Майк Лосън
Двойни игри (40)

39

Кубинката нямаше представа накъде е тръгнал обектът. Преди около два часа кацна на летище „Роналд Рейгън“, където я чакаше джип хонда със затъмнени стъкла, шофиран от мъж на име Хорхе. Тя го виждаше за пръв път, тъй като беше помолила свои познати да й намерят човек, който познава града и умее да изпълнява заповеди.

Хорхе беше напълно подходящ за ролята, стига човек да не обръща внимание на прекомерната му бъбривост. Той беше едър, висок над метър и деветдесет грозник с бръсната глава и смешна брадичка под долната устна. Носеше черно памучно яке с качулка и навити ръкави, за да се виждат татуировките му. Торбестите му джинси бяха толкова смъкнати, че разкриваха горната част на карирани боксерки, на краката му жълтееха боти „Тимбърланд“ с развързани връзки. На врата му се поклащаха четири позлатени вериги, а лявата му китка беше украсена с фалшив ролекс.

Но най-характерната черта на Хорхе беше пилешкият му мозък.

Преимуществото му бяха габаритите му и готовността, с която изпълняваше всяка заповед. Липсата на физическа заплаха у жена, която е висока метър и шейсет и тежи под шейсет килограма, може да се нарече един от основните й недостатъци. Разбира се, това беше и предимство, но когато тази жена трябва да контролира група хора, не беше зле да се движи в компанията на мъжаги като Хорхе.

Напуснаха района на аерогарата и тя му нареди да кара към дома на обекта. В момента, в който наближиха къщата в Джорджтаун, от гаража бавно изпълзя някаква кола. Тя напрегна взор към човека зад волана и го сравни със снимката, която беше свалила от сайта на Агенцията за контрол на автомобилите. Да, това без съмнение беше Демарко. Заповяда на Хорхе да кара след него. Обектът спря пред един ресторант на Капитолийския хълм, поръча си закуска и разтвори сутрешния вестник. Четирийсет минути по-късно излезе на магистрала 95 и пое на север. Когато подминаха Балтимор, кубинката се запита накъде е тръгнал. Дано не е много далеч, въздъхна в себе си тя.

После й хрумна една лесна за изпълнение идея. Линкълн искаше този човек да бъде убит или тежко ранен, но по такъв начин, че да не изглежда като предварително набелязана жертва. По тази магистрала пътуваха много камиони, повечето от тях огромни и с осемнайсет колела. Днес движението беше сравнително спокойно и това им позволяваше да се движат с висока скорост. Хорхе следваше обекта на разстояние от две коли, а той се движеше в дясното платно, непосредствено след голяма платформа за превоз на трактори. Кубинката обясни на Хорхе какво трябва да направи: да задмине влекача и да го засече, принуждавайки водача да скочи на спирачките. Надяваше се, че платформата ще се люшне и ще препречи пътя на Демарко. Нищо не беше сигурно, но маневрата беше лесна. С малко късмет би могла да се прибере в Маями още тази вечер.

Оказа се, че Хорхе е по-добър шофьор, отколкото тя допускаше. Маневрата беше изпълнена перфектно. Хондата засече влекача на една ръка разстояние. За миг й се стори, че те ще станат участници в планираната катастрофа, но шофьорът на голямата машина реагира инстинктивно и скочи на спирачката. Извърнала глава, кубинката с ужас видя как ремаркето се завъртя и помете колата, която беше тръгнала до го задминава в средното платно. Останала без контрол, колата навлезе в тревната ивица, която разделяше магистралата, подскочи и се преобърна. Миг по-късно ремаркето направи същото, повличайки и влекача. Преобърната странично, тежката композиция започна да се влачи по асфалта, вдигайки рояк от искри. Колата на Демарко не се виждаше. Кубинката така и не разбра дали се е блъснала в платформата, или е успяла да спре.

 

 

Демарко прехвърляше отделенията на кутийка с дискове, която беше сложил в скута си. Търсеше диск с изпълнение на Нора Джоунс, който трябваше да бъде някъде там. Много харесваше Нора Джоунс, мечтаеше да се ожени за нея. Не само защото беше хубавица, но и защото беше спечелила стотина награди „Грами“ и спокойно можеше да му предложи начина на живот, за който мечтаеше.

После видя стоп светлините на огромния влекач отпред.

— Исусе Христе! — изкрещя той и скочи на спирачния педал с цялата тежест на тялото си. Дисковете се разлетяха наоколо. Беше сигурен, че ще се забие в задницата на ремаркето, което ще пробие челното стъкло и ще превърне главата му в кървава каша. Миг преди да се случи това, ремаркето рязко промени посоката на движението си и се плъзна към лявото платно, помитайки колата, която го задминаваше. Демарко не успя да види какво стана с нея, тъй като неговата кола поднесе и той отчаяно се вкопчи във волана. Очакваше всеки момент да се преобърне, но по някакъв необясним начин, който нямаше нищо общо с шофьорските му умения, колата остана на четирите си колела. Продължавайки да се бори с волана, той инстинктивно отчете, че влекачът се е преобърнал странично.

После той овладя колата и спря перпендикулярно на пътя. Предните колела останаха на асфалта, а задните заораха в крайпътния чакъл.

В следващата секунда той рязко извъртя глава и погледна наляво, очаквайки някой да се вреже в него. Очите му бяха разширени от ужас. За щастие колата отзад спазваше разумна дистанция, а не като него — залепен за задницата на влекача.

Главата му безсилно клюмна на волана. Дишаше тежко, със затворени очи. Остана така в продължение на една безкрайна минута. Все още не можеше да повярва, че не се заби във влекача, не се преобърна и никой отзад не връхлетя отгоре му. Движението бързо блокира. Няколко души бяха изскочили от колите си и тичаха към катастрофиралите автомобили. С треперещи пръсти Демарко разкопча колана, слезе от колата и се заклатушка към преобърнатия камион. През челното стъкло се виждаше фигурата на шофьора, останала на седалката благодарение на предпазния колан. Човекът явно нямаше сериозни наранявания, но беше бесен, тъй като не можеше да се освободи от колана и да се изправи. Един от мъжете отвън му подвикна да запази спокойствие, защото вече е позвънил на 911. Броени секунди по-късно Демарко установи, че водачът на ударената от ремаркето кола не бе имал този късмет и беше мъртъв.

 

 

Четири часа след катастрофата Демарко вкара колата си в паркинга на компанията „Доблър Секюрити Систъмс“. Разбира се, той звънна да предупреди, че ще се забави поради пътен инцидент, но секретарката на Доблър възприе новината така, сякаш никой никога не беше закъснявал за среща с нейния шеф. Когато влезе в офиса на Доблър, въпросната секретарка — кльощава особа над петдесет с очила с метални рамки, увиснали на верижка от сбръчканата й шия — хладно го уведоми, че тъй като Демарко бе закъснял за срещата, мистър Доблър се бе заел с нещо друго и той трябваше да почака. Докато изричаше тези назидателни слова, пръстите й несъзнателно мачкаха книжна салфетка, парченца от която се сипеха в скута й. Демарко остана с впечатлението, че тази жена по цял ден трепери, засипвана от гневни крясъци. Имаше мрачното предчувствие, че ако в този момент Доблър извика да му донесе чаша кафе, бедната жена щеше да подскочи на метър от тапицирания си стол.

Един час по-късно най-после беше поканен в кабинета на Доблър. Три от стените на просторния кабинет бяха запазени за сертификати, дипломи и рамкирани снимки — явно за да впечатляват посетителите с изключителния принос на домакина за благото на „Града на братската обич“. Най-много бяха благодарствените писма от различни граждански организации, имаше фотографии с детския бейзболен отбор на Филаделфия, спонсориран лично от Доблър, плюс една вестникарска снимка, на която се виждаше как благодетелят разпределя порции от коледната пуйка на опашка от мъже с вид на заклети алкохолици.

Но живият Доблър не го впечатли с особена човечност. Беше едър петдесетгодишен мъж със зачервено лице, чийто цвят със сигурност преминаваше в мораво в мига, в който нещо го ядосаше. Имаше тъмна, късо подстригана коса, хищни челюсти и оцъклени тъмни очи, които сякаш заплашваха да изскочат от орбитите си под натиска на високото кръвно налягане. Беше висок около метър осемдесет и пет и тежеше някъде към сто и двайсет килограма. Очевидно бе от хората, които обичат да решават спорове не толкова с аргументи, колкото с физическа заплаха. Беше облечен с бяла риза с къс ръкав и евтина на вид синя вратовръзка на червени райета. Демарко беше готов да заложи петдесет долара, че Доблър носи черни обувки с връзки и бели чорапи, но не получи възможност да провери дали е така, защото домакинът не напусна мястото си зад бюрото.

За да си уреди среща с Доблър, Демарко беше принуден да каже почти цялата истина. Призна, че работи за Конгреса като юридически съветник на комисия, която вземаше присърце (и, разбира се, одобряваше) дейността на компании като тази на Доблър. Несъществуващата комисия му бе възложила да уточни някои факти с мистър Доблър и после да изготви съответния доклад. Демарко започна с това, че би искал да научи малко повече за Доблър, след което се оказа, че почти не се налага да отваря уста. Явно мистър Кен Доблър обичаше да говори за личните си постижения повече от всичко на света.

Увертюрата бе в очаквания стил „Линкълн“ — раждане в затънтен и отчайващо изостанал край, оцеляване благодарение на милосърдно подхвърлени трохи и подарени дрехи. Цял куп роднини несретници, майка светица и баща негодник. Спасила го армията. Постъпил доброволец веднага след гимназията, там бързо оценили способностите му и го изпратили да учи за сметка на Чичо Сам. Така станал офицер и джентълмен. Известно време работил за военното разузнаване. Отказа да сподели с Демарко с какво точно се е занимавал там.

След двайсетгодишна служба се уволнил и основал компания за ченгета под наем за фирми във Филаделфия. Не след дълго компанията му надвила местната конкуренция и отворила офиси в други градове. След известно време се заела с бизнеса с охранителните системи и разкрила филиали по цялото Източно крайбрежие. Преди пет години започнал да предлага биографични проучвания и справки за кандидатите за работа в частни компании, щатски и федерални агенции.

— За мен работи цяла армия пенсионирани експерти — похвали се той. — От ФБР, СУП, бивши военни и бивши ченгета. Никой не може да прави справки по-бързо и по-добре от тях. Разполагам с подходящи компютърни системи, имам съответните контакти и ноу-хау.

— Чух, че сте убеден привърженик на законопроекта на сенатор Бродрик — така наречения „Закон за регистрация на мюсюлманите“ — подхвърли Демарко.

— Дяволски сте прав — кимна Доблър и очите му се оцъклиха още повече. — Бродрик е единственият човек във Вашингтон, който не си заравя главата в пясъка пред опасността, която представляват тези хора.

— Говори се, че поддържате законопроекта, защото при евентуалното му приемане вашата компания ще получи поръчката за проверка на американските мюсюлмани.

След тази реплика Демарко получи шанс да види с очите си как се променя цветът на лицето му. Зачервяването тръгна от шията, разпространявайки се нагоре със силата на горски пожар.

— Нима намеквате, че върша нещо нередно? — заплашително изръмжа Доблър, а червенината покри челото му и опря в косата.

— Съвсем не, сър — отвърна Демарко с усмивката на човек, който е врял и кипял в кухнята на политиката. Прибави към нея едно заговорническо намигване и добави: — Всички знаем как стават нещата във Вашингтон — едната ръка мие другата…

— Аз не мия нищо! — отсече Доблър. — Аз просто поддържам един политик, в когото вярвам!

— Разбирам, сър — кимна Демарко и побърза да смени темата. — Колко души работят за вас?

Тръгна си половин час по-късно, без да стигне до някакво полезно заключение относно Кен Доблър. Надут и самодоволен тип с арогантно поведение, но нищо не сочеше, че е притискал мюсюлмани да извършват терористични актове, което би улеснило приемането на законопроекта на Бродрик.

Погледна часовника си. Пет следобед, край на работното време. Влезе в един бар, който се намираше в непосредствена близост до офисите на Доблър. Надяваше се там да завари един-двама негови служители, които да не са прекалено впечатлени от величието на шефа си.

 

 

Кубинката беше търпелива като ловец на елени в подземен заслон, но след осемте часа, прекарани в една кола с Хорхе, започваше да се изнервя. Тъпакът направи няколко опита да завърже разговор — от онези, които търсят сближаване на сексуална основа. През живота си тя беше виждала доста тъпаци, които бяха по-привлекателни от дебелака зад волана, но дори Хорхе да изглеждаше като Антонио Бандерас, той не би имал никакъв шанс. За нея сексът просто не беше приоритет. В крайна сметка му заповяда да млъкне, напомняйки му, че му се плаща да я вози, а не да дрънка. Хорхе побърза да се подчини. Последните четири часа прекараха в напрегнато мълчание. Кубинката получи облекчение само за няколко минути, когато го изпрати да купи храна и кафе.

Беше разочарована, но не и изненадана от факта, че Демарко се беше отървал невредим от катастрофата на магистралата. Това беше един шанс, от който тя се беше възползвала, но върху който нямаше пряк контрол. Щяха да се появят и други възможности, разбира се.

Нещата щяха да са далеч по-лесни, ако й бяха заповядали да го ликвидира. Би могла да го направи с пушка от триста метра или с пистолет от един, използвайки заглушител — както стана с Джеръми Потър, един от сътрудниците на Линкълн. Тя бе обучена от най-големите специалисти в бранша и беше в състояние да взриви Демарко на парченца — при отваряне на входната врата, при запалване на колата или при включване на мобилния телефон.

Беше убивала политици с многобройна охрана, беше премахвала престъпници, които изобщо не напускаха своите домове крепости. Ликвидирането на човек, който нямаше специална подготовка и охрана и който на всичкото отгоре не подозираше, че е мишена, едва ли беше по-трудно от размазването на муха. Но ликвидирането му по начина, който й бяха възложили — да изглежда като случайна жертва на инцидент, съвсем не беше проста работа. Особено в тази страна.

В момента той седеше в отсрещния бар. Ако се намираха в Израел, с една граната, хвърлена през прозореца, тя би могла да го ликвидира заедно с известен брой невинни посетители, разбира се. Деянието щеше да бъде приписано на Хамас, а по отношение на Демарко щеше да се използва обичайната формулировка: горкият човечец просто се бе оказал в неподходящо време на неподходящо място. Но тук, във Филаделфия, това не можеше да се случи.

Затова тя щеше да чака благоприятния шанс. Той винаги се появяваше.

* * *

Не след дълго Демарко успя да завърже разговор с един от служителите на Доблър. Нямаше проблеми с разпознаването просто защото в бара имаше неколцина мъже с табелка на фирмата на ревера. Един от тях поведе обичайния за подобни случаи разговор с бармана — тоест за шансовете на „Редскинс“ срещу „Игълс“ в неделя. Изненадващо този човек обяви, че „червените“ със сигурност ще сритат облечените в зелено задници на „орлите“. Изненадата беше двустранна: първо, защото шансовете на „червените“ клоняха към нулата поради отличната форма, в която се намираше отборът на Вашингтон, и второ — защото голяма част от запалянковците във Филаделфия бяха горещи привърженици на „орлите“. Всъщност прилагателното „горещи“ беше твърде меко за техния фанатизъм. А когато някой си позволяваше да обяви на всеослушание във филаделфийски бар, че очаква загуба на „Игълс“, това беше равносилно на самоубийство.

В случая обаче то беше поводът, който очакваше Демарко. Седнал през два стола от смелчагата, той небрежно подхвърли, че е от Вашингтон, но винаги е подкрепял „Редскинс“. Контактът беше установен. Двамата се превърнаха в обкръжени от диваци каубои, които, опрели гръб в гръб, очакваха да бъдат скалпирани заради съмненията си в качествата на любимия на цяла Филаделфия отбор. Скоро Демарко получи шанс да зададе първия си въпрос за Доблър. Разбира се, преди това предложи на новия си приятел — името му беше Чък, едно сърцераздирателно описание на начина, по който Доблър почти го изхвърлил от кабинета си, въпреки че бе пропътувал цялото разстояние от Вашингтон, за да се срещне с него. На което Чък отговори, че изобщо не е изненадан, тъй като Доблър е негодник. Ето го моето момче, доволно си помисли Демарко.

Чък потвърди всичките му подозрения — Доблър наистина се оказа безскрупулен и стиснат и изобщо не го бе грижа за хората, с които работеше. Уволнявал дори за един неприязнен поглед — сподели Чък, а после разказа и нещо наистина интересно. При основаването на компанията си Доблър се конкурирал с четири фирми от охранителния бизнес. Три от тях фалирали, защото охраняваните от тях сгради станали обект на серия от успешни нападения. Доблър се срещнал със собствениците им и обявил, че ако искат офисите им да не бъдат обект на грабеж, те трябва да сключат договор с компания, която може да ги пази. Тоест с неговата. По онова време плъзнали слухове, че грабителите били наети от самия Доблър, но нищо не било доказано.

На въпроса дали приемането на законопроекта на Бродрик ще се отрази добре на компанията, Чък отговори:

— Проклет да съм, ако знам. Моята работа е свързана с охранителния бизнес. — После направи кратка пауза и добави: — Но лично аз харесвам това, което говори Бродрик…