Майк Лосън
Двойни игри (8)

7

Таксито се носеше по Мейн стрийт с точно петдесет километра в час. Джеръми Потър гледаше спретнатите магазинчета, старомодните улични лампи и солидната сграда на съда, която Норман Рокуел беше използвал за корица на „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Сърцето му веднага се отпусна. Последните два месеца бяха тежки за него. Беше доволен, че се завръща у дома.

В продължение на два месеца беше работил като роб. Безкрайни часове в интернет, чести пътувания до Вашингтон, Ню Йорк, Филаделфия и Трентън, за да наблюдава обитатели от кварталите на малцинствата, където самият той се чувстваше беззащитен като всеки бял мъж на петдесет и три. Провеждаше чести срещи с двамата държавни служители — обикновено кратки, но силно стресиращи, тъй като бяха най-рисковата част от задачата. Но всичко това вече приключи. Той се справи добре и мистър Линкълн беше доволен.

Не знаеше защо мистър Линкълн избра именно него, но това си беше в реда на нещата. Често получаваше задачи — обикновено проучване, понякога наблюдение, а в много случаи и ролята на куриер, но никога не знаеше какво място заема в генералния план на мистър Линкълн. По всичко личеше, че този път научи повече от нормалното, главно защото между неговото проучване и дейността на държавните служители се забелязваха много общи неща… Всъщност за да може да ги подкупва — макар че това не беше най-точната дума, той беше принуден да бъде много конкретен, за да отговори на очакванията на мистър Линкълн.

Да, този път планът на мистър Линкълн се очерта в главата му съвсем ясно. Той беше в състояние да види всяка подробност — не като начин на изпълнение, нито пък кога и от кого, но достатъчно, за да се почувства притеснен.

В много отношения мистър Линкълн беше идеален работодател. Плащаше добре, държеше се любезно, а указанията му винаги бяха кристално ясни. Но Джеръми винаги имаше усещането, че прекаленото навлизане в неговите планове е опасно. Смъртно опасно. В момента подсъзнанието отново сякаш му нашепваше: ами ако… Ако просто така, изведнъж…

О, старче, я престани с тези нерви! — рече си той. Работеше за мистър Линкълн от години. Беше доверен и ценен служител. На когото плащаха добре. Потупа гърдите си и усети успокояващата тежест на плика, тикнат във вътрешния джоб на сакото му. Ако имаше намерения да му причини зло, мистър Линкълн едва ли щеше да му даде тези пари. Това би било нелогично, а мистър Линкълн не беше нелогичен човек.

Таксито спря пред дома му. Плати на шофьора, добавяйки точно петнайсет процента бакшиш. За момент остана на тротоара и с възхищение огледа къщата. Вътре в себе си я окачествяваше като вила, но обичаше малката, старателно подстригана тревна площ, пълзящия по комина бръшлян и маргаритките пред вратата. Изобщо не допускаше, че боядисаната в бяло ограда може да бъде възприета като банална.

Отключи входната врата, пусна куфара на пода в антрето и изключи алармата. Колко е хубаво да се прибереш у дома! Липсваше му единствено Мейбъл, но по-късно щеше да я прибере от котешкия пансион, където я беше оставил. След това, благодарение на добре натъпкания плик в джоба му, двамата щяха да изкарат една приятна седмица в четене, почивка и готвене. А можеха и да отскочат до Мартас Винярд, където не бяха стъпвали от години.

Отвори вратата на всекидневната и първото нещо, което видя, беше пистолетът със заглушител в ръцете на жената, разположила се в любимото му кресло. Как е влязла, без да задейства алармата? — объркано се запита той. После въпросът престана да има значение.

Последната му мисъл беше, че мистър Линкълн бе изпратил да го убие една изключително красива жена.