Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (25)

23.

Аман/Вашингтон

През празниците пристигна спешно съобщение от главния инспекторат на ЦРУ — викаха Ферис незабавно в Централата, за да обсъдят „спорен въпрос“. В съобщението не се даваха повече подробности. Ферис изпрати спешно съобщение на Хофман в понеделник, молеше го да му се обади веднага щом отиде на работа. Трябваше да чака обаждането му седем часа. Прочете му съобщението и попита:

— За какво е това, Ед? Изглежда така, сякаш ме разследват.

— Така е — отвърна Хофман. — Току-що научих. Затова се забавих с обаждането. Трябваше да се срещна с разни хора.

— Какво съм направил? — Ферис първо си помисли, че е заради разходните сметки.

— Точно там е проблемът. Не знам и шпионите ми в офиса на главния инспектор не искат да ми кажат. Или не могат да ми кажат. Или може би не знаят, но се съмнявам.

— Можеш ли да го спреш? Не ми е точно до това сега. Ако ще запълваме прозореца ти на двайсет и втори декември, нямаме време за губене.

— Ще опитам. Но следователите са пълни кретени. Отделът за вътрешни разследвания е най-корумпираният полицейски отдел на света: ченгетата ги опандизват, кримките ги пускат на свобода, а междувременно следователите разследват, че някой си е хапнал понички без пари в „Севън — Илевън“. Това са то инспекторите. Доказват мъжеството си, като унищожават агенти. Съжалявам, но е истина.

— Но аз не съм направил нищо лошо. Поне не помня да съм правил. Направил ли съм нещо лошо?

— Боже, надявам се. Но не мога да си спомня нищо точно в момента.

— Не е смешно, Ед. На мен поне не ми е смешно. Какво да правя?

— Трябва да се прибереш. Пронто. Със следващия полет. Говори с тези хора и разбери за какво става дума. После ще измислим как да те измъкнем.

Ферис си помисли за Алис и за Омар Садики и стомахът му отново се сви на топка.

— Наистина не искам да напускам Аман точно сега. Точно се пекат нещата. Сега не е моментът да си тръгна.

— Разбирам. Но нямаш избор. Тези хора са гадняри. Ако не се явиш, когато те викат, ще изпратят някой да те докара с белезници. Не се ебавай с тях. Повярвай ми. Опълчих им се веднъж и за малко не ми спукаха задника. Обаче имах добър адвокат. Ще му се обадя и ще видя дали не може да ти помогне да се отървеш. Но първо трябва да се видиш с тях. Обади им се днес и си уреди среща — за вдругиден, рано сутринта, и иди сам. След като говориш с тях, иди се виж с адвоката и разбери какво да правиш. Ако се появиш с адвокат, ще се опитат да те прецакат още по-яко.

 

 

Ферис се срещна с Алис на кафе следобеда в „Интерконтинентал“, близо до работата й. Каза й, че трябва да се върне спешно в САЩ, с първия полет на Кралските йордански линии до Европа, и после да лети до Вашингтон. Майка му била болна, така каза, и била сама. Трябвало да е с нея. Беше се чудил каква лъжа да измисли и тази му се видя най-безопасната.

— Разбрах, че нещо те тревожеше в събота — рече тя. — Толкова се натъжи на път към къщи. Знаел си още тогава, нали?

— Да — излъга Ферис.

— Ще се радвам да се запозная с майка ти някой ден.

— Ще се запознаеш, скъпа. С всички ще се запознаеш.

Тя огледа раната на главата му, каза, че заздравявала, и после хвана ръката му и я държа дълго. Не беше от хората, които изразяваха фалшив оптимизъм за нещо, което не разбират. Ферис наруши мълчанието.

— Онази група, с която работиш по твоя проект, Ихуан ихсан. Трябва да внимаваш с тях.

— Боже мой, защо трябва да внимавам? — Тя пусна ръката му. — Те са чудесни хора. Искат да помогнат на нещастните мюсюлмански момчета и момичета. А и нали един от тях дойде да те спаси в събота в Мутах. Какво толкова може да им има?

— С тези хора никога не знаеш. Те са фундаменталисти. Не обичат много Америка.

— Още по-основателна причина да работя с тях! За да видят, че не всички сме вманиачени убийци — че не виждаме терористи във всяка джамия, за бога! Нека да не спорим точно сега, Роджър, моля те.

Той се вгледа в лицето й. Мъчеше се да реши какво да прави. Бялата й кожа беше поруменяла от вълнение. Нямаше да го чуе. Ако й кажеше още нещо, само щеше да я постави в по-голяма опасност. Най-добрата й защита беше да не знае нищо. Никой, прекарал известно време с нея, не би се съмнявал в искреността й. Той хвана ръката й и я стисна силно.

— Просто бъди внимателна, скъпа — рече Ферис. — Ще се върна веднага щом мога.

Тя го целуна по бузата.

— Все това казваш. „Бъди внимателна, скъпа“. Но ти си този, който трябва да внимава, Роджър. Ти си този, който познава истинските ненормалници и убийци. Не аз.

— Може би си права — тихо отвърна Ферис.

— Е, винаги можеш да се хванеш на работа при мен, когато се върнеш. Можеш да приготвяш обяда на малките бежанци, които идват от Ирак. Как ти се струва?

— Прекрасно. Може и да приема исляма. Да стана и аз буден брат.

Тя дойде с него в апартамента му и остана, докато той си опаковаше багажа. Накара му се, че взима мръсни ризи и бельо, защото не се беше изпрал. Кола на посолството чакаше долу и на път към летището той я остави у тях. По време на дългото пътуване към Вашингтон си я представяше сред левантинското небитие на апартамента й, скрита от света, който сякаш се затваряше около него.

 

 

Първото нещо, което забеляза, когато пристигна на главния вход на Централата след трийсет и шест часа, бе, че пропускът му не работи. Вече го бяха отстранили, електронно. Двама мъже слязоха по стълбите и го отведоха до една заседателна зала без прозорци в дъното на старата сграда. Главният следовател от Инспектората го очакваше заедно с адвокат от Правния отдел на ЦРУ — казваше се Робърт Кродж — и агент от ФБР със славянско име, което Ферис не можа да запомни. „Мамка му — помисли си. — Какво съм направил?“ Инспекторатът се представляваше от яка стегната жена с прическа на черта и раиран костюм. Представи се като Мира Калъм и уведоми Ферис, че отделът й провежда криминално разследване по въпроси, които го касаят. Агентът от ФБР също се представи, каза, че разпитът се записва, и прочете правата на Ферис, което го уплаши още повече. Ферис попита дали може да говори насаме с младия адвокат от Правния отдел, който, доколкото бе разбрал, трябваше да защитава Управлението — ако не него. След като се консултираха набързо, те се съгласиха и излязоха в коридора, като човекът от ФБР изключи звукозаписното устройство.

— За какво е всичко това, за бога?! — попита Ферис.

— Не мога да ти кажа — отвърна Кродж. — Слушай въпросите им. Ще добиеш представа от това, което те питат. — Беше млад мъж с гладко лице и сив костюм. Напомни на Ферис за Джон Дийн, адвоката на „Уотъргейт“. Лицето му сякаш изобщо бе лишено от цвят или емоция.

— Трябва ли да отговарям на въпросите им?

— Не. Можеш да откажеш да отговаряш, ако искаш. Позови се на Петата поправка. Няма да изглежда добре, но това си е твой проблем.

— Ти ли си ми адвокат?

— Не. Представлявам Управлението. Можеш да си наемеш собствен адвокат. Но първо те съветвам да изслушаш въпросите. Ако откажеш да сътрудничиш, незабавно ще те уволнят и може да постоиш доста в затвора. Въпросът е свръхсекретен и може да минат месеци, докато успееш да намериш адвокат с необходимите правомощия.

— Прецакали са ме! А дори не знам за какво става въпрос.

— Съжалявам, приятел. Моят съвет е да говориш с дамата от Инспектората. Ако разпитът около операциите се задълбочи прекалено много, ще го прекратя така или иначе. Говори с тях. Честно казано, нямаш избор.

Ферис кимна и адвокатът провря глава през вратата да извика другите двама.

Мира Калъм изглеждаше още по-вбесена. Агентът на ФБР отново пусна на запис. Двамата се представиха повторно — заради записа. Ферис направи същото. Попитаха го дали се отказва от правото си на адвокат и той промърмори „да“. Явно се разтревожиха, че не го е казал достатъчно високо, затова го накараха да го повтори.

— Ще ви задам няколко въпроса за минали ваши действия — каза Калъм. — През 1999 и 2000 сте били изпратен в службата на ЦРУ в Санаа в Демократична република Йемен?

Технически погледнато, отговорът на този въпрос беше засекретен. Ферис погледна към адвоката от Правния отдел, който кимна, че може да отговори.

— Да, така е — отвърна Ферис.

— И длъжността ви в службата беше заместник оперативен началник?

— Да — отвърна Ферис. — Първоначално бях просто оперативен агент. Но след половин година един човек напусна и ме направиха заместник по оперативната част.

— И в тази си роля — продължи Калъм, — поддържали ли сте постоянни връзки със службите за сигурност на страната домакин, Йемен? — Гласът й беше сух и сдържан, сякаш идваше някъде иззад нея; сякаш беше кукла на вентрилоквист и говореше някой невидим. Ферис не я хареса, а и никак не му допадаше идеята да го разпитват като престъпник.

— Явно. — Каза го сопнато и издаде гнева си. — Разбира се, че поддържах връзки с местните служби. Точно това вършат агентите на ЦРУ по целия свят. Тоест, тези, които са на действаща служба, за разлика от онези в Централата, които пречат на хората да си вършат работата.

Кродж, адвокатът на Управлението, поклати глава; „Недей да вбесяваш тези хора“.

— „Да“ или „не“ е напълно достатъчно, господин Ферис — отвърна Калъм. — И можете да запазите хапливите си забележки за Управлението за бъдещите си съкилийници в затвора.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Ферис.

Тя не му обърна внимание и продължи с въпросите си.

— И така, на 17 февруари 2000 година имали ли сте възможност да се срещнете с членове на йеменската разузнавателна служба, известна като Му-ха-ба-рат? — каза го на срички, за този, който щеше да сваля фонограмата.

— Откъде да знам? Нямам календара си пред себе си.

— Вероятно ще мога да опресня паметта ви, господин Ферис. На 17, 18 и 19 февруари помагали ли сте на Му-ха-ба-рат да разпитват човек, уличен за член на Ал Кайда, на име Са-мир На-киб, заловен от тях?

— Мамка му! — прошепна Ферис сам на себе си. Изведнъж се сети, все едно го удариха с чук по главата. Гретхен беше! Тя го беше издала. Беше запомнила отдавнашното признание, което беше направил за разпита в Йемен. Беше й казал, че пленник от Ал Кайда е умрял в затвора в негово присъствие. Тя го беше посъветвала да не говори пред никого за станалото, защото технически погледнато, било незаконно. Ферис беше забравил затова, но тя го беше запомнила през всичките тези години, в случай че някога се наложи да упражни натиск. И сега го използваше.

— Господин Ферис, чакам — каза носовият глас на Мира Калъм.

— Откъде разполагате с тази информация? — ядосано попита Ферис. — От информатор, нали? „Анонимен“ информатор.

— Няма значение откъде разполагаме с информацията. Просто отговорете на въпроса. Срещали ли сте се с членове на йеменските тайни служби на 17, 18 и 19 февруари 2000 година?

— Отказвам да отговоря.

— На какво основание?

— Секретна информация.

Кродж се намеси:

— От името на Управлението мога да ви уверя, господин Ферис, че госпожица Калъм, агент Саковиц и аз имаме необходимите правомощия за достъп до секретна информация. Имаме право да получим тази информация.

— Съжалявам. Никога досега не съм ви виждал. Искам го в писмена форма от шефа ми Ед Хофман, началник на Близкоизточния отдел. В противен случай не отговарям.

Кродж изглеждаше изтощен. Калъм изглеждаше бясна. Агентът от ФБР изглеждаше отегчен.

— Продължете с въпросите — рече Кродж. — Ще се обадя на четвъртия етаж за минутка.

— По време на разпита на Са-мир На-киб на гореспоменатите дати бяхте ли свидетел на побой върху затворника?

— Отказвам да отговоря.

— Защо?

— Поради същата причина. Секретна информация. Ще бъда в нарушение на закона, ако отговоря без съответното потвърждение на правомощията ви от моя началник.

— Били ли сте свидетел как членове от тайните служби заплашват Са-мир На-киб с бухалка за крикет и после го удрят с нея? По главата?

— Секретно. Секретно.

— В някакъв момент опитахте ли се да възпрете членовете на йеменския Му-ха-ба-рат от подобни действия, както се изисква от изрична заповед 12333 и други подобни вътрешни разпореждания на Управлението?

— Секретно. Секретно. Секретно.

Калъм го гледаше с черното жило на чиста омраза в очите. За нея той беше един от лошите; един от мъжете, които й бяха отнели повишенията, бяха й попречили да се издигне, бяха рискували, за да създават грижи на всички останали, бяха цапали, очаквайки други да чистят след тях.

— Господин Ферис, отхвърлям причината, поради която отказвате да отговаряте. Напълно в правото си съм да получа тази информация. Обиждате мен и Инспектората като цяло, като поставяте под съмнение правомощията ми, а и протакате. Освен че вероятно сте нарушили наказателнопроцесуалния кодекс на САЩ, вие сте арогантен и аз ще се погрижа да си платите за това.

Ферис я погледна и се усмихна за пръв път, откакто беше влязъл в тази стая. Беше я настъпил. Беше всял смут в адвокатската й увереност. Това си струваше.

— Просто се свържете с Ед Хофман — рече Ферис. — Покажете ми писмено разрешение от шефа ми, че ми е позволено да обсъждам тези въпроси, и тогава ще говоря с вас. Евентуално.

 

 

Малко след това отложиха разпита. Не стигнаха доникъде и Кродж се разтревожи, че всъщност Ферис може и да е прав за писменото разрешение да обсъжда подробности от контактите си с чужди служби, които бяха сред най-строго пазените тайни на Управлението. Дадоха на Ферис временен пропуск. Щом излезе от Централата, Ферис се обади на Хофман и го помоли да се срещнат в „Старбъкс“ в търговски център „Маклийн“.