Майк Лосън
Двойни игри (67)

66

Патси Хол посещаваше Монтана за пръв път в живота си. Остана възхитена от природните красоти — синьото безоблачно небе над планините и зелените долини, прорязани от пълноводни реки. Рибарите, накацали по бреговете на реките, й напомниха за филма с Робърт Редфорд „Там тече река“. Не знаеше дали тези хора улавят нещо, но присъствието им беше част от пейзажа. Замятаха с широк замах, кордата описваше окръжност, а плувката кацаше в чистата вода, лека като пеперуда. Най-много й харесаха наименованията на тези места: „Реката на горчивите корени“, „Сапфирената планина“, „В обсега на анакондата“. Няма да е зле, ако догодина отскочим насам с децата, помисли си тя. Ще половим риба, ще попътуваме със сал по течението на някоя от тези великолепни реки.

Но това можеше да стане догодина. Сега задачата й беше да заложи капан на Джубал Пю.

Пю живееше в къмпинг в околностите на градчето Виктор. Караваната му беше бяла със зелени ивици, купена преди месец, но вече занемарена. Бетонните й подпори бяха обрасли с трева, от облицовката й до едното прозорче висеше къс ламарина. Хол почука на вратата. Отвътре долитаха звуците на включен телевизор, но никой не отвори. Тя измъкна големия пистолет 40-и калибър, който, както винаги, опираше в ребрата й. Заби ръкохватката му във вратата с такава сила, че в метала се появи ясно видима вдлъбнатина.

Вратата рязко се отвори. Джубал Пю беше бос, с омазнени торбести джинси и бяла фланелка без ръкави. Джинсите му се държаха от широки тиранти. В ръката си държеше кутийка бира „Корс“. Не беше се бръснал поне няколко дни, а съдейки по очите му, кутийката бира едва ли му беше първата.

Патси знаеше, че той обича да пие бира, но я порази занемареният му външен вид. Така става, когато човек изгуби всичко и се налага да работи в някакъв склад за скрап.

— Какво си се разблъскала, по… — започна Пю, после я позна и в очите му блесна ярост: — Кучко! Какво търсиш…

— Пусни ме да вляза, Джубал — хладно рече тя.

— Не ме наричай така! Сега името ми е Стив.

— Изобщо не ми пука какво ти е името. Пусни ме да вляза!

Пю се поколеба, после направи крачка назад и я пропусна покрай себе си. Беше по-лошо, отколкото очакваше. По пода се въргаляха дрехи, кутийки от бира и опаковки от готова храна, малката мивка беше задръстена от немити чинии. Този човек решително беше пропаднал.

— Не знам какво търсиш тук, кучко, но АБН…

Реакцията й беше светкавична, без да му дава време да се защити. От задния й джоб се появи къса кожена палка, която се стовари в основата на големия му нос. Ударът не беше особено силен, но достатъчен, за да разкъса кожата. Въпреки това Пю политна и тежко се стовари на пода.

Патси Хол отдавна мечтаеше за този миг.

— Тук съм, за да ти направя едно предложение, Джубал — каза тя, без да го изпуска от поглед. — Много изгодно предложение. Но трябва да знаеш, че не обичам да ме наричат кучка. А сега влез в ролята си на домакин и ми предложи една бира.

Пю се изправи и с несигурна крачка се отправи към миниатюрната кухничка. Откъсна парче домакинска хартия от ролката на стената, притисна го в окървавения си нос, а след това отвори хладилника и извади две бири. Онази, която държеше в ръка допреди малко, се беше разляла на пода, когато го удари Хол. Подаде й едната кутийка и се тръшна на кресло от изкуствена кожа. Ръката му със салфетката продължаваше да притиска носа, докато той гледаше сърдито Хол.

Хол потърси с поглед къде да седне. В ъгъла имаше масичка за хранене с дървена скамейка, а към противоположната стена беше прикрепено дълго канапе. То й се видя по-чисто и тя се насочи към него. Отпи глътка бира, облегна се назад и прехвърли крак върху крак, за да създаде впечатление, че е напълно спокойна.

— Каква кочина, господи — въздъхна тя, без да прибира палката, която се поклащаше в свободната й ръка.

— Как ме намери? — втренчи се в лицето й Пю. — Ченгетата казаха, че това място ще се пази в тайна.

— То пак си е тайна — отвърна Хол. — Но не и за хората, които работят за правителството и знаят към кого да се обърнат.

— Какво искаш, да те вземат мътните? Нали успя да ми разбиеш живота? Живея в тая дупка и изкарвам по двеста долара на седмица. Няма как да ме тикнеш в кафеза, нито пък да ми направиш живота по-гаден, отколкото е в момента.

— Научи се да слушаш, Джубал — рече тя. — Казах, че съм тук, за да ти направя предложение.

— Какво предложение?

— Ние с теб ще изнудим Оливър Линкълн. Ще го накараме да ни даде четири милиона долара — два на теб, два на мен.

— Какви ги дрънкаш? — облещи се Пю и внимателно отмести салфетката от носа си. Кръвта беше спряла. — Нима очакваш да ти повярвам?

Смачка окървавената хартия и я захвърли на пода.

— Пет години се опитвам да те вкарам в затвора, Пю — въздъхна Патси. — Знам всичко за теб. Но ти не знаеш нищо за мен, затова ме слушай внимателно. Изкарвам около осемдесет бона годишно, което не е чак толкова зле. Но тъпакът, който ми се води съпруг, купи къща срещу ипотека, която е три пъти по-голяма от това, което можем да плащаме. След което го уволниха и оттогава не е работил. Три четвърти от заплатата ми отива за погасяване на вноските по ипотеката за тази къща, която изобщо не трябваше да купуваме. На всичкото отгоре имам две дъщери, които скоро ще постъпят в колеж. Но докато аз се обличам от магазини като „Кеймарт“, хора като теб и Оливър Линкълн се чудят какво да си правят парите. Колко изкара миналата година, Джубал? Два милиона, или три?

— Не ми пробутвай тези глупости! — изръмжа Пю. — Никога няма да повярвам, че ще рискуваш да влезеш в пандиза, защото не ти стигат парите.

— Истината е, че изобщо не ми стигат — въздъхна Патси. — Но ти си прав, че не става въпрос само за пари. Знаеш ли какво стана, след като те заковах? И след като ФБР сключи тази шибана сделка с теб?

— Не.

— Ти отърва затвора, а онзи задник, който ми се води шеф във Вашингтон, директно ме обвини за провала! Представяш ли си? Аз нямам нищо общо със сделката между теб и ФБР, но въпреки това тоя тип реши да си го изкара на мен, тъй като Бюрото обра лаврите. В резултат аз вече не съм старши агент и съм принудена да изпълнявам заповедите на някакъв тъпак, който не притежава дори половината от интелигентността ми. Може би скоро пак ще ме понижат. Затова ти казвам, че не съм щастливата жена, за която ме вземаш, Джубал. От друга страна обаче, вярвам, че два милиона долара отново ще ме направят щастлива, особено ако тези пари излязат от джоба на Оливър Линкълн. Но стига сме говорили за мен. Нека обсъдим твоето положение. Ти живееш тук, в каравана с две помещения…

— Дори не са две — поклати глава Пю.

— Както и да е. Все едно че живееш в буркан. Ами работата ти? Какво означава това сметище за отпадъци, по дяволите? С два милиона долара в джоба спокойно можеш да си купиш нова самоличност и удобна къща, може дори да започнеш отново производството на метамфетамин!

Пю несъзнателно кимна.

— Но как ще измъкнем парите от Линкълн? — попита той.

— За да го тикне в затвора, ФБР се нуждае от доказателства за срещата между вас, нищо повече. В случай че разполагат с нещо конкретно — например с показанията на добросъвестен гражданин или с достоверна снимка на тази среща, те биха могли да използват твоите показания, за да му връчат обвинителния акт. За жалост разполагат само с онази доста неясна любителска фотография и с твоята дума. И двамата знаем колко струва тя. Но я ми кажи как ще реагира ФБР, ако получи ей това? — Хол извади от чантичката си един плик и му го подаде.

Пю отвори плика и се втренчи в снимката, изработена от Ема.

— Откъде се сдоби с това, по дяволите? — учудено попита той.

— Аз я направих — отвърна тя. — По-скоро използвах услугите на един компютърен специалист, който работи в АНС…

— Какво е АНС?

— Агенция за национална сигурност: държавна структура, която шпионира американските граждани.

— Това няма ли да бъде разкрито от всеки експерт, призован от съда?

— Вероятно не — поклати глава Хол. — Човекът, който изготви тази фотография, не предлага моментални снимки в някой супермаркет, а наистина е специалист. Но това няма значение, защото тази снимка няма да бъде показана в съдебна зала. Ще я види само Линкълн.

Пю отново разгледа снимката.

— Тук е без слънчевите си очила — отбеляза той.

— Точно така — кимна Хол. — Така ще бъде идентифициран по-лесно, въпреки брадата.

— Но по време на онази среща той изобщо не си свали очилата — рече Пю.

— Свали ги, разбира се. Но ти не помниш. Едва ли ще си спомни и Линкълн, защото въпросната среща се е състояла преди седем-осем месеца.

— Веднага ще разбере, че става въпрос за фалшификация — въздъхна Пю. — Защото ако снимката е истинска, аз щях да я предам на ФБР още при ареста.

Хол поклати глава, вероятно за да покаже разочарованието си от неспособността на Пю да анализира ситуацията.

— Я ми дай още една бира, Джубал — рече тя.

Пю с мъка се надигна от креслото. Тези мебели бяха направени да подпомагат вливането на течности в търбуха на собствениците си, а не да ги връщат обратно. В крайна сметка успя да се изправи и да отвори вратата на хладилника.

— Останала е само една — отбеляза той.

— Какво от това? Нали съм ти на гости?

Пю й подаде бирата и отново се отпусна в креслото.

— Не ми отговори на въпроса — подхвърли той. — Защо да не предам снимката на ФБР, ако съм имал такава?

— Защото си умен — отвърна Хол. — Ще обясниш на Линкълн, че си предал на федералните негодната снимка, за да отървеш кожата. А тази си я задържал, понеже си умно копеле. Пресметнал си, че след като нещата се поуталожат и ако Линкълн не влезе в затвора, ти ще можеш да го изнудваш с нея. Да, Джубал, ти наистина си много хитро копеле. А на всичкото отгоре имаш и свидетел.

— Свидетел ли?

— Точно така. В ресторанта, в който сте се срещнали, работи сервитьорка на име Санди Бърнет. Познаваш ли я?

— Аха. Грозно маце с развалени зъби.

— Точно така. Това грозно маце с развалени зъби има две деца и живее в една дупка, за която не си е плащала наема толкова отдавна, че хазяинът й всеки момент ще я изхвърли. Срещу скромна сума Санди е готова да даде показания, че те е видяла в компанията на Линкълн.

— Но защо не го е казала пред агентите на ФБР, които са разпитвали персонала?

— Заради теб, Джубал. Забрави ли, че по онова време ти се носеше славата на най-големия гангстер в окръг Фредерик? Санди е знаела, че ако отвори уста да те натопи, твоите момчета веднага ще й видят сметката, но преди това ще й избият развалените зъби с ритници.

Джубал нерешително потърка наболата си четина.

— Въпреки всичко не мога да приема, че ти си тръгнала да…

— Използвай главата си, да те вземат мътните! — гневно извика Патси. — Да речем, че те хванат, докато се опитваш да измъкнеш някакви пари от Линкълн. Какво ще стане тогава? Няма теб да тикнат в затвора. Достатъчно е само да ме посочиш с пръст и да заявиш, че гадната Патси Хол, държавен служител, се е появила при теб с готов план, а ти си приел с убеждението, че помагаш на правителството. Не си знаел, че тази корумпирана агентка на АБН се е опитвала да изнудва Линкълн. Две минути ще бъдат достатъчни на ФБР да установи, че съм летяла дотук и че познавам един служител на АНС, с когото спях преди време. Разбираш ли какво ти казвам, Джубал? В най-добрия случай ще станеш богат, а в най-лошия не ти, а аз ще попадна в затвора!

Пю втренчено я погледна и се почеса по брадата.

— Мамка му! — изпъшка той. — Не трябваше да ти давам последната си бира!

 

 

Хол се срамуваше да се покаже на публично място с Пю, но й се искаше той да се почувства добре. Качиха се в колата и подкараха към Виктор. Заведението беше точно според очакванията й: електронни машини за покер, маса за билярд, оцъклени глави на елени над бара и неонови реклами на бира по стените. Клиентите от мъжки пол носеха бейзболни шапки, на които бяха изписани „хитри“ лафове от сорта на Хвани и подай — ама друг път.

Седнаха на маса, която беше максимално далеч от джубокса и масата за билярд. Патси поръча кана бира и напълни чашите. Тя си даваше сметка, че Пю съвсем не е глупак, и той продължаваше да го доказва, въпреки изпитата бира.

— Какво ми гарантира, че Линкълн няма да ми види сметката, след като чуе офертата? — беше поредният му въпрос.

— Може и да се опита — кимна тя. — Но две обстоятелства са в твоя полза. Първо, Линкълн трябва да те намери. Не забравяй, че си в Програмата за защита на свидетели.

— Да, ама въпреки това ти ме откри.

— Но за разлика от него аз работя за правителството.

— Кое е второто? — попита Пю.

— Ще ползвам услугите на екип от частни охранители. Те няма да му позволят да те убие. Ще им кажа, че са наети по Програмата за защита на свидетели, за да те пазят. До скоро и през ум не би ми минало да кажа подобно нещо, но твоят живот изведнъж стана много важен за мен. Това ми напомня и още нещо: мислех да платя на охранителната фирма от четирите милиона, които ще вземем от Линкълн. Сега това ми се струва глупаво и смятам, че трябва да му поискаме двеста и петдесет бона отгоре. Той може да си ги позволи.

— Но защо съм ти аз? — внимателно я изгледа Пю. — Защо просто не му изпратиш снимката и не кажеш, че си я взела от мен?

— Не, не, трябваш ми — поклати глава Патси. — Само снимката не представлява заплаха за Линкълн. Тя трябва да бъде придружена от заплахата на твоите показания. Което означава, че ти трябва да говориш с него. Ще му кажеш, че докато той си живее царски в Кий Уест, ти си принуден да гниеш в скапана каравана някъде из Монтана. И че това никак не ти харесва.

Патси добави, че Линкълн се намира под непрекъснатото наблюдение на ФБР и затова Пю трябва да му изпрати по куриер мобилен телефон за еднократна употреба и снимката от ресторанта. Агентите на Бюрото вероятно подслушват мобилните му телефони и проверяват пощата му, но няма как да предотвратят предаването на пакет от куриер на „Федерал Експрес“.

— Линкълн е изобретателен и положително ще намери начин да ти се обади — каза тя. — А когато го направи, ти ще трябва да го убедиш, че работата е сериозна.

Пю мълчаливо отпи от бирата си, обмисляйки чутото. В един момент очевидно стигна до някакво заключение, защото кимна, запали цигара и се загледа в гърдите на Патси.

— Какво ще кажеш да си вземем един стек от шест кутийки и да се върнем в караваната? — попита той и я дари с поглед, който според него сигурно беше изкусителен.

— Дръж се сериозно, Джубал — сряза го Патси. — По-лесно ще се навия на секс с краставица, отколкото с теб. Казвай сега — участваш ли, или не?

Хол не изпитваше никакви угризения за играта, в която въвличаше Пю. Вероятно би трябвало, но не изпитваше нищо. Планът на Ема не включваше изнудването на Линкълн, нито използването на фалшивата снимка, за да бъде арестуван.

Планът на Ема предвиждаше Линкълн да бъде арестуван за убийството на Джубал Пю.