Майк Лосън
Двойни игри (65)

64

В първия ден на прекрасния месец май на Махоуни му пареше под задника.

След отхвърлянето на проектозакона на Бродрик събитията се развиваха сравнително добре — той спечели повечето от политическите битки, които водеше, приемаха се закони — и добри, и лоши. Али Зариф се закрепи след инфаркта и Махоуни позволи на фотографите да ги снимат как вечерят риба и пържени картофки в едно крайбрежно ресторантче в Бостън. Но днес, в първия ден на май, той се събуди изключително ядосан. Причината за това беше съвсем конкретна: след четири месеца и половина интензивно разследване и съдебни дела за убийството на осем невинни граждани, сред които и един американски сенатор, плюс нагли опити за корумпиране на правосъдието в затвора попаднаха само двама престъпници от Вирджиния — Харлан Роудс и Ранди Уайт.

Веднага след като се озова в кабинета си, Махоуни позвъни на директора на ФБР и го попита защо той и многобройните му подчинени не постигат никакъв напредък по отношение на арестуването на Оливър Линкълн и хората, които го бяха наели. Послуша известно време обърканите му извинения, после го нарече пълен идиот и заплаши, че ще предложи на президента коренни промени в ръководството на Хувър Билдинг, които отдавна били наложителни. После се обади на министъра на правосъдието и му каза същото — че страната се нуждае от нов обвинител, тъй като сегашният очевидно не притежава качествата да залавя и осъжда престъпниците. Затвори телефона и си наля едно питие, седна в огромното кресло и навъсено се запита на кого още да подпали задника. След като не откри никой, който действително можеше да поеме отговорност за решаването на заплетени случаи и залавяне на престъпници, той нареди да му доведат Демарко.

В момента на издаването на тази заповед Демарко бе в леглото до една учителка от Айова. Приятелката му от Кий Уест беше изявила желание да заведе група ученици на посещение в столицата. Никога досега не го беше правила просто защото изпитваше ужас от всякакви екскурзии с двайсетина неуправляеми 12-годишни хлапета. Но тази година, с настъпването на пролетта и пробуждането на живителните сокове, тя изпита непреодолимо желание да се срещне със свой познат, който живееше във Вашингтон — широкоплещест италианец със сини очи, който прие новината с нескрита радост.

Екскурзията не се разви според очакванията им просто защото надзорът на 12-годишни хлапета се оказа денонощна работа. През деня обикаляха всички забележителности, обещани на родителите преди екскурзията. Вечер, след като се приберяха в хотела, Ели трябваше да следи за реда — да не се пуши в стаите, да не се поглъщат забранени субстанции, да не се уврежда хотелското обзавеждане, тъй като щетите трябваше да бъдат поети от училището. И накрая, поради факта че част от малките палавници вече навлизаха в пубертета, тя трябваше да следи дали някое от тях не изпробва репродуктивния си инструмент според обясненията в часовете по сексуално възпитание, които голяма част от родителите искаха да бъдат свалени от учебната програма. Положението стана още по-отчайващо, когато първия ден колегата, който я придружаваше, се разболя от стомашно разстройство с повръщане и се видя принуден да прекарва цялото време в леглото или коленичил пред тоалетната чиния.

Така че срещата им съвсем не бе толкова романтична, колкото бяха очаквали. Нито веднъж не вечеряха само двамата в скъп ресторант, нито танцуваха нежно прегърнати. Демарко всяка вечер отскачаше до хотела на Ели, като, разбира се, внимаваше да не го видят, че влиза в стаята й. Там изпиваха по едно-две питиета, макар че Ели очевидно се нуждаеше от повече, за да възвърне доброто си настроение. После скачаха в леглото. През половината от времето им заедно или някое хленчещо хлапе се обаждаше, за да се оплаче от друго, или от управата на хотела звъняха, за да се оплачат от някоя лудория на децата. През час Ели се обличаше и отиваше да провери дали някой от питомниците й не е изчезнал и дали всички от групата вече са заспали.

Когато мобилният му телефон иззвъня, Демарко лежеше по гръб и изследваше приятната извивка на хълбоците й. Следобед тя си заминаваше за Айова. Той се събуди преди нея, но лежеше, без да помръдва, с плахата надежда, че тя скоро ще се събуди. След което секретарката на Махоуни сухо му нареди да си вдига незадоволения задник и да се яви в кабинета на шефа.

 

 

— Направи нещо, за да пипнеш този Линкълн! — извика Махоуни в момента, в който Демарко се настани насреща му.

Отговорът беше предвидим.

— Как да го направя, по дяволите? Дори ФБР не успя, въпреки огромната си машина!

Реакцията на този напълно основателен въпрос бяха няколко дяволити пламъчета в очите на председателя. Демарко ги беше виждал и преди. Те означаваха, че правилата са създадени за хората, но те винаги могат да бъдат нарушавани, защото всяко правило си има изключения. Словесното допълнение означаваше горе-долу същото.

— Предполагам, че Бюрото не постигна успех, тъй като играе по правилата — каза Махоуни. — Това е проблемът на всички държавни организации: никой не проявява желание да нарушава тези правила, да поема рискове. Докато ти…

Изречението остана недовършено, но смисълът беше ясен. Демарко неслучайно заемаше кабинет в приземието на Капитолия, вместо да бъде пълноправен член на председателския екип. Махоуни го беше назначил с презумпцията, че работата му няма да бъде ограничавана от морални скрупули и буквата на закона.

— Какво очаквате от мен, за бога? — гневно попита Демарко. — Може би да му подхвърля компрометиращи улики?

Ако Джон Махоуни беше нормален работодател, той без съмнение би отвърнал: Не, разбира се. За какъв ме мислиш? Но Джон Махоуни не беше нормален работодател, той не беше дори нормално човешко същество.

— Браво на теб — отвърна той. — Най-после започваш да мислиш с главата си.

 

 

— Шефът иска да притисна Линкълн на всяка цена, без да го е грижа как ще го направя — обяви Демарко.

Вместо да демонстрира изненада, Ема просто кимна.

— Наистина трябва да се направи нещо по отношение на този тип. Не можем да го оставим да се измъкне.

За разлика от Махоуни, пък и от Демарко, Ема беше привърженик на високите морални стандарти. Демарко подозираше, че моралът на някои канонизирани светци бе много по-нисък от нейния. Но ето че в случая с Оливър Линкълн тя изведнъж заставаше на страната на Джон Махоуни.

— За бога, Ема! — мрачно въздъхна той. — Какво мога да направя, да подхвърля компрометиращи материали в къщата на Линкълн?

— Не, това е незаконно — поклати глава Ема. — Имам по-добра идея.