Кънчо Атанасов
Всичко отначало (5) (Книга за селото)

Генерално пълномощно

На Мария Ярката й се присъни сън: качила се е на стълбата, също като Васил Върбанов, и с един дълъг прът, ама прът като за орехи, брули презрелите сини сливи… Брули, блъска, заболели са я вече дланите да стиска тежкото дърво, а като сведе поглед от високото върше — долу, в покосената остра трева, ни една сливка не се вижда!

Трепна, чак се разтърси от ужас и се събуди…

Дръпна се от дирека на свинарника, до който беше задрямала. Нахлузи хубаво ръкавиците, попристегна крилцата на вълнения шал, още нахлупи ушанката и тръгна пак по отъпканата пъртина от портата, та до сеновала…

Вали още и уж поомекна времето и не е такова остро, каквото става на ранина, а пък пак скриптят стъпките й, ледено блестят големите гумени ботуши и снегът, когато го докачи отстрани пъртината, се пилее — ситен, лек и лъскав. Прииждащата от навалялото мека, възмътничка светлина се издига до нивото на погледа, разсейва се, изгубва се и вдигне ли очи — срещат очите й рехавата тъмнина на зимната нощ, натежалите клони на ореха до плевнята, клонките на черницата до портата и дебелата белота, натрупала се по стрехите на покривите от портата до плевнята.

Като извърви пъртината още четири пъти — нагоре четири и надолу четири, и ще се прибере!

Поразсъни се и вече не чувства тъй болезнено студа…

Крачи. Скърцат ботушите. Стиска брезентовия ремък на пушката и той вече тъй се е врязал, макар и през ръкавицата, в дланта й, че го усеща като ламаринен.

И не спира да се ослушва… Някоя от майките вътре се обърна тежко, изгрухтя, затихна после, сетне пак: грух, грух… грух — пуснала е малките да ги накърми!

И все се оглежда… През високата порта с дебелото герме човек не може да влезе! Откъм къщата — няма как — не гаси лампата ни денем, ни нощем! Обаче отгоре е страшно — направо от двора й започва гората и ако рече някой оттам да тръгне да я краде, спасение не може да има! Въпреки че оградите са стабилни: на метър и десет от земята — дувари, над дуварите — метър и двайсет оградна мрежа с прекарани през нея четири реда бодлива тел! Ама то, който е решил да краде, такъв ни дувар го спира, ни мрежа! Така си е. Вика й Панделката: „Ма, какъв ще е този крадец, дето ще дойде откъм гората да ти краде свинете майки. И как ще я отнесе от свинарника през целия ти двор от три декара, че да я замъкне до гората? А като я замъкне там, там какво ще я прави! Ти просто си се вманиачила на тема «кражби по селата»“! Дали пък не се е вманиачила наистина? Как щели хайдуците да изнесат свинята майка през целия двор от три декара? А как изнесоха на Пикьора кравата му… Заклали я хората, ако и това са хора, отрязали бутовете — предните и задните, и ги изнесли! От просто — по-просто… А каква й е на Ярката гаранцията, ако изобщо може да става приказка за някакви гаранции в това наше село, че като са направили веднъж такъв удар, няма да го повторят! Никаква гаранция няма и никой не ти дава такава гаранция… Ама тука, ако рекат да дойдат, бая зор ще видят. Осем свине майки! Докато ги заколят, докато ги транжират… Ами! Няма да успеят да допрат до свинарника… А е залаяло кучето, а е излязла с пушката и…

Кучето? Защо така никакво не се обажда това куче? Май то първо ще изяде пушката, ама дано не се стига дотам… Много интересно куче! Почне ли да гърми лете, и… веднага търси къде да се скрие! Веднъж под полите й се беше напъхало… Разправя му на Райчо Даков що за куче е, а той й вика: „Гърмяно е! Щом така прави, значи е гърмяно!“ „Не е! — рече му Ярката. — Аз от пале съм го отгледала него и съм сигурна, че никой не е гърмял по него!“ „Значи по майка му е било гърмяно!“ — отсече Даковчето. „Че може ли от майка му уплахата да се прехвърли на малкото?“ „Може, разбира се… А как иначе… Ти знаеш ли…“ — започна Райчо Даков да й додява — Какво куче имал някога си, какво е имал еди-кой си от Туркинча, какво се било случило веднъж, като излезли с дружинката на диви прасета, и все едни такива небивалици, с които искаше да й докаже колко силно нещо бил генът при кучетата. Пренасял нюхането, душенето, походката, спринта, издръжливостта, смелостта, както и всички фобии на родителите си…

— Ще му дам аз една фобия! — каза Ярката, като отново подири кучето си. — И две фобии ще му дам! Янко…

Никакъв го няма Янко! Ей тъй е пък през зимата! Завали ли сняг, скатава се някъде, ама тъй се скатава, че и да яде не излиза… Ходи като шантава под навесите и сайвантите да го дири, че да го нахрани. А спре ли да вали, не можеш да се отървеш от него — все в стъпките ти стъпва и току застъпва галошите ти!

— Янко… Яне… Янко…

Колкото и да го вика — няма да излезе.

— Ще ядеш и ти пушката, ама де да видим!

Кръгом! И пак напред! Четири обиколки ли направи? Или три? Няма значение. Решава, че не си струва за една обиколка да се пазари със себе си, и тръгва още веднъж по пъртината. Но е решила, върне ли се до дирека пак, снема пушката и се прибира да се стопли!

Точно така и направи — стигна до дирека, сне пушката, заразритва навалелия по пътечката за към къщи сняг и се прибра.

Толкоз дърва беше наслагала на печката, че всичките тенджери и тенджерки върху нея бяха възврели и стаята се беше изпълнила с пара като градска баня, когато още си нямаха собствен бойлер и ходеха да се къпят в градската баня! А сега всичко вече си имат: бойлер (даже два — на ток и на дърва), три телевизора — във всяка стая по един, та като си дойдат децата, да има и те къде да гледат любимите си предавания и да не мърморят на любимите й сериали, на които кой ги знае защо викат „сапунки“! Ни сапун, ни пяна, а пък те — „сапунки“ и „опери“! Хладилниците им също са три — голям, малък в лятната кухня и фризер в мазата… Газова печка, газов котлон, електрическа фурна „Мечта“ (само фурна, в която две агнета могат да се изпекат или две прасенца от по трийсетина кила!). Това — само вкъщи! А пък из двора, ако се поогледа човек… И ярмомелките им са две, та ако се повреди едната, другата да е на линия! Циркуляр — имат си! Мотоблок с фреза и плуг — имат! Бензинова резачка за дърва — също!

И да й разправя Панделката: три декара двор, дувари, гора зад дуварите… Лесно й е на нея — с трън да се завъртиш у тях, няма какво да закачиш!

И започва сякаш Ярката да завижда на тези, дето нищо, ама хептен нищо си нямат… Такива фалшиви времена са настанали според нея, че по-добре нищо да нямаш, отколкото всичко да имаш и като вампирясал да обикаляш оснежените дворове и нащрек като кон да сънуваш разни неприятни сънища, дето да ти отнемат и спокойствието, което не си имал от колко години насам?… От много години насам!

Преди беше друго! Няма да казва — по-зле или по-добре, само ще каже, че имаше спокойствие. И то какво спокойствие?! Да заспиш, че да не се събудиш…

Работеше Ярката в склада за смески към Репекато. Народ много при нея, обороти — фантастични! Само от помитането на склада вечер ти остават три чувала смески — тогава се закрастиха с тези прасета за угояване и тези свине майки, защото по̀ беше на сметка сам да си ги прасиш и сам да си ги гоиш! Няма никаква лъжа и никаква кражба — само от помитането вечер, може да се каже, изхранваха прасетата си…

А на заранта отново: „За ярки ли?“, „За носачки?“, „За пилета?“ Кажат й за какво искат смеските, а тя само пълни чувалите и ги тръшка на кантара! И пак: „За ярки?“, „За носачки?“, „За пилета?“ От това питане й излезе прякорът Ярката. На мъжа й пък започнаха да викат Петлето. И понеже беше Пенчо — стана Пенчо Петлето. И никой вече не казваше „Мария на Пенчо“ или „Марииният Пенчо“, ами Ярката и Петлето! Нито той се разсърди на това прякоросване, нито тя — защото си струваше да те прякоросват така!

Скъпи спомени, изпълнени с още по-скъпи мечти… Но сериалите, дето са сериали и могат да продължават до безкрай, свършват, та нейният сериал за смески ли няма да свърши? Свърши, та се не видя ни краят му, ни финалът му… Уволниха я. Без абсолютно никаква причина — няма начет, никой не се оплакал от нея, че го е ударила в кантара или нещо подобно, тя самата никога от нищо не се е оплакала — че са много тежки чувалите, да речем, или пък че прахолякът в склада е по-голям от допустимото… Нищо такова — уволниха я поради съкращения в щата. Наскоро след това съкратиха и останалите щатове, защото бяха успели да съкратят и животновъдството в района! „Майната им! — каза при съкращаването й Петлето. — Сега само със свинете ще се занимаваш и докато съм аз на работа, от глад няма да умрем!“ Сякаш някой му е приказвал за глад? А пък то, като си свикнал да викаш и като няма на кого да викнеш и защо: „За ярки?“ „За носачки?“ „За пилета!“ — какъв живот ще бъде оттук нататък?

Добре пак, че с всичко се свиква… Свикнаха даже и с туй, че и Пенча го съкратиха от мебелната фабрика! Него пък го съкратиха не защото нямат работа, а защото нямали пазари и били задръстили всичките си възможни и невъзможни складове с готова продукция! Петлето само няколко дни се чуди къде са се дянали пазарите им, а на неделята напсува на майка и баща бившето си предприятие, съвкупното му ръководство, цялата управа на Общината и… тръгна по гурбети. Намира се в момента в Израел. И се обажда всяка събота към дванайсет часа наше време — тъй му излизало по-евтино.

„Днешният ден трябва да е четвъртък?“ — рече си Ярката и погледна календара. Но като свери датите на календара, оказа се, че четвъртък е било вчера, а сега вече е петък. Значи утре вечер ще се обади, а тя още нищо не е направила с генералното пълномощно, което й беше заръчал да си направи на свое име. За да може да продаде двата имота в неговото село в Полскотръмбешко — беше се появил много сериозен купувач, и то с добра оферта, по-разбрано казано, добри пари даваше човекът и ги даваше в брой!

Петлето, когато си идва веднъж за малко отнякъде, подразбра, че нещо е станало с парите им — е, не с всичките и не съвсем, но разбра, че нещо е станало с фалиралата банка, и й заръча, вземе ли парите от имотите и получи ли пари от него — вече никакви банки! Под керемидите ли ще ги крие, в земята ли ще ги закопава, но никакви банки вече и никакви банкови операции! И пак наръчва за генералното пълномощно!

А нито знае, нито пита какво й е на нея тука без него. И припира за пълномощното… Сякаш тя е легнала да лежи и не й се ще да се надигне и да отиде до съда да го извади? Лежи? Не помни вече откога не е лягала като човек — да се съблече, да си облече нощницата, да си застеле колосаните чаршафи, да се загъне с лекичкото шалтенце и да заспи. Да спи и за нищо да не мисли! И нищичко да не сънува! Иска й се… Ама не може!

Откакто започнаха тия кражби на ангро и по тукашните села (досега само от вестниците и телевизора бяха чували, че ги има), Ярката обикаля свинарника и едвам намира време да си сготви какво да е и вечер да прескочи за малко до клуба, за да попълни едното от каретата. Играе карти, а очите й все в прозорците — подозрителна кола да не мине, подозрителни хора да не тръгнат из селото… Заседяваше се в клуба най-много докъм единайсет часа — беше си решила, че до туй време никой няма да е луд да тръгне и да краде свинете майки и ако тръгне — то ще е подир полунощ! В дванайсет без пет облича мъжовата си винтяга, нахлува ботушите му, дето са й поне пет номера по-големи, излиза отвън и… почват обиколките й. След два часа се прибира, навива часовника да звънне подир час и подпира глава на облакътените си на масата ръце. Отначало подремваше… Сетне почна да се буди преди часовника. После пък взема изобщо да не може да заспива вътре и започна да спи само отвън — влачи големите ботуши, стиска коравия ремък на пушката и спи! Ама тъй спи, че ако са по-хитри хайдуците, ще влязат и само по-внимателно да я избиколят, и… ще могат всичките свине майки барабар с прасенцата да изнесат през двора й от трите декара, та чак до гората оттатък двора! Ето заради това се принуди да ходи и да моли Райчо Даков да й даде пушката си… „Спя! — рече му. — Спя! Като вляза вкъщи, и не мога да мигна, а като тръгна по пъртината, и… веднага заспивам!“ „Че какво тогава може да ти помогне пушката?“ — запита я Райчо Даков. „Ами, викам си, като ме видят с пушка, ще се изплашат и ще отидат другаде да крадат и у дома вече няма да пристъпят!“ „Или пък ще вземат с нещо да те ударят заради пушката?“ „Мене ли? Мене сънят ми е на върха на клепачите — ще ги усетя аз тях, ами без оръжие какво мога да направя с едни голи ръце?“ Бая си приказваха така, докато накрая Райчо Даков склони да й даде старата си пушка. Тя даже ремък нямаше, та й навърви този брезент. Иначе си беше напълно изправна. Но патрони Райчо Даков не рачи да й даде — каза й, че нямал право и че ако станела някоя беля, той отговарял солидарно и веднага можело да му отнемат ловния билет…

И… ходи сега като вампирясала посред нощите с празната Райчова пушка и спи като напъдено куче. Дори по-зле и от кучето си, защото то се е свило сега нейде в сламата или царевичака, тъй като по ген го е страх от гърмежите и валежите, а тя трябва да спи или права насред пъртината, или подпряна на някой от диреците на свинарника!

Ама че свински живот…

И как да му го изкаже туй всичкото нещо на Петлето, като той се обажда от автомат в пощата и като почне с туй неговото пълномощно, докато й го наприказва, и телефонът прекъсне току посред двете думи — или преди „пълномощно“, или преди „генерално“!

Пък и за приказка ли е това нейното? И то — по телефон? Не е, разбира се… за какво: само да го тревожи, когато той оттам, където е, изобщо с нищо не може да й помогне. А… Освен дето само за това пълномощно приказва, пита и за децата, дали си идват да й помогнат! И на този въпрос какво да му каже? Че са си идвали оная година за Коледа и сега пак се канят да си дойдат за Коледа… Не става! Да го притеснява само и да го кара да псува на майка всичко, за каквото се сети!

Не, няма да го занимава с проблемите си Ярката! Ще си ги изтърпи, а пък като си дойде той, всичко ще му надума право в очите — както много пъти си го е мислила. Ще му каже още, че други гурбет може да има, ама само ако вземе и нея със себе си! Може да прислужва на някого там, обаче повече сама тука не остава — да му трепери за свинете майки и сама да се блъска с генералното пълномощно! Но… за всичко това — като си дойде той. А пък по телефона — ще мълчи само и ще търпи!

Досеща се Ярката, че и на Петлето не му е много спокойно там… Спомена веднъж, че е съвсем близо до границата с Палестина, а то сега там покрай тая граница не може изобщо да се разбере къде, кога и кой кого избива — много мръсна работа! Освен това чува се, че и работодателите им на нашите гастарбайтери не били дотам читави, та се стигнало до стачки и взаимни обвинения в нелоялност… Имало арестувани, а имало май и поударени малко така…

Поне този сън да не беше! Брули, брули, брули сливи, а като погледне надолу — ни една сливка да няма! Много многозначителен сън трябва да е!

Скоро ще звънне часовникът… Цял час, речи го, се мъчи да проумее нещичко от този толкова тревожен, невъзможен и направо шантав сън, а нищичко не може да разбере — блъска с пръта, ръцете й са се откъснали от блъскане, а пък долу — чисто!

Придърпва телефона, с все каренце го довлича пред себе си. Навърта трите цифри от номера на Панделката. Седи тъй, заслушана в сигнала, дълго седи, но види се, Цецка си е легнала оттатък, а пък телефонът й е в кухнята, та няма как да го чуе и да вдигне слушалката.

Сега пък звънна часовникът! Опустял, а! За да го спре, трябва да прекрачи с ботушите до перваза на прозореца, а пък не й се гази по чистия, вчера изстръскван килим… Много дълги пружини са им направили на тези будилници — няма сякаш заспали хора да будят, ами умрели!

Замря най-сетне… Спря, обади се после още един-два пъти и… замлъкна. Подир заръждавелия му звънтеж тишината стана абсолютно убийствена — гърми в ушите ти, както би гръмнала празната Райчова пушка, ако имаше патрони… Убива те — така гърми! Като съня, който не й дава мира, откакто е седнала тука!

Цецка не се обажда…

Набира номера на Даскала. А оня — веднага! Сякаш като нея е стоял до телефона:

— Даскал Кольо Колев Колев, ЕГеНе: две, пет, нула, едно, нула, едно, едно, осем, четири, три. Телефон за връзка…

— Даскале, аз съм! — стана й неудобно на Ярката заради Даскала.

— Кой е?

— Не съм Иво Танев! И Ваня не съм, а Мария Ярката…

— Ало, ало…

— Ярката съм! — повтори Ярката.

— Ярката ли? — взема да идва на себе си Даскала.

— Да, аз съм… Даскале, сънувах лош сън…

— Моля?

— Лош сън сънувах, казвам… Бруля сливи, бруля, а като погледна надолу, и нито една сливка не виждам…

— Какви сливи брулиш посред зима, ма Марийо? Какви сливи?

— Сини сливи…

— Сега? В снега?

— Казах ти, че е сън… Сънувах го това нещо и не мога да разбера какво точно може да означава!

— И… затова ли ми звъниш сега в три и половина?! За да ме правиш и мене на три и половина?

— Не се сърди, Даскале… Не се сърди… — почувства се много неудобно Ярката, задето му е звъннала в три и половина. — Изплаших се! Достраша ме!

— Че от какво има да те е страх пък тебе? — омекна изведнъж Даскала. — Няма от какво да те е страх!

— Този сън…

— Пак ти казвам — сънищата не са страшни, страшни е действителността! Ама ние на нашата действителност сме й свикнали и значи — страшно няма!

— Даскале, утре ще ми се обади Пенчо от Израел… Не знам какво да му кажа.

— Кажи му, че като иска да имаш генерално пълномощно, трябва той там да ти го направи! Васил Върбанов е приказвал с юриста на Общината и онзи е рекъл, че човекът ти, Петлето де, трябва да се яви там при юриста в нашето посолство и там ще ти го направят пълномощното…

— Значи, юристът рекъл, че при юриста трябва да се яви…

— Точно тъй! Колко пъти стана как ти го обяснявам? И Васил Върбанов и той ти го обяснява!

— Даскале, много сложно му се вижда това на Петлето, бе! Ако можело, вика, тука да сме свършели работата.

— Ама не може!

— Тъй да му кажа?

— Така му кажи — тука не може! Защото не ти упълномощаваш него, а той тебе!

— Ясно! — разбра всичко отведнъж Ярката. И като да се поосвежи от разговорката си с Даскала. Ама още не й се затваряше телефона и затова запита: — Вие, като останахте да го чакате Маринчо Лалев, дочакахте ли го?

— Не си дойде Маринчо!

— Така ли?! — изненада се Ярката.

— Така. И ако не си дойде и утре със сутрешния влак, може да се наложи да тръгнем да го търсим, а ако не го намерим — да го обявяваме за общонационално издирване!

— Какво?

— Общонационално! — повтори Даскала.

Аман от сънища! Отщя й се да приказва повече.

— Даскале, на линия съм. И да не тръгнете без мене, ей! А пък ако има някакви новини — звънни ми! Подир два часа, аз пак ще си бъда до телефона!

— Хубаво… — рече Даскала и тръшна слушалката, та чак тука се чу как изтрещя тя!

Ярката се изправи и взе подпряната до вратата пушка.

Още щом стъпи на пъртината и затъпка нагоре-надолу, веднага задряма. И се заядосва в просъницата си на правителството, на Негово Величество, на мнозинствата и малцинствата в парламента, задето са направили тъй, че заради едни свине като нейните, овце като на някого си и някоя крава на някой си трети хората да изгинат от студ! И от страх! И от сняг! Като този, дето е завалял от неделя насам и не мисли да спира, а има намерение, види се, да вали тъй, докато цялото село, цялата страна и целият свят не изчезнат…

Това бяха колкото нейни осънени мисли, толкоз и отглас от мисли, изказани някога си по някакъв повод или без повод от Васил Върбанов в някой от безкрайните им спорове с Даскала…

Някоя от свинете вътре пак се обърна в бокса си, изквича прасенце, затиснато изглежда от тежката триста кила майка, помръдна се тя, освободи се то и пак стана тихо, едно дрезгаво тихо — като дрезгавината, която се беше спуснала над онемелите снегове…

Намести ремъка на рамото си и закрачи пак. И пак веднага заспа. И засънува отново сливата, която брули с дългия като за орехите прът. Брули, брули, а като сведе поглед от високото върше — в окосената остра тревица долу нито една сливка няма!

Трепна Ярката в съня си: „Никаква слива не бруля аз, ами търся Маринча Лалев! Бруля аз, бруля, а пък него го няма… Изгубил се е Маринчо Лалев! Никакъв го няма Маринчо Лалев…“

Закрачи пак по пъртината — нагоре, надолу, все покрай свинарника…

Светят вътре мътно и мръсно в мръсните стъкла електрическите крушки, снегът се сипе като паспал покрай фуражомелката, кучето още се навира между балите слама под сайванта, но Мария Ярката не вижда всичко това, защото спи, докато пази стопанството си. И точно сега си наумява — насън, в най-сладкия си сън, че трябва да запомни съня си… За да може утре да го разкаже на всички и всички да поразсъждават върху него!

Може сънищата й нищо да не означават, а може и много нещо да означават! От къде на къде такова точно нещо ще й се присъни — посред зима, в най-дълбоката зима — сливи да брули? Сини сливи?!

Ботушите й сами се спряха до първия дирек, откъдето започваше сайвантът с балите и сеновала. Леко се облегна на напуканото дърво, опря челото на ушанката си в него, отвори очите си, но не видя нищо друго, защото още гледаше генералното пълномощно… Каквото си го беше представяла — голям лист хартия, по-голям от акта й за раждане, с много марки по него и много печати, а най-отгоре с едни генералски пагони — досущ пагоните от парадната униформа на генерал Кисьов — униформата, с която се появи в селото, ден преди да го пенсионират…

И пак стисна пръта…

А пък стискаше всъщност вкочанясалия се брезентов ремък на Райчо-Даковата пушка!