Майк Лосън
Двойни игри (45)

44

Раната отстрани беше по-лека от тази в бедрото, но в замяна на това го болеше ужасно. Демарко допускаше, че това е така поради местната упойка, която му поставиха, преди да зашият крака. Беше готов да се обзаложи, че след като отминеше действието й, дупката в бедрото щеше да го боли не по-малко от драскотината на гръдния кош. Но докторът не изглеждаше особено разтревожен. Препоръча му да остане под наблюдение час-два, след което да си върви у дома. Това му се стори недостатъчно, но начинът, по който действаха съвременните лечебни заведения, позволяваше да се прибереш за вечеря дори и след като са те простреляли на едно-две места. Вероятно щяха да го оставят да пренощува в болницата само ако му бяха присадили сърце.

При стрелбата на входа на АБН загинаха трима души, а четирима, включително Демарко, бяха ранени. Сред мъртвите беше и двойката, която той пропусна пред себе си. Оказа се, че наперената жена действително е била оперативен служител на Агенцията за борба с наркотиците, но съпругът й бил обикновен чиновник в Министерството на земеделието, отбил се да я вземе за обяд. Третата жертва беше един от пазачите на входа. Куриерът на „Федерал Експрес“, заради когото Демарко отстъпи встрани, се беше разминал с рана в хълбока. Животът му беше извън опасност, но по всяка вероятност щеше да изгуби единия си бъбрек.

Прикован към болничното легло, Демарко се замисли за поведението си в момента, в който започна стрелбата. Единственото му желание беше да избяга от писъците, летящите стъкла и куршумите. Не мислеше за нищо друго, освен за собственото си спасение. И това го накара да се почувства засрамен. Как го правят войниците? Нали по време на бой куршумите свирят край ушите им, но те все пак успяват да отвърнат на огъня? За разлика от него. Дори да имаше пистолет, той нямаше и да си помисли да го използва срещу нападателите. Единствената му мисъл беше да се измъкне през проклетата врата. Нищо друго. Беше готов дори да пробие дупка в пода, ако това беше възможно.

А когато отместиха телата отгоре му, тази мисъл беше заменена от друга: жив съм, жив съм! В ушите му продължаваше да звучи глухият тътен на куршумите, забиващи се в тялото на служителката от АБН, просната върху него.

В стаята се появи Ема. Изражението й не беше на жена, която ужасено тича към леглото на умиращ човек. Или на човек, който се е разминал на косъм със смъртта.

— Слава богу, че си само одраскан — каза тя.

— Одраскан ли? — стреснато я изгледа Демарко. — Не бих казал, че дупката на крака ми прилича на драскотина!

— Вече говорих със сестрите — махна с ръка Ема. — Единият куршум те е одраскал странично, без дори да докосне ребрата. А другият е пробил крака ти и е излязъл от другата страна, без да засегне жизненоважни органи. Увериха ме, че след час-два можеш да се прибереш у дома. Просто искат да са сигурни, че не са пропуснали нещо.

— Знам — мрачно кимна Демарко. — Но не мога да повярвам, че ще ме изритат толкова бързо. Искам да кажа, че дори не знам дали ще мога да ходя…

— Ами ставай тогава — подкани го Ема. — Ей сега ще проверим.

— Как е той? — извика Махоуни, влетял в болничната стая с разкопчано палто. Въпросът му беше предназначен за Ема, сякаш Демарко беше в дълбока кома.

— Само драскотини — небрежно отвърна тя.

— Не бих казал, че това нещо в бедрото ми може да се нарече… — започна Демарко, но Ема безцеремонно го прекъсна.

— Нищо му няма — обяви тя. — Единият куршум само го е лизнал в областта на ребрата, а другият е пробил месестата част на бедрото му. Нищо особено.

— А знаеш ли, че ако беше малко по-високо, този куршум като нищо щеше да…

— Ясно — махна с ръка Махоуни и се обърна към Ема. — Като се обади да ми кажеш, че има трима убити, аз си представих, че са го направили на решето. Сега ще ти покажа какво означава истинска рана… — Председателят се наведе и започна да навива крачола на панталоните си.

— Добре, добре, няма нужда — обади се Демарко. Никак не му се гледаше как двама бойци ветерани сравняват белезите си — като Робърт Шоу и Ричард Драйфус в „Челюсти“.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита Махоуни. — По радиото казаха, че стрелбата е дело на наркомани, които решили да накажат институцията, която ги преследва.

— Може би — кимна Ема. — Една от жертвите е жена с впечатляващ брой арести като агент на АБН. Говорих с един познат, който смята, че именно тя е била обект на атаката. Но той не изключва вероятността стрелбата да е била отмъщение към цялата институция заради някой арестуван или ликвидиран дилър.

— Значи си се оказал на неподходящо място в неподходящо време — обърна се към леглото Махоуни. — Какво, по дяволите, си търсил в АБН?

Ема изпревари отговора на Демарко.

— Не съм сигурна в точността на това заключение — поклати глава тя. — Възможно е обект на нападението да са били жената агент или самата сграда, но аз не изключвам обектът да е бил и Джо…

— Защо мислиш така? — присви очи Махоуни.

— Един очевидец успял да запише номера на колата. Полицията я открила само на две пресечки от мястото на стрелбата до спирката на метрото. Шофьорът бил вътре, с куршум в тила. Именно това ме безпокои. Ако двама надрусани бандити са решили да подложат на обстрел АБН, защо единият от тях убива другия? По-вероятно е шофьорът да е убит, за да не пропее. Така би постъпил всеки професионалист.

— Значи някой наркобарон е наел професионалист да очисти споменатата агентка — кимна Махоуни.

— Може би, но и тази версия не ми харесва — въздъхна Ема. — Искам да кажа, че в един момент започваме да разследваме неотдавнашните терористични нападения, а в следващия Джо за малко не става случайна жертва на гангстерска акция.

— Хм — изръмжа Махоуни. — Че какво толкова сте открили, за да си заслужите куршума?

— Не знам — поклати глава Демарко, после сбито докладва за наученото до момента. Особено наблегна на информацията, според която Идит Бакстър и Кен Доблър са отпуснали значителни суми на сенатор Бродрик.

Председателят обмисли чутото и поклати голямата си глава.

— Така… Май ще се окаже, че не си гонил вятъра.

Огромен комплимент от устата на работодател като Махоуни.

— Ако Джо е бил обект на нападението, значи сме близо до нещо голямо — промълви Ема.

— Но какво? — изгледа я Махоуни.

Тя само поклати глава.

— Трябва да се връщам на работа — промърмори председателят и започна да навлича палтото си. Справил се с тази нелека задача, той се обърна към Демарко: — Ти също, след като си само одраскан!

Господи, Исусе! — въздъхна Демарко. Какво трябва да ми се случи, за да впечатля тези двамата? Дали един откъснат крак ще свърши работа? После в главата му изплува друга, далеч по приятна мисъл. Жив съм!