяна в техническите характеристики на плана. Трябваше да предложи да плати за промяната, ако Садики се опъне. Във всеки случай трябваше да се погрижи, докато говори, да размята плановете и скиците нагоре-надолу. Камерата и микрофоните в офиса щяха да свършат останалото.

После Ферис се обади на Аджет Сингх в Аман, за да потвърди дела на операцията от 22 декември в киберпространството. Сингх му описа набора си с електронни номера: щеше да изпрати кодирани съобщения по-късно през деня от имейла на Садики, който контролираше, и да намекне на кодиран език, че операцията срещу американската цел е готова; беше подготвил комюнике, в което се поемаше отговорност за коледния атентат и се съобщаваше за нова салафитска терористична група, което щеше да бъде качено на истински джихадски уебсайт няколко часа след като бомбеният атентат станеше публично достояние; щеше да създаде объркване с поздравителни съобщения, които щяха да се разменят из мрежата; имаше готови постинги за ислямските чатрумове в mySunna.com и още десетина други джихадски уебсайта — в които се обясняваше произходът и теологията на новата група, организирала бомбения атентат. Щяха да обяснят, че според новата група Ал Кайда се била размекнала — атакувала цивилни обекти в Европа вместо американски военни обекти. Няколко съобщения дори щяха да обвинят водачите на Ал Кайда, че ЦРУ им плаща.

— Ти си гениален — каза Ферис на младия си помощник.

— Ако е така, защо не мога да си намеря нещо за чукане?

— Ще те изведа, когато се върна — отвърна Ферис. — И ще ти намеря момиче. Искаш ли?

— Искам две.

Ферис се разсмя. Зачуди се дали ентусиазираният му помощник не е девствен.

— Добре тогава, значи две.

 

 

Садики пристигна на следващата сутрин. Ферис изпрати кола да го посрещне на летището. Йорданецът се забави при проверката на паспортите, което означаваше, че името му е в списъка за наблюдение. Ферис го чакаше в офиса, дегизиран както обичайно, заедно с Бюлент. Срещата мина, както беше планирана. След около час спорове се разбраха изолацията да бъде сменена. Бюлент настоя да заведе Садики на празничен обяд в съседния ресторант. Ферис се извини, като каза, че има друга работа, и така двамата отидоха в любимото място за събиране на ислямистките политици и памфлетисти; беше ресторант, в който щяха да бъдат забелязани — от религиозни мюсюлмани, свързани с подземния свят, и от турските тайни служби, които ги наблюдаваха. Привечер колата върна Садики на летището и той хвана късния полет вечерта.

 

 

На следващата сутрин, вторник, 22 декември, във въздушната база „Инджирлик“ в Южна Турция избухна бомба. Огнената топка се виждаше от километри, а грохотът от експлозията набързо събра тълпа пред базата. Местните кореспонденти разпратиха бюлетини трийсет минути след бомбения атентат и Си Ен Ен — Турция получи заснет с телеобектив от външния периметър на базата видеоматериал, на който се виждаше как дебел стълб пушек се издига от останките на сградата. Два часа след атентата Си Ен Ен — Турция цитираше турски източници, които твърдяха, че целта са били американски казарми.

Ферис се обади на Хофман от защитения телефон, за да се увери, че всичко е минало по план. Тревожеше се, също като Джим снощи, че нещо може да се е объркало.

— Мина почти перфектно — отвърна Хофман.

— Какво означава това? — попита Ферис.

— Означава, че някакъв тъп редник отишъл в офицерските казарми, защото чул, че има много свободни стаи. Промъкнал се през постовите. Разпознали са тялото трийсет минути по-късно.

— О, боже! — Ферис беше позволил това да се случи. Беше предвидил тази смъртоносна грешка и не беше направил нищо, за да я предотврати. Какво ставаше с него?

— Не се тревожи. Този човек е нарушил заповеди и е влязъл в забранена за влизане зона. Вината не е твоя. Не е и моя. Негова си е. Така че не се отпускай и се съсредоточи върху важното. Вече се доближаваме. Преглътни го.

Отначало Ферис не отговори. Остави думите на Хофман да потънат в съзнанието му.

— Не ти пука, че този човек е загинал, нали?

— Да. Не ми пука. И на теб не бива да ти пука.

Ферис каза само довиждане.

 

 

Американските и турските военни се постараха максимално да ограничат изтичането на информация и понеже ставаше въпрос за военна база, успяха до известна степен. Но в десет сутринта кабинетът на министър-председателя даде пресконференция в Анкара за турските медии и каза, че в Инджирлик е имало голям взрив. Имало жертви, но сред тях нямало турци. Говорителят на министър-председателя каза на турските репортери, че целта на атентата са били американските офицерски общежития в базата, където живеели много от пилотите. Каза, че по-голямата част от сградата е била унищожена, но че американците се грижели за пострадалите в собствената си полева болница, която обичайно поемала спешните евакуации от Ирак.

Хората в Щатите току-що се събуждаха, когато Пентагонът излезе с обръщение, в 14:00 в Анкара и в 07:00 във Вашингтон. Пентагонът потвърди, че кола бомба е унищожила американски казарми за офицери, че жертвите сред американците са били ограничени, тъй като много офицери са били в коледен отпуск. Пентагонът отказа да пусне списъка с имената на убитите и ранените, като каза, че ще съобщи лично на близките им, и в последвалата суматоха няколкото репортери бяха уведомени, че няма да има публично обявяване на жертвите, защото някои от тях са били изпратени в Инджирлик със секретни мисии. Това не беше изненада. Репортерите на Пентагона си знаеха, че Инджирлик е база за специални операции в Ирак. Снимките разказваха историята: показваха опустошението: мощен бомбен взрив, който беше унищожил символична цел — базата беше използвана от всеки летец, пускал някога бомби над иракчаните.

Нещата се задвижиха, когато поемането на отговорност беше поместено на ислямския уебсайт. Изявлението критикуваше останалите терористични групи като проамерикански продажници. Групата, която поемаше отговорността, наказателна бригада „Назър ал Дин Албани“, беше неизвестна досега. Но до края на деня анализатори от Лондон и Вашингтон вече спекулираха, че групата може да е важна нова издънка на Ал Кайда. Мъжът, на когото беше кръстена, бил часовникар от Дамаск, който преди смъртта си през 2000 година се прочул със свободните си интерпретации на проповедите на Пророка, известни като „хадити“, противопоставящи се на сухата ортодоксалност на официалния канон. Той беше модерен светец за някои от най-крайните поддръжници на салафитския ислям, хора, които искаха да прочистят развалата на модерния живот и да възвърнат чистотата и бойния дух от времето на Пророка. Последователите на Албани се бяха разпръснали в Сирия, Саудитска Арабия и Йордания; центърът на движението се намираше в една джамия в Зарка, където бяха намерили убежище много от следовниците на Албани, след като бяха избягали от Сирия. Аналитиците от разузнаването знаеха, но не казаха на репортерите, че един от членовете на джамията в Зарка е мистериозен архитект, който набира все по-голямо влияние сред муджахидините.

Благодарение на Аджет Сингх имаше още откъслечни доказателства. Аналитиците забелязаха сходство между салафитската реторика в комюникето на бригадата на Албани и постингите, които бяха пускани в джихадските уебсайтове през последните месеци. Имаше често повтарящи се арабски фрази, например: „Нахну риджал уа хум риджал“, което се превеждаше като: „И ние сме мъже, и те са мъже“. За муджахидините това изречение означаваше, че общоприетите традиционни тълкувания на Корана и хадит не са по-верни от радикалните интерпретации. Материал в „Лъндън Дейли Телеграф“ цитираше британски аналитици, забелязали друг цитат от радикален салафитски шейх на име Абдул-Рахим ал Тахан, който се беше появил на много сайтове като част от комюникето: „Ла кайра фи ко’ран би-гайри сунна, уа ла кайра фи сунна би-кайри фахм салафна ал-силах“. Това се равняваше на декларация за независимост от традиционния канон за сунитите, известен като Суна: „Няма добро в Корана без суна и няма добро в суна, ако нашите правоверни салафити не го разбират“. Това са новите убийци, предупреждаваше „Телеграф“, по-опасни дори от взривилите бомбите в Милано и Франкфурт.

Минаха двайсет и четири часа, преди да започне да изтича първата информация от обединения екип Турция/ФБР, който извършваше техническата експертиза на мястото на взрива. Бомбата в Инджирлик определено беше свързана с мрежата на Ал Кайда. Техниците бяха сравнили експлозивите и детонатора с тези, използвани при предишен атентат на Ал Кайда в Истанбул.

Нито една истинска операция не е съвършена. Но докато следеше неясния развой на виртуалните събития, Ферис можа да стигне единствено до заключението, че измамата може да стигне до съвършенство по начин, по който истинският живот не може. Спомни си нещо от журналистическите си дни в началото на 90-те години — наблюдението на суровия критик Джанет Малкъм, че съществува само един вид разказ, в който истинността на описаното върху печатната страница не може да бъде поставена под съмнение, и това е художествената измислица. Така беше и с бомбения атентат в Инджирлик. Истината, която разбра светът, беше, че една сърдита нова група от терористи може да удари американците вътре в собствените им бази. Беше шок — и то най-вече за истинските терористи.

Ферис получи имейл от Гретхен. Отначало се разтревожи, като видя от кого е, но съобщението беше в известен смисъл окуражаващо. Заглавието беше: „Да го духаш“. Самото съобщение беше текст от материал, излязъл в сутрешната клюкарска колона на „Уошингтън Поуст“, в който се казваше, че развеждащата се адвокатка от Министерство на правосъдието била видяна през ваканционния сезон в обятията на висш съветник от Белия дом, който бил един от най-привлекателните ергени в града. Ферис можеше само да се усмихне доволно: Гретхен беше природна стихия. Щом се окажеше обградена, тя сменяше посоката и избираше друг. Това беше дарбата й, тя не усложняваше живота си със самоанализи. Решаваше какво иска и после излизаше и си го намираше. Сега свободното бъдеще се простираше и пред Ферис. Прибираше се в Аман, за да бъде с жената, която обичаше. Имаше само една пречка: в центъра на връзката му с Алис Мелвил имаше лъжа.