Майк Лосън
Двойни игри (64)

63

— Пристигнахме, Стив. Това е новият ти дом.

Стив. Джубал Пю все още не можеше да свикне с това име. Както и с факта, че вместо в имението от около 160 хектара в долината Шенандоа, той щеше да живее в някакъв къмпинг за каравани в град Виктор, щата Монтана. Всъщност дори не във Виктор, а някъде в околностите му. Вече мразеше Монтана, мразеше и караваната, в която трябваше да живее.

Мразеше и това местно ченге, което, по силата на непонятна традиция, се наричаше маршал. За него маршалът трябваше да прилича на актьора Сам Елиът — сух и висок, с тънки мустачки и каубойски ботуши. Но този, който го придружи до Виктор и го запозна с Програмата за защита на свидетелите, беше полуплешив дебелак, който би трябвало да продава застраховки. На всичкото отгоре носеше и очила. Само ако покажеше значката си, човек щеше да разбере, че е ченге. Но докато стъпи на краката си, Джубал трябваше да остане във Виктор. Без да е сигурно, че това някога щеше да се случи. До известна степен той беше доволен, защото никога нямаше да забрави погледа на Ранди в съдебната зала, когато даде показания срещу него. Всъщност преместването му тук беше дяволски добра идея. Защото Ранди имаше стотина братовчеди, които бяха не по-малко свирепи от него. И ако някой от тях разбереше къде се бе скрил…

— Е, добре, Стив — обади се маршалът. — Време е да се представиш на новия си шеф.

— Това ли е най-доброто, което успяхте да ми осигурите? — изръмжа Джубал. — Някакъв шибан склад за скрап?

— Ти не притежаваш никакви професионални умения, Стив. Ако не броим познанията ти в производството на метамфетамин. Но новият шеф ще ти хареса, обещавам ти. Казаха ми, че е стар индианец, едър като кон, и че ненавижда хората с бял цвят на кожата.